златни ръце я осъществиха за благото на Ергон? Кому трябва да благодарим коленопреклонно?
Супердоорът бавно вдигна ръка и посочи към кулообразната ажурна конструкция до пирамидата. Там, на площадката, оградена със сребристи стрели, стоеше куклата на интелохахоха, за която всички бяха забравили.
— Ето кому, уважаеми доори, мили охахохи. На нашия именит и много пъти възславян Й Ое. Слава на Й Ое!
— Ау, ау, ау!
Да, и това не беше кукла. Това беше Й Ое, нашият познат от Пантеона. Ето до какъв връх, в прекия и преносния смисъл на думата, беше стигнал Й Ое. Той вдигна дясната си ръка с дланта навън и така приветствува тълпата. Но защо усмивката му бе малко унила?
— Заради това велико постижение Доорството награждава Й Ое с Голямата жълта перука на Ергон. — Доорът се пресегна и тури на главата на изобретателя една перука, която закри лицето му. Й Ое намести перуката и целуна ръка на Супердоора, който продължи: — В същото време, Доорството взе решение да се отнеме перуката на Й Ое. — Той дръпна перуката от главата на Й Ое и я захвърли в нозете си. Онзи пак му целуна ръка. — Защо? И защо нашият любим Й Ое, вместо да стои сега в нашето подножие, ограден от вашата любов, е стъпил на Голямата Електронна Прашка, която, както знаете, също така е негово гениално изобретение? Аз мълча. Аз скърбя. Нека обясни самият Й Ое.
В Храма настъпи тишина. Ако имаше мухи на тази планета, тяхното бръмчене би прозвучало като рев на реактивен самолет — но, уви, мухите отдавна бяха изтребени от работливите охахохи.
Усмивката на Й Ое съвсем избледня, когато той проговори:
— Аз съм Й Ое, изобретателят. Аз почтено служех на Доорството и чрез него на Ергон. Аз имам триста и осем изобретения, триста и седем от които целят Незиблемото Статукво на нашата планета… Но аз, създателят на пътеките на Йау, извърших велик грях спрямо същия Йау. Вчера след пладне, когато приключих изпробването на пътеките и ги предадох в блажените ръце на Доорството, аз се смутих. Една нелепа мисъл ме завладя и не ме остави, докато не я домислих докрай. „Й Ое, ми казваше тази мисъл, не прекаляваш ли със своята гениалност? Не злоупотребяваш ли с нея?“ Една девиация, както знаете, води към друга и аз почнах да се питам докъде ще стигне Ергон с моите пътеки и като стигне дотам, какво ще стане… Щом стигнах до този въпрос, аз се стреснах и помолих най-близкия кибер-доор да ме отведе при Кибер- доора Прим. Това е всичко.
Храмът мълчеше. Лицата на органичните колелца бяха сурови и безстрастни.
— Й Ое — разнесе се дълбокият глас на Супердоора. — Как следва да постъпите?
Й Ое се поклони на всички страни. После дръпна някакъв лост пред себе си и се изправи, лъчезарно усмихнат. Чу се лек съсък. Сребристите стрели, които обграждаха гениалния интелохахох, изпуснаха няколко светкавици. Около Й Ое затрептя облак светлина. В същото време куполът на Храма се раздели на две половини и над главите ни блесна оранжевото небе на Ергон.
Й Ое стоеше прав, неподвижен и усмихнат в светлия облак. Той вдигна ръка за приветствие. В същия миг той се откъсна от площадката на ажурната кула и почна да се възнася — отначало бавно, а след това все по-бързо, докато накрая изхвръкна като снаряд през отворения купол и изчезна в оранжевото небе.
— Юй Оа, какво стана? — пошепнах изумен.
— Нищо особено — рече Юй Оа. — Той се пренесе на Селена 2.
— Господи!
— Шшшшт!
Куполът се затвори. Супердоорът вдигна ръце над главата си:
— Велика е тази наша жертва, доори и охахохи. Със скръб в сърцата ние я поднасяме на Йау. Ние се лишихме от една гениална глава, от един прекрасен ергонец… Ние сме неутешими. Плачете, доори! Плачете, охахохи!
Супердоорът се удари в гърдите с юмрук и пръв заплака. Доорите последваха примера му. Скоро златният под на Храма бе наводнен от сълзи до глезените. Чуваше се и милионният плач на охахохите отвън… А мен ме налегнаха толкова много и такива свирепи девиации, че ако ергонците биха ги открили, бих изхвръкнал от купола навярно с много по-голяма скорост и с по-малко церемонии.
— Достатъчно вдигна ръка Супердоорът и сълзите мигновено пресъхнаха, а лицата бяха огрени от вечните усмивки. — Слава на Йау и на Мене!
Церемонията бе приключила. Доорството се запъти към вратите на Храма. Тръгнахме си и ние с моите превениански и ергонски приятели.
Тълпата охахохи навън се разпръскваше. Поехме по улицата, която водеше към дома на Юй Оа. Тъмнееше ми пред очите. Девиациите продължаваха да бушуват в главата ми. Не, не скърбях за Й Ое, той бе заслужил своята участ, по дяволите. Даже съжалявах, че нашите земни изобретатели на подобни работи не се възнасят като него, а се радват на пари и уважение, докато ракът все още души човечеството. Девиациите ми идеха от гледката на великото Доорство, която не излизаше от паметта ми.
Понечих да прескоча на съседната кафява пътека, дето вървеше Юй Оа, за да го поразпитам, но за мое учудване това не ми се удаде. Една невидима сила ме отблъсна назад. Повторих опита си — същият резултат. Боже мой, пътеките на Йау бяха влезли в действие! Погледнах към Юй Оа и той кимна. Добре, казах си, че над главите ни поне няма силови полета, инак бихме били затворени на Ергон за вечни времена.
Между това охахохите, изпълващи улиците, също бяха усетили пътеките, защото скоро се разнесоха радостни викове в чест на Доорството и на Й Ое. После виковете се умножиха и се сляха в един всеобщ рев на ентусиазъм. Охахохите подскачаха и крещяха, бавно наистина, както вършеха всичко, и лицата им светеха от безумна радост. Едни се опитваха да прегърнат съседите си, но отблъснати от магнитната стена, изпадаха в още по-луд екстаз; други лягаха и ритаха с крака в изблик на чувства; трети се облягаха на силовите стени и се смееха от щастие. Всеки си имаше вече собствена пътека на Йау… Охахохите бяха щастливи.
Но имаше между тях и такива, които не викаха и не се усмихваха. Тези редки екземпляри вървяха в своите пътеки с наведени глави и никой не ги забелязваше в общата суета. Когато един такъв охахох се изравни с мене, аз го попитах:
— Фелиситанино, защо не се радваш?
Той ме погледна с мътни очи, загубени и тъжни, по-тъжни от тези на превенианите, и промърмори:
— Всичко е свършено… Късно е, късно…
Той се спря и се огледа. Наоколо му бушуваше тълпата на неговите събратя, а той стоеше, замръзнал в безмерно отчаяние. Протегна ръка наляво, после надясно, за да се увери сякаш, че не може да достигне никого. Сетне с рязко движение сграбчи кафявия кръг на гърдите си и го разкъса. С още по-рязко движение се хвърли встрани, срещу невидимата силова стена. Ефектът бе същият, като в опитната лаборатория на Пантеона: кратко припукване, ослепителен блясък — и охахохът изчезна.
Стоях потресен. Губех сили.
— Луи — викна ми Ртъслри в общия шум. — Луи, вървете и се усмихвайте.
Тръгнах, но не можех да се усмихвам. Лала Ки беше пребледняла и се опираше от време на време в силовите стени. Странно беше, че Юй Оа и съпругата му също не се усмихваха. Мадам Оа сви очи презрително.
— Самоубийци — каза тя високо. — Не им съчувствувам. Те можеха да се борят и да умрат достойно.
Заразени сякаш от примера на първия самоубиец, появиха се и други. Тук-таме в тълпата се раздаваше вик на отчаяние и блясваше кратка светлинка — сякаш блясваха и угасваха последните искрици разум на тая щастлива планета… Но виковете и крясъците се усилваха. Някои запяха и скоро цялата Фелисите гърмеше от песента:
