докъдето бяхме стигнали.
Забелязах обаче, че Йер Коли след всяка анабиоза ставаше все по-мълчалива и по-тъжна. Тя рядко бълбукваше на някоя моя шега. Понякога, когато протегнех ръце да я погаля, тя не реагираше — само ме гледаше с отсъствуващи очи, отдадена на някаква своя мисъл, после се залавяше да върши нещо и явно избягваше обясненията. Случваше се да прегърне Кил, да долепи страна до лицето му и дълго да стои така, без да почувствува дори, че синът й нервничи. По това време Кил беше почнал вече да се заглежда в превенианските момиченца, имаше пъпки по челото си и съвсем не му беше до майчините нежности. Бащината му природа явно надделяваше над превенианската.
Но Йер и това сякаш не забелязваше. Нейните тъмни печални очи отчуждено се взираха във всичко, което я заобикаляше. Сякаш се опитваше да разбере къде се намира. Нейното състояние ме тревожеше, но когато я попитвах, тя само свиваше рамене или изобщо не ме чуваше. Очаквах да изпадне в цурацал, но и това не стана.
— Йер — казах й веднъж, — ти криеш нещо от мен. Струва ми се, че ти страдаш.
— Страдам? Какво значи това? Когато боли тук ли?
Тя сложи ръка под лявата си гръд.
— Да, когато боли тука, Йер… Странно, аз мислех, че вие, превенианите, познавате само тъгата, но не и страданието.
— Аз вече го познавам, Луи.
— Искам да споделя твоето страдание. Може би ще ти помогна?
— Най-малко ти можеш да ми помогнеш…
Стояхме в парка и гледахме едно ярко съзвездие, което пламтеше с разноцветни светлини — зелени, жълти, бели, сини — като искри от гигантски фойерверк. Йер не откъсваше поглед от съзвездието. Нейното смугло удължено лице бе замрежено от полумрака и от скръбта и аз можех да се закълна, че това не бе обикновената превенианска печал. Това бе чисто земна скръб. Тя протегна ръка към черното пространство отвъд „прозореца“.
— Погледни тази безкрайност, Луи. Тя е студена, равнодушна, сляпа. Тя съзижда и руши без цел, без смисъл. И нашият разум никога не ще я обхване, не ще я преодолее… Може ли да направи това любовта?
— Не те разбирам, Йер.
— Ти ми казваше, че у вас, на Земята, любовта е нещо биологически и психически предопределено. Тя свързвала мъжа и жената, свързвала хората от една страна и хората от различни страни…
— Да, както ги свързва уви и нейната посестрима ненавистта. В това се заключава драмата на човечеството, Йер.
— Значи — продължи Йер, загледана в съзвездието — любовта преодолява пространството?
— Възможно е. Но съседите на моята страна от юг, испанците, имат една поговорка: далеч от очите — далеч от сърцето. И боя се, че те са прави.
— Да, разбирам. Любовта е нещо като светлината — надвивайки разстоянията, тя губи енергията си. Това ли искаш да кажеш, Луи?
— Приблизително.
— Това е ужасно — каза тихо Йер Коли.
Тя ме прегърна и ние дълго стояхме така — сами пред разкрития прозорец към Вселената, две топлинки, две късчета живот, загубени в ледения мрак на пространството. Притиснах силно Йер до гърдите си, за да се избавя от безименния страх, който сграби сърцето ми. Питах се какво измъчваше Йер Коли и защо тя така упорито мълчи.
На другия ден намерих отговора. Този ден, съдбоносен за мене и за Йер, аз бях повикан от Бан Имаян в Голямата зала на Дома на Разума. Когато пристъпих прага на залата, аз се смутих: тя беше претъпкана от превениани. Тук се бе събрало цялото петхилядно население на Големия дисколет, включително и децата от двадесетгодишна възраст нагоре. Късите туники създаваха една цветова феерия и гледката би била весела, ако не бе печалната неподвижност на лицата.
— Елате при нас, Луи Гиле — чух гласа на Бан Имаян.
Той седеше, заедно с Лала Ки и Ртъслри, върху подиума до триетажния „роял“. Стъпих на подиума. В първите редове на залата забелязах Йер и Бен Коли. Бен ми кимна окуражително, а Йер наведе глава. Кил Гиле, който седеше между двамата, ми се усмихна, а след това се огледа към близките превениански малчугани, горд, че баща му е предмет на всеобщо внимание. В тая зала, той единствен, освен мене, можеше да се усмихва.
Бан Имаян ме покани с жест да заема място до Висшия, съвет и когато го сторих, обърна се към залата:
— Превениани — произнесе той с известна тържественост, — сред нас е нашият приятел Луи Гиле. Повикахме го, за да разменим мисли с него и да се сбогуваме. Нашият Експеримент е към своя край. Ние сме само на четвърт галактична година от Земята.
Думите на Бан Имаян бяха толкова неочаквани за мен, че в първия момент не ги разбрах. Когато ги осъзнах, ръцете ми изстинаха. Залата изчезна за миг в сивкава мъгла и аз едва се, удържах на своето силово столче. Мина ми през ум вчерашния тъжен разговор с Йер Коли. Обзе ме отчаяние.
— Кураж, Луи — пошепна ми Ртъслри, като се наведе към мен.
Кураж? Лесно бе да се каже. Тези превениани безцеремонно ме бяха откъснали от моето земно битие и сега, когато то бе загубило за мен всякакъв смисъл, безцеремонно ме връщаха към него. Исках да стана и да протестирам, но нямах сили.
— Луи — каза меко Бан Имаян, — ние ви разбираме. Изслушайте ни и се опитайте да ни разберете и вие. Повярвайте ми — онова, за което сте предназначен, си струва вашата жертва.
— Слушам ви, секл Имаян.
Старият мъдрец сложи ръка на рамото ми, сякаш да ме подкрепи. В печалните му очи светеше искрена обич и аз преглътнах резките думи, които бяха на устата ми.
— Вие неведнъж сте се запитвали — продължи Бан Имаян — в какво се заключава нашият Експеримент и каква е нашата Мисия, кои сме и отде идем ние самите. Йер Коли ни е разказвала, че вас ви удивлява нашият смях със затворени уста, нашата неспособност да се усмихнем… Е, добре, нека започнем оттук. Не се ли досетихте сам кои сме и отде идем?
Погледнах Бан Имаян в лицето, погледнах към превенианите в залата. Не, те не приличаха на нито едно от другопланетните същества, които бях срещал в Галактиката, въпреки че външно бяха подобни на тях. Те стояха неизмеримо по-високо от всички и аз бях свикнал с мисълта, че идват от някоя друга Галактика.
— Луи, нищо ли не ви подсеща фигурата върху фронтона на нашия Дом?
Една догадка ме накара да трепна, но аз тутакси я отхвърлих. Това беше невъзможно, немислимо, невероятно…
— Това е истината, Луи — кимна Бан Имаян. — Нашата родна планета е Гриз.
Едно раздвижване настъпи в залата и бързо затихна. Срещнах погледа на Йер. В очите й сякаш бе събрана цялата печал на Сивата планета.
Бан Имаян пусна рамото ми и сега вече говореше толкова на мен, колкото и на своите събратя в залата:
— Гриз — това е бъдещето на Ергон, Луи Гиле. Ергон — това е миналото на Гриз… Наистина на Ергон цъфтят усмивки, докато на Гриз от незапомнени времена усмивката се е третирала като антипланетно явление. Това е може би — добави Бан Имаян с тъжно бълбукване — единственото съществено различие между двете цивилизации. Инак — едно и също замразяване на социалните отношения, един и същ стремеж към вечно статукво, една и съща линия на деградиращата мисъл. И на двете планети техниката на унищожението и на господството, съсредоточена в ръцете на едно малцинство, е изпреварила нравствените изисквания, растежа на духовните потребности. Преди да стигнат до идеята за свобода и самоуправление, охахохите и на двете планети били впримчени безвъзвратно — едните от антените на главите, другите — от силовите пътеки и страха пред Ни Хил…
— Но вие, Бан Имаян, как сте се запазили вие?
— Наши прапраотци са били, нека употребим познатото за вас название, интелохахохите на Гриз. Те създали цялата автоматика на планетата. Те изградили Великия Център и шахтите за космически лъчи, които
