— Как така по радиото?!
Следващия миг обаче аз се ударих по челото. Но да, разбира се, нашият Нерон… Ето какво става, когато човек се занимава прекалено с история на миналото. Съвсем бях забравил, че Нерон, по-точно Нерон II, е всъщност името на нашия любим Президент… За ваше сведение, братя земляни, тъкмо в тази неповторима епоха процъфтяването на демокрацията бе накарало французите отново да се обърнат с лице към античната древност, а техните президенти — към звучните имена на римските цезари. До момента, за който говорим, в двореца на Шан-з-Елизе бяха починали вече един Калигула, двама Тибериевци и един Нерон. Този, както показва цифрата след името му, беше вторият. Още едно пояснение: нашите президенти отстъпваха трона си обикновено само в случай на смърт — ето защо глаголът „паднал“, употребен по отношение на един Президент, винаги бе синоним на „умрял“.
Мон дийо, Нерон Втори умрял! Та той горкият не бе успял да попрезидентствува и двадесет години — щеше да ги навърши другия месец. Побързах да включа радиото. Всички станции на републиката вече съобщаваха за скоропостижната кончина на Президента, но кой знае защо не прибавяха към титлата му епитетите „любим“, „всеславен“ и „непрежалим“. Този факт бе многозначителен. Продължих да слушам. И ето че началникът на преторианската гвардия оповести истината: президентът си бил подал оставката, тоест погълнал необходимата доза калиев цианид, след като гвардията обкръжила резиденцията и му дала три минути за размисъл; това станало, понеже тъкмо преди един час се разкрило, че горепосоченият президент бил негодник и предател, поради което почти двадесет години страдали интересите на Отечеството; и така Трите фирми решили да го сменят, този мерзавец, водени от патриотични съображения и за благото на народа; народът от своя страна бил одобрил мълчаливо решението на Трите фирми две минути преди то да бъде взето, тъй че всичко било наред и — о кей — французите можели да си гледат работата както и досега и да бъдат спокойни за своето бъдеще, което, след кучешката смърт на подлеца Нерон II, се намирало вече в здравите и честни ръце на Тиберий III. Льо роа е мор, вив льо роа!…
Жена ми отсъствуваше. Пиер не бе се върнал от училище. Нямаше с кого да споделя вълнението си. Тръгнах към дома на Сен Сансез, който макар и да не членуваше в Патриотичната лига, винаги биваше добре осведомен за смисъла на събитията. Но на стълбището ме спря мадам Женевиев. Тя бе в новата си рокля с волани и лъхаше на тоалетен сапун.
— Мосю Луи, чухте ли?
— Чух… — казах аз и се готвех да отмина, тъй като се страхувах, че тя ще даде воля на езика си, нещо, което бе особено опасно в първите мигове на всяко ново президентство.
Но мадам Женевиев ме хвана за ръкава:
— О, мосю Луи, най-сетне! Най-сетне една надежда!
— Какво се е случило, мадам Женевиев?
— Как, вие не знаете? — тя ме придърпа към себе си и зашепна. — Казват, че новият Президент подписал първия си указ. Възстановява се правото на клошарите да спят под мостовете на Сена. Под който мост си искат, разбирате ли? Свобода, мосю Луи, най-сетне свобода! Поне едно начало… И освен това, заплатите на докерите и на портиерите, забележете, и на портиерите, се увеличават с един франк месечно… Какво ще кажете, мосю Луи?
Не можах да кажа нищо. Лицето на мадам Женевиев лъщеше от пот и добри чувства. Наистина указът на новия Президент бе интересен и аз също бях развълнуван, тъй като подобни чудеса не бяха се случвали във Франция от половин век насам. Но вълнението на мадам Женевиев ми се стори прекалено.
— Та помислете сам — продължаваше тя. — По един франк месечно — това са дванайсет франка годишно, мосю Луи. Това е половин кило кафе арабика… Ще видите, че тоя Тиберий ще направи нещо.
Продължих пътя си, пообъркан от оптимизма на мадам Женевиев. Сен Сансез обаче ми върна равновесието. Заварих го да изрязва от картон фигури на животни за тригодишната си дъщеричка. Радиоприемникът му бе изключен.
— А, колегата Гиле — кимна той и остави ножицата. — Тъкмо навреме. Ще пием ли по един коняк?
Когато заприказвах за промяната, той апатично сви рамене. Нерон Втори бил отстранен, понеже напоследък заплашил публично Изтока с атомна война, тоест проявявал явни признаци на дегенерация; даже Нибелунгия била по-сдържана по въпроса. Що се отнася до Тиберий III, Сансез просто махна с ръка. Много повече го развълнува неочакваният оптимизъм на мадам Женевиев.
— Значи така каза вашата портиерка? — Той прекара пръсти из прошарения си алаброс. — Това е лошо, много лошо… Ходих към завод 207 на Втората фирма. Там също ликуват…
Той се разхождаше из стаята, сложил ръце на гърба си. Тъмните му очи бяха тъжни, челото набръчкано. Изпи коняка си на един дъх.
— Колега Гиле — каза той тихо, загледан в празната чаша, — твърде дълго продължава всичко това и аз не виждам края му. Тази задуха, това прогресивно затъпяване… Понякога не ми се живее, колега Гиле. Понякога ми се струва, че пламъкът на Комуната е угаснал в нашата Франция… Че свободата е една химера, която, преди да умре, ще погълне и последните мечтатели на тази Земя.
Не бях виждал Сен Сансез толкова мрачен. Той въртеше чашката между пръстите си и тънките черти на лицето му излъчваха безкрайна мъка. Незабелязано прикрих с длан значката на ревера си.
— Сен Сансез, вие изглеждате уморен.
— Аз
Той прекъсна фразата си. Погледна ме някак виновно и започна да се облича.
— Ще ме извините, трябва да вървя. Трябва да съобщя на другарите вашата новина.
— Коя новина?
— За оптимизма на мадам Женевиев…
Излязохме. Той взе метрото за към центъра, а аз се запътих пешком към дома.
Улиците имаха празничен вид. От балконите висяха огромни знамена. Тълпата весело се замеряше с конфети и книжни цветя. Дами в трикольорни рокли и с касички в ръцете раздаваха вече картички с лика на Тиберий III и в очите им светеше девствена вяра във величието на Франция. Уличните репродуктори предаваха клетвата на Президента пред Всевишния и Историята. Ажаните се взираха в лицата на гражданите, като преценяваха силата на възторга им и подрънкваха в ръцете си разтворени белезници. В небето на Париж разцъфваха изумителни фойерверки. Те бяха толкова красиви, че аз забравих тъжното лице на Сен Сансез.
Припомних си го късно вечерта. Париж бе заспал с пълен търбух зад спуснатите завеси на прозорците, а аз седях и преглеждах бележките си за моята „История на следващия век“. Припомних си, кой знае защо, лицето на мадам Женевиев, такова, каквото бе в момента, когато тя пресмяташе какво може да купи с допълнителните дванадесет франка годишно… Господи, ето я ръководната нишка! Лицето на мадам Женевиев — лъснало от добри чувства, обнадеждено, почти щастливо!…
Не, разбира се, не атомната война бе най-голямата опасност за човечеството. Същата нощ, аз с трескаво нетърпение нахвърлих първите десет страници.
Така, братя земляни, аз турих началото на моя труд, който изигра съдбоносна роля в живота ми. Естествено тогава не подозирах, че всеки написан ред ме приближава към края на земното ми битие, нито — че този край ще дойде оттам, отдето дойде.
Впрочем, нека не избързваме.
Ето как се развиха събитията след намирането на ръководната нишка
Не бих казал, че тази нишка беше много здрава. Но аз се бях хванал за нея и се надявах, че тя ще ме изведе от лабиринта на противоречивите факти, за да създам една цялостна и логична картина. Като се връщах непрекъснато към историята на миналото и в същото време наблюдавах живота във Франция, аз постепенно конструирах най-значителните събития на следващия век, разкривах смисъла им и даже
