от най-добрите умове на човечеството в онзи век са били споходени от скепсис и отчаяние. Разбирате ли? Смятали са, че средствата на разума са изчерпани, силите на доброто са мъртви. Повторението на циклите — надежда, борба, разочарование — ги е карало да мислят, че под небето няма нищо ново и нищо ново няма да има… Те не са допускали, че тъкмо натрупването на повторенията, относителни естествено, но ставащи все по-очевидни, е било вече една предпоставка за големия скок.
— А може би Великата Последна революция е станала малко преди да се стигне до антените на главите — каза Хекли.
— Може би… Но вие, Хекли, надценявате ролята на случайността. Мисля, че просто човешкият разум се е оказал неприспособим към абсурда, въпреки усилията на висшите касти… Човешкият разум никога не е престанал да си задава въпроси — защо, какъв е смисълът, няма ли изход — и в това е било неговото спасение.
— Но в такъв случай това тук е една ужасна безсмислица — кимна Хекли към мъртвеца.
— Кое по-точно?
— Отвличането на Луи Гиле, мисията на превенианите…
Професорът се усмихна и позажумя срещу залеза:
— Не е ли време да вървим, приятели? Ще изпратим утре да го вземат. Мисля, че прахът на Гиле ще попадне все пак в нашия нов Пантеон.
И те се спуснаха бавно по стръмнината, като се придържаха в белезникавата мъртва трева.
Когато стигнаха до балона, Марсел се обърна да погледне още веднъж назад.
— Знаете ли, аз вярвам, че има смисъл — каза той.
— Поетически? — иронизира го Хекли. — Или като една забавна история?
— Има смисъл — повтори Марсел, загледан нататък, дето бе останал странникът от Галактиката. — Защото има красота… Ако можех, сам бих станал превенианин.
— Да — наруши неочаквано каменното си мълчание Оцеола.
Професор Карпантие ги прегърна през раменете и ги подтикна към коша на балона.
— Кой знае, приятели? Може би ще дойде време, когато всички ние, цялото човечество, ще станем превениани. И с искрите на нашия разум ще запалим живот в мъртвите Галактики… Докато разумът е жив, за него няма граници. И докато няма граници, той ще живее.
— Вие приказвате като Бан Имаян, професоре — засмя се Наташа.
Информация за текста
© 1971 Емил Манов
Сканиране: sir_Ivanhoe, 2008
Разпознаване и последна редакция: NomaD, 2008 г.
Публикация
Издателство „Христо Г. Данов“, 1971
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7689]
Последна редакция: 2008-05-20 20:28:11
