Той го каза с истинско вълнение.
Неговата забележка бе последна, защото гласът продължи:
Но аз виждам, че началото е било и край, братя земляни, че животът на планетата не е угаснал. Те знаеха това… Аз виждам долу в равнината, зад зеления пояс, който отделя смъртта от живота, един голям и прекрасен град, един бял град, чиито сгради опират в облаците, един град, създаден от вашия разум — и това ми вдъхва надежда, че думите ми ще стигнат до вас. Може би още нищо не е загубено… Но аз видях такива градове и там, на Ергон…
Впрочем чуйте моя разказ. Може би много от фактите, които се каня да ви съобщя, ще ви се сторят невероятни. Други ще ви прозвучат смешно, мъдро, глупаво, трагично, безумно, наивно, възвишено. Или принизено до нивото на вестникарска шега. Нека това не ви тревожи. Наистина всички ние, живите, придаваме на фактите оня вкус, който сами притежаваме и оня мирис, който сами издаваме. Но нима самият живот не е и мъдър, и смешен, и трагичен и… невероятен?
Позволете ми най-напред да ви представя няколко
Биографични сведения за главния герой на тоя разказ
Имам чест: Луи Гиле, парижанин, бивш учител по история. Като казвам
Що се отнася до мен самия, аз бях таен безпартиен гражданин — нещо толкова опасно за свободата, колкото и всичко останало. Наяве обаче членувах в Патриотичната лига на Президента. Това ми създаваше известно чувство на сигурност. Вън от задължението да нося образа на Президента върху една значка на ревера и да присъствувам на литургиите за неговото здраве и дълголетие, аз разполагах с времето си. То ми стигаше, за да възпитавам моя палавник Пиер в дух на благочестие и лоялност към държавата, в резултат на което той, кой знае защо, систематично изписваше стените с неприлични думи, засягащи честта, както на Президента, така и на самата Осма република. Това беше повече от странно, понеже сам аз не си позволявах в негово присъствие никакви възклицания, освен „мон дийо“ и „мерд“ — и то когато бивах в особено добро разположение на духа. В такива случаи Пиер ми подмигваше не дотам почтително, а моята чудесна Ан Мари Селестин слагаше пръст на устата си, след което аз замлъквах.
Ан Мари Селестин имаше право да ми прави забележки. Тя всяка сутрин ми поднасяше кафето заедно с вестник „Виктоар“, личен орган на Президента. След прочитането на вестника, тя ми напомняше да си измия ръцете. Това впрочем правеха всички горе-долу чистоплътни граждани на Франция, какъвто и вестник да четяха, тъй като и останалите три, които излизаха в тая епоха, а именно „Орор“, „Люмиер“ и „Глоар“ се различаваха от „Виктоар“ само по шрифтовете си. Ан Мари ми напомняше освен това да не се оглеждам из улиците, да не плюя на обществени места, да не вървя твърде бързо, нито твърде бавно, да не пия нищо, освен светена вода от бутилки, на чийто етикет бе изобразена резиденцията на Шан-з-Елизе и пр., понеже всяко необмислено действие придобиваше съмнителен политически смисъл; така например твърде бързият вървеж се тълкуваше като злонамерен опит да се избягнат отговорностите пред Отечеството, а твърде бавния — като също толкова злонамерено нежелание да се поемат същите отговорности и тъй нататък. По този повод дьо Сан Сансез бе нарисувал веднъж една смешна марионетка, един нещастен Пинокио, оплетен от конци, чиито краища, противно на естествените закони стърчаха все нагоре, и бе предложил на неколцина колеги в учителската стая да измислят текст на рисунката — за най-сполучливия текст бе обещал бутилка мартел. И представете си, премията получи директорът отец Ивронь. Той влезе случайно в тоя момент, видя рисунката и възкликна: „А, ето един истински французин.“ Добрият францисканец изгълта бутилката, а ние разбрахме тогава, че Сен Сансез е таен комунист.
Изслушвах съветите на жена си и се качвах на моя сив пежо. По пътя към колежа аз преповтарях на ум предстоящата си лекция за царуването на Ашурбанипал или на нашия Крал-Слънце, като търсех най- сдържани и неутрални изрази, както и мястото, където с достатъчно красноречие бих могъл да възвелича съвременна Франция. Това беше крайно необходимо, тъй като веднъж, в началото на моята преподавателска дейност, ми се случи нещо неприятно. Както се разхождах пред чиновете и обяснявах държавноправните основи на Асиро-Вавилон, аз споменах между другото, че вавилонците имали обичай да си къдрят брадите, но това
— Мосю Гиле — каза той. — Ще се почувствувам много неудобно, ако в министерството възникне идеята да изключим вашия предмет от програмата на колежа… Имате ли още от вашите хапчета против хрема?
Дадох му хапче и от този ден нататък престанах да му докладвам каквото и да било. Отец Ивронь намери случай да похвали моята интелигентност. Сан Сансез също почна да гледа на мен по-благосклонно и да твърди, че не съм от най-загубените членове на Патриотичната лига.
Но това са само детайли от общата картина на Франция в онази забележителна епоха. Ето ви още няколко щрихи, засягащи политическия и социален живот: Националното събрание като институция излишна и предизвикваща смях, бе закрито в самия край на 20-ия век, тоест, две години преди моето раждане; министрите се назначаваха от Президента и имаха право да присъствуват на неговото сутрешно обличане, с изключение на министъра на просветата, който, поради самата си функция, почти винаги беше в превантивна немилост; Президентът се самоназначаваше — наистина след необходимото конституционно съгласие на Трите фирми, които управляваха икономиката на страната; интелигенцията се усмихваше учтиво наляво и надясно, подкрепяше всичко, което можеше да бъде подкрепено и разчиташе (тайно, разбира се) на революционния дух на пролетариата; пролетариатът имаше какво да яде, получаваше 0,000,000,001% от дивидентите на Трите фирми и нямаше намерение да спасява интелигенцията; селяните спяха по 24 часа в денонощието; в страната имаше два университета, които произвеждаха епископи и кадри за Управленческия корпус и двеста лудници, обзаведени най-модерно — за политическите противници на режима; полицията, извънредно хуманна и просветена, съставляваше половината от населението; с цел да се внуши по-голямо уважение към славното минало на Франция, на Плас дьо ла Конкорд бе монтирана една музейна гилотина, която работеше така добре, както и преди два века. И тъй нататък и прочее.
Не по-малки успехи имахме и в международния живот. Най-големият от тях бяха Деветте стоманени завеси между нас и комунистическия Изток, съставени от стратегически ракетни бази и пропагандни трикове така солидно, че никой не знаеше вече какво става там. Друго постижение бе съюзът ни с Нибелунгия, с която ни свърза надеждата за Трета световна война. Този съюз бе постигнат едва когато се съгласихме да окачим портретите на незабравимия Фюрер наред с тези на нашия Президент. С англичаните, радващи се на могъщата подкрепа на Салазар (все още жив по това време!), ни разделяха Ламанша и някои различия в модата — това бе неизбежно, макар и печално; те със своята британска упоритост не пожелаха навреме да приемат общия език франангле, като държаха той да се нарича енглишфренч — нещо, с което нито един
