— Почакайте!
Професорът се вслушваше подпрял ухо с шепата си. Изумлението в очите му растеше.
— Невероятно — пошепна той… Това е френски, разбира се, но сега никой не говори такъв френски.
Забравихме да споменем, че в тази епоха националните езици все още бяха запазени, но хората предпочитаха да говорят и пишат на един общочовешки език, възникнал естествено от старинните, общи за много народи слова от рода на „мама“, „брат“, „вино“ и пр.
— Ало! — извика професорът. — Ало! Има ли някой тук?
Отговор не последва. Вместо това всички чуха няколко вече отчетливи думи, които ги накараха да се спогледат.
„… Тези забавени стъпки, тия наведени глави… Господи!“…
В думите на невидимия имаше толкова тъга и ужас, че професорът и студентите настръхнаха. После настъпи пауза. Професор Карпантие не бе далеч от мисълта, че слуша гласа на някой безумец, но имаше достатъчно жизнен опит, за да си позволи прибързани заключения.
„… моето пътешествие… — обади се още веднъж гласът. — Каква ужасна шега! Уморен съм, така съм уморен… Е, Луи Гиле…“
Професорът почака минута-две, но повече нищо не се чу. Тогава той махна с ръка на студентите си да вървят след него и се запъти с бързи крачки към развалините.
Когато студентите го настигнаха, той се бе навел над останките от една стена, с каквито бе осеяна тази местност. Той им направи знак да пазят тишина и продължи да разглежда нещо — сякаш се опитваше да прочете някакъв надпис.
После професорът се изправи, отмести се и студентите видяха, че на земята пред тях стоеше човек. Това беше едър мъж, облечен в някакво люспесто трико, което издаваше синкав металически блясък. Дългите му нозе, плътно обхванати от трикото, но без обувки, бяха изпънати. Беше се облегнал на стената и едната му ръка лежеше отпусната на земята. Другата бе в скута му. В нея той държеше голям светлозелен кристал. Главата му бе отметната назад, тъмните му прави коси падаха свободно на раменете. Лицето му, с голяма уста и грозничък малко крив нос, бе изрязано от няколко бръчки, които издаваха солидна възраст. Но големите му сини очи изглеждаха млади — те се взираха неподвижно пред себе си и в израза им можеше да се долови една тъжна полуусмивка. Наблизо се търкаляше нещо като шлем, направен от същата материя, от каквато бе и облеклото на непознатия, а до шлема лежеше малка металическа кутия с бяла скала, осеяна с черни точици и чертички.
Студентите с боязливо учудване обърнаха очи към професора. Професорът кимна:
— Той е мъртъв, приятели.
— Но нали… току-що говореше? — заекна Наташа.
— Да, но той е мъртъв.
Студентите се поотдръпнаха и по стар обичай наведоха глави в мълчание. Те разглеждаха непознатия изпод вежди — странно бе, че го намериха тук, странни бяха последните му думи, странна бе тази бърза смърт. Но най-странно им се струваше облеклото му.
— Кой би могъл да бъде той, професоре? — попита Марсел.
Карпантие Жоли сви безпомощно рамене. Той си спомни архаичния френски език, който бе слушал преди малко, без съмнение от устата на този човек, но това не му подсказа никаква хипотеза. Някой чудак, който бе решил да се самоубие тъкмо тук, в единствената пустиня на Земното кълбо? Но чудаци отдавна вече не съществуваха на света, а самоубийци — още по-малко… Някакъв психопат, измамил бдителността на медицината? Това бе невъзможно. Душевните разстройства бяха толкова редки, че предизвикваха веднага интерес сред учените и загриженост у Световния съвет. Те се откриваха лесно и още по-лесно се лекуваха. През последните пет века бяха известни само два случая, единият от които бе шизофрения на полова основа, докато другият представляваше любопитно явление на атавистична паранойя: болният бе изявил желание да възседне Слънцето, за да може да насочи движението му към Магелановите облаци и да ги завладее. Той бе излекуван само с няколко плесници — едно класически просто средство, което, за съжаление, не е било познато в параноичната древност… И все пак, кой беше този нещастник? И кой беше Луи Гиле, когото той бе споменал в последните си минути?
Професорът внимателно измъкна зеления кристал от ръката на мъртвеца. Той го разгледа срещу слънцето: кристалът беше полупрозрачен, осмостенен, с гладки повърхности, на които не личеше нито една драскотина.
— Марсел, вземете го и го запазете. Навярно е нещо чупливо — каза професорът и в същия момент изтърва находката.
Той ахна. Кристалът се чукна в камъните, но си остана здрав и цял. Марсел побърза да го вдигне.
— Хм — рече професорът. — Не всичко, което изглежда чупливо, е такова в действителност… — Той се почеса по врата, погледна мъртвия, погледна слънцето. — Струва ми се, че ще трябва да отложим лекцията и да се приберем, нали? Нужно е да съобщим за тази история. Големият Мозък на Академията ще ни разкрие тайната за някакви секунди.
Но до помощта на Големия Мозък не се стигна. Марсел, който на свой ред разглеждаше кристала срещу светлината, трепна:
— Професор Карпантие, вътре има безброй дребни кристалчета. Какви са чудесни!
Той предпазливо изтри кристала с ръкава на туниката си, но върху една от плоскостите остана мъгливо петънце. Тогава той го поднесе до устата си, духна няколко пъти върху петънцето, за да го изчисти по-лесно, и… И усети как целият кристал се затопля и сякаш омекна. В следния миг кристалът светна с ярка зелена светлина и започна бавно да пулсира в ръката му.
— Професоре, той тупти — викна Марсел. — Той тупти като сърце.
Студентите гледаха изумени. Професорът посегна към кристала, но ръката му остана във въздуха, защото един малко глух, но вече познат глас произнесе:
„Хора, братя, човечество!…“
Всички се обърнаха неволно към мъртвеца: сините му очи гледаха все така неподвижно, устните му бяха слепени завинаги.
„Аз се върнах при вас. Аз се завърнах от Космоса и от миналото, за да ви донеса една истина. Една проста смешна, и тъжна истина… Изслушайте ме…“
Нямаше съмнение, гласът идваше от зеления светещ кристал. Професорът вдигна пръст към устата си и все пак Хекли, чието хоби бяха звукозаписващите уреди, успя да каже:
— Интересен фонограф, професоре. Съвсем непознато устройство.
— Тихо — прекъсна го професорът. — Седнете и слушайте.
Студентите насядаха, кой дето си беше. Професорът седна недалеч от мъртвия и опря гръб о стената. Марсел остана прав, като крепеше нежно в шепите си зеления кристал. Докато се настани, групата пропусна няколко думи.
„… наоколо ми е пустиня — продължаваше гласът. — Ако не бях сигурен, че те са ме оставили там, където поисках, никога не бих повярвал, че тази жълта безобразна грамада пред мен е планината, която някога толкова обичах — с нейните синкави гори и зелен покой, с потоците, които изливаше от своите вечни ледници, с птиците и ябълковите градини в нейното подножие — нито че това е мястото, дето бе прекъснато първото ми земно битие. Не бих повярвал, ако не знаех, че те винаги държат на думата си и ако не си спомнях така добре онази свежа юлска утрин на 2033 година, когато воят на сирените възвести началото на края!!“
Настъпи пауза, която даде възможност на професора и неговите студенти да се посъвземат.
— Фантастично! — извика професорът. — Та той е съвършено прав. Бомбата е избухнала през юли, на двадесет и трети юли. Точно преди едно хилядолетие.
— Професоре, това може да се прочете във всеки учебник по история — напомни иронично червенокосият Хекли. — Той е, тоест бил е или луд, или отчаян шегаджия.
— Не, той говори искрено — възрази Марсел, като гледаше втренчено зеления кристал в шепите си. —
