откривах подробности, дати и имена, които придаваха живи цветове и достоверност на картината.
Аз се увлякох до такава степен от своите представи за следващия век, че в края на краищата те добиха маниакален характер. Започнах да се страхувам от мира повече, отколкото от войната. Войната ненавиждах, както я ненавиждаше всеки нормален французин. Но мира — тоя мир, настръхнал от страх и подозрителност, който непрекъснато изискваше от френския народ мълчание и дисциплина, като му предлагаше в замяна хляб И зрелища — тоя мир ме плашеше. Сънят можеше да доведе до гибел, както се бе изразил Сен Сансез. При това самият Сен Сансез, скоро след нашия разговор изчезна и аз никога повече не го видях. Това само затвърди моята обща идея.
Докато пишех книгата си, аз често изпадах в смешни положения. Така например, по време на моите лекции в колежа аз непрекъснато обърквах годините и даже вековете, и само невежеството на моите ученици ме спасяваше от освиркване. Случваше се да започна лекцията си с царуването на Людовик XI в 15-ия век и да я завърша, без сам да разбера как, с Президентството на Нерон XI, който, според моите пресмятания, трябваше да се появи към средата на 22-я. Учениците почтително ми обръщаха внимание, че бъркам имената, и аз се извинявах с неизбежните за историка „лапсуси лингве“… Случваше се да поканя след работа някой колега:
— Хайде да се отбием за малко в таверната.
— В таверната? — вдигаше вежди той.
— Пардон, в бистрото…
Веднъж, на 14 юли, когато минавахме край трибуната на Президента в стройни войнишки редици, аз, вместо хоровия възглас „Да живее Тиберий III“, изревах „Аве Цезар, моритури те салутант“, с което предизвиках продължителна анкета относно моето духовно здраве и гражданска благонадеждност. Спаси ме само бележката в „Орор“. Тя даде на медицинската комисия достатъчно основание да ме потупа снизходително по гърба и да ме пусне да си вървя, като ме посъветва да слушам жена си.
Ан Мари Селестин бе загрижена за здравето ми. Тя често и то посред нощ навеждаше русата си глава над моята и се вглеждаше в очите ми:
— Защо не спиш, мили?
— Спя — отвръщах троснато и тя с въздишка се оттегляше.
Повярвайте ми, много е досадно да те заприказват тъкмо в момента, когато си представяш съвсем релефно една стационарна електрическа скара, монтирана на кръстопътя пред някогашната Ротонда — доколкото в края на 22 век едва ли ще си спомнят от какво са се правели кладите в 15-ия. Аз вече си представях дори кой точно се пече върху скарата и как тълпата възторжено реве, вдъхвайки мириса на печено месо — но, ах тази моя загрижена съпруга! Любовта понякога е едно жестоко бреме, мои братя земляни. От цялата сцена в паметта ми остана само академичното бомбе на жертвата, което се търкаляше в подножието на скарата. Това ме принуди да включа в моята уникална „История“ само бомбето.
С други думи, написването на „История на следващия век“ бе съпроводено с известни трудности, които аз упорито надвивах. Не случайно мадам Женевиев ме предпочиташе пред останалите обитатели на „Рю дьо ла Гер“ 22. Ако баща ми бе могъл да води толкова години електровоза из тъмните тунели на парижкото метро, защо аз да не мога да се разходя по добре осветената повърхност на историята? А, мерд!
Но, както разбрах по-късно, тъкмо тези разходки ме въвлякоха в неприятни и непонятни за мен приключения. И ако се измъкнах от тях здрав и читав, вината, уверявам ви, не е моя.
Една късна вечер, когато се канех да погълна третата чашка саке, аз забелязах, че някой се бе ровил в чекмеджетата на моето старо бюро. Всичко бе обърнато наопаки. Чекмеджетата бяха извадени и захвърлени по пода. Папките ми със статистически данни почиваха под кушетката. Вариантите на моите представи за следващия век бяха полепнали на полилея и по стените на кабинета. Но това, което ме удиви във висша степен, бе състоянието на моя почти завършен ръкопис: той лежеше на бюрото ми, грижливо закътан в пластмасовата си папка — само че последната страница беше най-отгоре, а първата най-отдолу. Сякаш някой го бе прочел отзад напред.
Мон дийо, казах си аз в първия миг, колко невнимателна е нашата полиция! Но като размислих по- трезво, аз се поправих и даже мислено се извиних. Полицията никога не пипаше така грубо. Тя съблюдаваше правилата на приличието — освен когато й идваше до гуша от някой прекалено тъп изменник на Отечеството. Тя обичаше филигранната работа.
В резултат на това заключение аз отидох да се оплача в най-близкия комисариат. Там изслушаха моите съображения и ми се усмихнаха:
— Да, мосю, вие сте прав. Благодарим ви за доброто мнение. Ще се опитаме да намерим престъпника.
Но не го намериха. Няколко месеца у дома преспиваха по десетина цивилни ажани. Всеки ден те монтираха до прозорците една теле-видео-аудио-апаратура, тежка няколко тона — и нищо… Не помогна и тяхната съвършена дактилоскопия, снимаща отпечатъци от пръсти даже ако пръстите са били на два километра от предмета на тяхното въжделение. Нищо не дадоха и звукограмите, произведени от апаратури, които можеха да доловят звуци отпреди пет века. Тези апаратури (в тяхната цивилна употреба) доставяха на французите рядкото удоволствие да чуят гласа на самия Людовик XIV, но в случая те бяха безсилни. Те бяха просто парчета тъпо желязо.
— Това е необяснимо, това е свръхестествено — заключи най-сетне комисарят Мегре (той беше още жив). — Мосю Гиле, по книжата ви намерихме само ваши отпечатъци… Какво значи това? Не ни ли разигравате?
Протестирах енергично. Слава богу, че Мегре си бе останал все същият добряк. Той прие протеста ми с едно съчувствено „Е, стига“ и нареди да направят фотокопие на ръкописа ми и да го дадат на полицейските психиатри. Те от своя страна намериха, че идеята на моя труд е наистина малко странна, но че всичко останало отговаря на една нормална логика и го препратиха в музея за неразкрити криминални случаи. С това работата приключи.
Но не и странните произшествия. Няколко дни по-късно трябваше да констатирам, че някой непрекъснато върви след мен. Връщах се позакъснял от една приятелска среща в италианския ресторант на „Рю де пижон“, когато чух зад гърба си стъпки. Не бих им обърнал внимание, ако всяка стъпка не бе съпроводена от тих сребърен звън. Сякаш човекът, който идваше подире ми, бе вързал на обувките си мънички коледни звънчета, от тези, които децата окачват по елхите си. Обърнах се — улицата беше пуста. Спрях да се огледам по-добре — стъпките също спряха. Тръгнах — те се възобновиха. Повторих операцията, но резултатът бе същият. След мен вървеше някой, когото не можех да открия.
Побързах да се прибера в къщи. Не казах нищо на Ан Мари и на Пиер, за да не ги плаша. Вечеряхме както винаги в нашата малка трапезария, чийто прозорец гледаше към вътрешния двор. Аз седях с лице към прозореца. Пиер ни разказваше весели новини от училището си — между другото как днес му намалили поведението, понеже го хванали да се целува с неговата Мариана пред вратата на дирекцията. Аз го смъмрих и забелязах, че би могъл да избира по-малко респектабилни места за тази цел и тъкмо се канех да му предам нещо от личния си опит, когато… Когато прозорецът на трапезарията бавно се отвори и също така бавно се затвори.
Между това никой от нас тримата не бе мръднал от мястото си.
Разтърках очи. Скочих и изтичах до прозореца. Отворих го, погледнах надолу в двора, огледах съседните прозорци, стените. Нищо.
— Какво има, Луи? — попита Ан Мари Селестин.
— Стори ми се, че прозорецът мърда…
— Възможно е, днес има вятър.
Не възразих на Ан Мари, но когато се връщах към стола си, чух няколко бързи стъпки, придружени от оня тих звън, който ми бе вече познат. Застинах на мястото си.
— Луи, ти си малко бледен. Да не ти е зле?
— Чухте ли някакъв… звън? — попитах с всичкото си хладнокръвие, което можах да събера в момента.
— Чух — засмя се Ан Мари. — Пиер си разбъркваше чая с лъжичката… Луи, ти май си прехвърлил
