съгласие. Онова, което ги противопоставяше един на друг, не беше точността или заблудата на тяхната мисъл — то бе тяхното вътрешно отношение към нещата: единият гледаше на разумния живот с мрачно равнодушие, навярно от трагичен опит, другият търсеше начини да се намеси в разумното битие, да го овладее, да му въздействува и самият този стремеж бе най-висше свойство на разума. Като французин от първата половина на 21 век аз разбирах Ртъслри, но сърцето ми теглеше към Бан Имаян. Докато разумът е жив, той има право, той е длъжен да се бори за себе си…
Сепнах се. Спорът бе утихнал. Погледите на превенианите отново бяха устремени към мен. Гледаше ме Бан Имаян. Гледаше ме Ртъслри. Гледаха ме Кил Нери и Сел Акл. Йер Коли бе пребледняла и притискаше до рамото си нашия син… А над нас светеше огромната карта на Галактиката. Там, в самия й край, откъснато от гъстия звезден прах, трептеше едно малко съзвездие — там някъде бе моето Слънце, огряващо невидимата моя Земя. Но аз си представих в един миг нейната твърд, нейното синьо небе, нейния въздух. Представих си моята прекрасна и нещастна Франция, моя Париж, приятелите от Сен Дени и Латинския квартал, малките кафенета и малките улички под Монмартр… Сърцето ми се разтупа от обич и носталгия. Нима над всичко това трябваше да тежи тъпата умъртвяваща воля на Трите фирми, на Тибериевци и Калигуловци? Нима моите парижани трябваше да тръгнат с наведени глави и превити рамене, с поглед, забит в земята, покорни и жалки в своето кротко безумие? Нима разрухата трябваше да погълне древността и красотата на Ситето, с трева да обраснат развалините край Сена и подивели котки да скитат между камъните на Нотр Дам и Трокадеро? И чудесният, многоцветният наш земен свят да посивее, да изчезне без следа в студената мъгла на времето?…
Аз отново бях французин. И отново бях човек.
— Да, секл Имаян — казах аз тихо.
— Повторете, Луи.
— Да — казах високо. — Ще направя, каквото мога. Бан Имаян се наведе леко и дълго ме гледаше в очите.
После, все така втренчен, протегна ръка и натисна един от клавишите на „рояла“.
Залата бавно се обля в ярка синя светлина. Зазвуча музика — най-напред някакъв тих нежен звън, който прониза тишината в залата, след това сребърни тръби и гласове, които идеха отдалеч, сякаш извираха от самите глъбини на Вселената. Това бяха чисти и могъщи звуци, изпълнени със светлина и мир — сякаш хиляди добри весели слънца изгряваха, за да стоплят черното пространство, дето се носеше нашият дисколет, да накарат звездите да затанцуват и душите да полетят — свободни и безсмъртни в неизмеримото време.
За втори път чувах превенианите да пеят. Но сега тяхната песен бе химн на радостта и тържеството. Те се бяха изправили на крака, бяха вдигнали глави нагоре, към светещата Галактика на потона и прекрасните им очи грееха. Бе изчезнала от лицето им вечната печал. Стори ми се дори, че те се усмихваха…
Господи, те наистина се усмихваха! Те се усмихваха така, както се усмихваме ние с вас, братя земляни, когато щастието препълни сърцата ни. Гледах техните чудесни лица, техните изправени, горди, божествени рамене, техните пеещи уста — и се чух, че пея заедно с тях. Тяхната песен ми бе близка и позната, тяхната радост беше моя радост.
Песента замлъкна. В залата се понесе силен щастлив смях. Към мен се протегнаха ръце, чуха се викове:
— Той е наш! Той е един от нас!… Елате, Луи!…
Намерих се в нечии прегръдки и какво бе моето изумление, когато видях, че пръв ме бе прегърнал Ртъслри. Той ме погледна отблизо в очите и ми пошепна:
— Вие сте глупак, Луи… И аз съм глупак… Стар, мъдър, невярващ глупак… Но това е красиво, дявол да го вземе!
Ах, тоя зъл скептик, тоя мрачен прорицател! Всъщност той, със своето отрицание, със своето вечно „все ми е едно“ ме бе накарал да почувствувам, че не ми е все едно, и да взема решение… Но аз вече не го слушах. Прегръщаха ме и аз прегръщах — Йер, Бен, моя син, Лала Ки и Кил Нери, познати и непознати превениани — и това бе най-хубавият от сънищата, които някога бях сънувал.
Не беше сън. Чувах гласове и смях, свободен, весел смях и весели викове и за миг се пренесох на моите парижки площади в деня 14 юли. Един спомен от детските ми години, от времето преди да се появи първият Нерон, ме завладя: танцуваха тълпи, знамена се развяваха, звучаха Марсилезата и Интернационалът — като зов за победа, като клетва за вярност към неугасимия порив за свобода…
Когато дойдох на себе си, аз се видях отново изправен на подиума до Бан Имаян. В залата бе тихо. Светлината бе приглушена, както винаги. И само усмивките на превенианите оставаха да напомнят това, което се бе случило.
Бан Имаян отметна назад буйните си бели коси и с младежки жест ми стисна ръката.
— Благодарим ти, Луи.
Оставаха няколко галактични минути до моето
Завръщане
на Земята. Времето минаваше през мен и през Йер Коли Усещахме го като тъпа болка в сърцата си. Не говорехме за тази болка, мъчехме се да не мислим за нея, но в прегръдките ни прозираше отчаяние, в минутите на спокойно общуване — унилият дух на примирието. Не се стремяхме да бъдем заедно повече, отколкото преди — това ни създаваше илюзията за трайност и вечност.
Йер изпълняваше своите лекарски задължения и заедно с Бен Коли ме подготвяше за моя втори земен живот. Бях подложен на десетки процедури — за да укрепнат тялото и паметта ми, да се намали чувствителността на нервната ми система и да придобия превенианско дълголетие. Косите ми отново се сгъстиха и потъмняха, юношеска синева заигра в погледа ми. Само бръчките по челото и около устата, наследени от земните ми преживявания, бяха неизгладими.
— Могат да се заличат — каза ми Бен Коли. — Но за тая цел трябва да заличим всичките ти спомени от земния живот. А те са ти необходими.
Кил със сълзи на очите ме молеше да го взема на Земята със себе си и аз съжалявах, че не бяхме го оставили да отрасне в едукатора, дето децата бързо забравяха своите родители и гледаха на всички превениани и превенианки като на бащи и майки. Кил страдаше. Страдах и аз. Но не исках да го разделя с майка му, нито да го излагам на възможни опасности. Освен това, като всеки егоист, аз се надявах, че той ще напомня на Йер за мен.
Една вечер, когато Слънцето се виждаше с просто око, Йер изпрати сина ни вън от дома и ние останахме сами. Йер ме накара да седна до нея и ми поднесе на дланта си две малки жълти топчета.
— Вземи ги и ги пази — каза тя тихо. — Приготвих ги с помощта на най-добрия ни химик.
Поех топчетата. Те бяха леки и твърди.
— Едно от тях, погълнато, удължава живота. Двете заедно означават смърт. Бърза и лека смърт.
Погледнах учудено Йер. Наистина странен подарък от ръцете на любима жена.
— Ще погълнеш и двете само ако разбереш, че мисията ти е безнадеждна — добави Йер, като милваше лицето ми. — Безсмисленият живот е по-страшен от небитието, Луи…
— Благодаря ти, Йер.
Тя ме целуна и веднага излезе. Погледнах жълтите топчета в ръката си и се опитах да си представя Земята такава, каквато щях да я намеря. Мина ми през ум мисълта да ги погълна и двете още тук, докато усещах на лицето си топлината от пръстите на Иер… Но веднага отхвърлих тази мисъл. Това би било измяна, предателство. Превенианите ми се бяха доверили и аз нямах право да разполагам с живота си. Освен… Тръснах глава, за да отпъдя мрачните предчувствия.
Поднесе ми подарък и Бан Имаян. Една неголяма металическа кутия с бяла скала, осеяна с черни точици и чертички. Обясни ми, че това е апарат с огромна енергия, една своеобразна радиостанция, която може да заглуши всички земни предаватели, за да стигне моят глас до човечеството. Подаде ми и един зелен кристалоиден фонограф:
