направили безсмислена всяка съпротива и всеки бунт. Те, увлечени от научни идеи и от жажда за охолство, уплели планетата в неразбиваеми вериги. Когато се опомнили, а се опомнили, защото Великият Център се добрал в края на краищата и до тях, било вече късно. Израждането на мисълта, посивяването на духа били отишли твърде далеч. Появили се и осморъките гризьори… Тогава сред интелохахохите се родила идеята да спасят онова, което могло да се спаси — остатъците от гризианския разум. Те се решили на бягство от Гриз.
Бан Имаян помълча. Една обща въздишка премина по залата.
— Най-напред те се опитали да се изолират върху самата Гриз. Те се оттегляли на големи групи в слабо населените места, главно из планините, и си създавали „антиобщини“ — тоест опитвали се да си създадат начин на живот, противоположен на установения, отказвали се от задълженията си към Гризьорството. Но Гризьорството, с едно натискане на клавишите хвърляло във въздуха техните антиобщини, а гризианските охахохи им се надсмивали. Мнозина от интелохахохите почувствували, че сами започват да деградират. Пръв предложил бягство от Гриз онзи, който бил изобретил антените. В ръцете на интелохахохите били знанията и все още голяма част от техниката на планетата. Те се събирали тайно в ледените пещери на един от полюсите… Ние не знаем как точно е станало всичко, но в края на краищата те успели да построят няколко дисколета и да излетят в Космоса, като си дали клетва да не стъпят повече никога на Гриз.
— И не са опитали нищо, за да спасят своята планета?
— Не, Луи Гиле. Било е невъзможно. Осморъките гризьори били запретили… не, не мисълта, а нейното изразяване по какъвто и да било начин. А неизказаната мисъл, мисълта, която не стига до други мозъци и не продължава там своя живот — такава мисъл умира, Луи. Освен това антените са били вече монтирани.
— Нашите праотци — продължи Бан Имаян — дълго скитали из Галактиката. Слизали на необитаеми планети, усъвършенствували своите дисколети, заловили се отново с научна работа — но за кого, с каква цел? Този въпрос ги довел постепенно до мисълта да потърсят други цивилизации, за да ги предупредят за опасностите, които грозят Разума. Така се родила нашата Мисия. Единствената планета с разумен живот, до която се добрали, след като в течение на безброй поколения проучили планетните системи на Галактиката, била Ергон. Но Ергон бил още възходяща цивилизация и никой не им повярвал — ергонците даже не разбирали смисъла на това, което им се говорело. Нещо повече, с нашите превениани едва не се случило…
— Това, което едва не се случи с нас — бълбукна Ртъслри.
— Да… Тогава те решили да се отправят към Метагалактиката. В нашата Галактика те оставили само един дисколет със слабата надежда, че някъде би могъл да възникне разумен живот. Те не подозирали за съществуването на Земята, която ние имахме щастието да открием.
Тук аз, без да ща, пресякох речта на Бан Имаян, като се поизкашлях. А се поизкашлях, защото си помислих, че Бан Имаян е прекалено учтив превенианин… Извиних се. Бан Имаян ми кимна благосклонно.
— За нас, за нашата Мисия това беше щастие — каза той, прочел мисълта ми. — Останалото знаете. Ние изучихме естеството на вашия земен разум и макар резултатите да бяха противоречиви, стигнахме до извода, че Експериментът си струва усилията ни. Ние живяхме сред вас дълги години, а нашите малки дисколети безброй пъти обиколиха Земята, за да постигнат общата картина на вашата цивилизация… От преки контакти ние се отказахме. И като търсехме начин да предупредим човечеството, ние се спряхме на вас.
— Но какво мога да направя аз? — възкликнах уплашено. — Какво може да направи един единствен човек?
— Можете да направите достояние на хората това, което видяхте на Гриз и на Ергон.
Срещнах погледа на Бан Имаян и отклоних своя. Залата мълчеше напрегнато. Очите на петте хиляди превениани ме приковаваха и аз изтрих потта от челото си. При всичкия си разум това бяха наивни същества. Представих си за миг моята Франция под егидата на Президентите — как бих предал на французите поръката на превенианите? А на човечеството? Та при първия опит да сторя това, мен биха ме затворили в най-близката лудница, ако не в най-близкия затвор. Или биха ме гилотинирали — в името и за благото на Отечеството…
— Съгласен ли сте, Луи Гиле? — попита тихо Бан Имаян.
Аз вече не мислех дори за Йер и за сина си. Мислех за безсмислието на това, което искаха от мен превенианите. Те бяха изучили живота на моята планета, но не знаеха какво значи да живееш на нея. Както аз не знаех какво значи
— Луи Гиле е прав, като се колебае — обади се Ртъслри. — Нашият Експеримент е безсмислен, както и нашата Мисия. На мястото на Луи Гиле, аз бих се отказал.
— Ние знаем вашия начин на мислене, Ртъслри — каза Бан Имаян.
— Да, моят ум е негативен, както обичате да се изразявате. Това е вярно… Нима не сте се запитвали, Бан Имаян, превениани мои, защо на Ергон се повтаря онова, което е станало вече на Гриз?
— Не казвате нищо ново, Ртъслри — пресече го Бан Имаян. — Ние знаем, че Вселената е единна в своята същност и че законите на развитие на разумните общества в най-обща форма са едни и същи.
— В такъв случай защо предполагате, че Земята би направила изключение?
— Защото появата на разума, неговото съществувание, неговото движение е също закон, Ртъслри. Защото разумът е също фактор на реалността и при определени условия не е изключено да се превърне в доминанта, в определящо качество на жизнения цикъл.
— Да допуснем, че това е възможно, макар че нито една от познатите ни цивилизации досега не го е потвърдила… Но аз имам и друго възражение. Разумните същества се стремят към щастие, а не към развитие на разума си.
— То е едно и също, Ртъслри.
— Лъжете се. Вашата логика съответствува на нашата превенианска реалност — но тази реалност е едно изключение. Гризианите не са разумни, но са щастливи. Връщането на разума им би било нещастие за тях — затова именно то е немислимо. Ергонците също се отричат от разума заради щастието.
— Какво щастие, Ртъслри? Чувството за щастие е присъщо само на разумните същества. У животните то е просто усещане на физиологическо доволство.
— Не виждам какво право имаме ние да натрапваме нашите разбирания на същества, които ги отхвърлят — каза студено Ртъслри. — И още едно възражение, Бан Имаян. Каква е крайната цел на нашата Мисия?
— Крайна, абсолютна цел не съществува, Ртъслри, и вие знаете това не по-зле от мен.
— Отлично. Крайната цел е фикция, недостойна за превенианския ум. В такъв случай защо се опитваме да съхраним разума в Галактиката. Можем ли да го постигнем наистина.? Вселената пулсира, Бан Имаян. Сега тя се разширява и в това своя сляпо движение създава живот тук и там, а още по-рядко — разумен живот. Но в следващите двеста-триста галактически години тя ще почне да се свива. Защо трябва да спасяваме нещо, осъдено на гибел от самата природа на нещата?
— Защото това
Залата одобрително зашумя.
— Да се търси смисъл на живота вън от самия живот е глупаво. Вън от потребностите на разума ние не можем да търсим оправдание на нашата Мисия: тя е разумна самозащита на самия разум. Не е ли все едно дали той ще живее няколко десетки или няколко милиарда години? Ние, превенианите, сме неговият стремеж към самосъхранение и да отстъпим от нашата Мисия, значи да го предоставим на слепите сили на мрака и разрухата. И струва си, даже ако някъде във Вселената остане само една искрица разум, той да бъде спасен — като око и светлина на битието, като негово самосъзнание и красота. Нима на вас ви е все едно в каква Вселена съществувате, Ртъслри?
— Вие сте наивен идеалист, Бан Имаян.
— А вие — наивен скептик, Ртъслри.
Слушах настръхнал спора между двамата превениани и разбирах, че те никога няма да стигнат до
