И тъй нататък.
Избухванията на светлинки ставаха все по-редки и по-далечни, а аз се чувствувах все по-гневен и по- самотен. Умираха мои братя по разум, последните ми братя на тая усмихната оранжева планета и сякаш аз самият умирах сред тълпата, която пееше песен на оковите си и маймунски подскачаше пред пропастта, разкрила се под нозете и… И обхванат от бурни чувства и от неочаквани спомени, в които се смесиха видението на Бастилията и на Стената на Комунарите, смътните силуети на гилотината и на крайцера Аврора, аз също запях. Запях старинната песен на Йожен Потие.
За миг Фелисите се смълча и застина на мястото си. Моите приятели също. Даже Ртъслри стоеше и се вслушваше, сякаш се опитваше да си припомни нещо. Погледите на стотици охахохи се бяха отправили към мен и по лицата на мнозина от тях се изписа смут.
— Охахохи — провикнах се аз. — Бедни, нещастни идиоти! Опомнете се! Вие губите единственото, което ви отличава от животните! Вие загивате, нещастни фелиситани! На оръжие, на оръжие, граждани!
И охахохите се опомниха… Облещили сините си прозрачни очи, те ме гледаха сякаш не те, а аз бях побърканият. Най-напред се чу едно тихо, но всеобщо ръмжене, последвано от глух тътен на негодувание. След това избухнаха яростни викове и стотици ръце се протегнаха към шията ми — за прегръдка или да ме задушат, не можах да разбера. Но омразата, която пламтеше в очите на тълпата, бързо ми разкри истината. Благодарях в ума си на Й Ое, който бе открил непроницаемите стени — те бяха сега единствената ми защита.
— Луи — викна Ртъслри от своята пътека на Йау. — Как ви се харесва това? Вие сте глупак, Луи!
— Не — каза Лала Ки от другата ми страна. — Вие сте чудесен, Луи. Изборът на Бан Имаян е правилен, почвам да вярвам…
— Внимание — предупреди Юй Оа.
И наистина време за разговори нямаше. На оранжевия хоризонт на Фелисите се появиха първите кибер-доори. Те имаха пропелери на задниците си и хвърчаха стремително към нас.
— Струва ми се, че тук няма вече какво да правим — бълбукна мрачно Ртъслри. — Включете антигравитаторите. Луи, ти вземи със себе си мадам Оа, аз ще се погрижа за Юй. Лала Ки, тръгваме.
Ние бързо се издигнахме в оранжевия въздух на Ергон. Кибер-доорите останаха под нас и напразно се опитваха да ни догонят. Под нас остана Фелисите, а скоро и цялата Ергон.
Аз държах здраво ръката на мадам Оа, но тя не разбираше сякаш защо и къде летим — бе потънала в размисъл. Тя потърси с очи мъжа си:
— Юй — каза тя. — Ние постъпваме неправилно. Ние трябваше да останем, Юй. Ние бяхме длъжни да умрем, когато умираха нашите.
— Да останете?! — викна Ртъслри. — Да умрете? Защо? За тая сган? Сред тия безропотни червеи? — За първи път виждах Ртъслри разгневен. Той погледна надолу към Ергон и внезапно се разрази в ругатни: — А, мерд! — викна той на френски, понеже на превениански такава дума не съществуваше. — Ах, вие, камили мръсни, вие, свински троглодити! Порка мадонна! Мать вашу! Гамото! Доннер ветер! Чин чу лин! Мамка ви! Киби карарума!…
Кой можеше да подозира, че мрачният превениански историк познава всички земни езици! Той не млъкна, докато не използува ескимоския, а също и езика зимбабве.
— Какво говори Ртъслри? — попита мадам Оа.
— Благославя — отвърнах аз.
А долу, под нас, планетата ликуваше… Господи, колко сладък е редкият стратосферен кислород!
Вече за трети път нашият малък дисколет правеше осморки около двете Оранжеви звезди, които поддържаха живота на Ергон, и аз се страхувах, че не ще можем да се откъснем от нашата сложна орбита. Оказа се обаче, че няма никаква опасност: просто на Ртъслри бе хрумнало да ни покаже на всяка цена какво представлява от себе си страшната планета Ни Хил. След третата обиколка, която не ни донесе успех, той обърна дисколета и ние полетяхме в обратна посока, като се надявахме да пресрещнем Ни Хил, щом като не можахме да я настигнем…
Преди това ние се бяхме въртели известно време около двата естествени спътника на Ергон — Селена 1 и Селена 2. Селена 1 беше дребничка луна, на която нямаше де да се стъпи, пък и бе твърде близо до Ергон. Освен това, тя се оказа куха отвътре и предизвика неприятни асоциации, свързани с главите — на ергонците.
Затова пък Селена 2 със своя екзотичен изглед ни възнагради в излишък. Това беше една много красива пустиня, изпъстрена с червени, сини, бели, жълти и пр. скали, добре напечени от двете Оранжеви звезди, докато останалото пространство представляваше добре напечена пясъчна равнина. Селена 2 нямаше атмосфера, но по повърхността й пъплеха голям брой ергонци и това много ме учуди.
— Какво дишат тези същества, Юй Оа?
— Нищо — каза Юй Оа. — Те са свикнали да не дишат.
Той прибави, че тази луна се обитава предимно от интелохахохи, и аз престанах да се учудвам.
Те бяха няколко хиляди — всички пострадали от тежки девиации, — пръснати по сферовидния спътник като мравки по футболна топка. Тук нямаше селища, нямаше кафяви ивици, нямаше пътеки на Йау. Тук те бяха свободни да се движат, дето им хрумне, и да правят, каквото си щат. Те се пържеха върху пясъците под безпощадните оранжеви лъчи и за пръв път използуваха знанията и дарбите си за нещо наистина полезно; физиците копаеха пещери, за да се скрият на сянка; химиците разлагаха някои минерали с надеждата да получат малко вода; биолозите търсеха хранителни бактерии и се опитваха да ги размножат; психолозите тананикаха весели мотиви за насърчение на останалите и т.н. Само скрипторите, звукторите и рисувачите седяха бездейни и безполезни: те седяха на куп, тясно притиснати един в друг, и не се караха за нищо — едно рядко зрелище, което трудно може да се наблюдава във Вселената.
Щом забелязаха нашия дисколет, който обикаляше Селена 2 на малка височина, нещастните заточеници прекъснаха работата си. Те размахаха ръце и почнаха да се молят да ги вземем със себе си.
— Не — каза сурово Ртъслри.
— Да вземем поне един-двама — помолих аз.
— Не, Луи. С всички свои действия, с целия си живот те са се стремили към такава участ. Техният гений е носил гибел на Ергон. Даже Голямата Електронна Прашка, която ги е запратила тук, и нея сами са изобретили… Запомних един стих от вашата песен, Луи: в нас е нашето спасение. Те никога не са стигали до тая мисъл. И няма да стигнат… Не, Луи.
И той яростно чукна по клавишите на пулта за управление. Дисколетът ни бързо се отдалечи от Селена 2. Запътихме се да търсим планетата Ни Хил…
Но Ни Хил не се появяваше. Каквито и осморки да правехме около двете звезди, както и да шарехме в пространството, като се отдалечавахме или се приближавахме към тях, не можахме да открием нито следа от друга планета, освен Ергон. Най-сетне Ртъслри ни събра около себе си, изгледа ни и запита:
— Е?
Ние се спогледахме. Лала Ки каза:
— Боя се, Ртъслри, че напразно търсим.
— Какво ще кажете вие, Юй Оа?
Юй Оа се бе замислил дълбоко, но все пак чу въпроса.
— Аз подозирах това — каза той тихо.
Мадам Оа кимна и подпря глава с двете си ръце.
— Вие, Луи Гиле? — обърна се към мен Ртъслри.
