наведе над мен. Почувствувах студено металическо докосване по челото си. Почнах да губя съзнание.
Последното ми усещане бе, че летя към планината. Последното нещо, което видях, беше един голям сребрист облак върху гористия склон — един облак с необикновена геометрична форма, напомняща огромна китайска шапка.
Събудих се, както и трябваше да се очаква, при твърде необичайни обстоятелства.
Бях сам. Лежах по гръб. Владееше ме чувство на душевна лекота и безтегловност. Като че някой ме бе лишил от кости и вътрешности и ми бе оставил само кожата, а след това ме бе напомпал с водород. Погледът ми опираше в един бял таван, от който струеше мека бяла светлина. Като обърнах глава наляво и надясно, видях голи стени, също бели и светещи. Лежах в средата на помещението. Самото помещение бе абсолютно празно — нито един предмет, нито една прашинка, нищо, на което да спра поглед. Само под гърба си усещах топлия пух на леглото.
Станах. По-скоро помислих, че трябва да стана, и в същия момент бавно и внимателно бях поставен на краката си. Озърнах се, за да открия тази автоматика, но бях изумен: зад мен нямаше никакъв пухен дюшек и никакво легло. Дяволска история! Ощипах се по бедрото, дръпнах силно двете си уши, тъй че даже изохках. Не, не беше сън.
А какво беше тогава? Къде се намирах? Мисълта ми работеше бавно и аз не можех да си спомня кога съм заспал и дори кой съм, но това много не ме тревожеше… Залових се да изследвам чудноватото помещение — ако „изследвам“ може да се употреби за нещо, в което няма нищо, вън от самия изследвач. Помещението бе малко, около петнадесетина квадратни метра, макар че бялата матова светлина, която струеше отвсякъде, създаваше една неопределеност на разстоянията, една илюзия за простор, която действуваше успокоително. Едната стена бе дъгообразна и по-дълга от останалите, срещуположната й бе твърде къса и плоска, плоски бяха и останалите две, които ги съединяваха, така че помещението имаше вид на малък сектор от някакъв цилиндър. Опипах стените, пода, подскочих и докоснах тавана — всичко бе направено от еластична, пружинираща материя; при силен натиск ръката потъваше в нея и след това отскачаше меко, отблъсната от добре измерено съпротивление. Никъде нито една грапавина, нито един издаден твърд ъгъл, нито една кукичка или пиронче… Ама че оригинална дупка, рекох си, истински чувал от дунапрен! И какво търся аз в него?
Едно тихо свистене, което се вмъкна в тишината като приближаващ се комар и след това заглъхна, ме събуди окончателно и ми върна паметта. Ах, да, — зеленото юлско утро, атомната тревога, двамата чудаци в синкавото люспесто облекло. И онова студено докосване до челото ми, което ме приспа…
Мон дийо! Аз бях приспан, отвлечен, напъхан в тази бяла дупка. И то няколко мига може би преди избухването на А-бомбата. Само няколко мига!… Какво бе станало с. Париж, с близките ми, с Франция, със света? Къде се намирах и защо се намирах тъкмо тук?
Тези въпроси така ми натежаха, че аз понечих да седна на пода по липса на стол, но нещо меко и пружиниращо обхвана задните ми части и аз се намерих седнал на половин метър над пода. Погледнах под себе си — там нямаше нищо. Просто седях във въздуха, на невидимо седалище, удобно облегнат на невидимо облегало. Моят стол не се отличаваше от моето легло… Що за дяволщина? Припомних си нещо за магнетизъм и силови полета, но нищо повече от това, тъй като бях абсолютен невежа в техниката. В къщи даже изгорелите бушони ги поправяха Пиер и Ан Мари.
Можех да размишлявам в удобно положение и това ми стигаше. Първото ми предположение бе, че съм отвлечен от враговете на Франция. Да, но за какво съм им потрябвал на тези врагове аз, скромният учител по история, когато много по-добра работа биха им свършили няколко генерали или самият Президент? Наистина във Франция на Нероновци и Тибериевци всичко беше военна тайна: министърът на нападението ми бе обяснил веднъж, че такава тайна представлява дори вместимостта на нашите клозети, тъй като по нея можело да се съди за благосъстоянието на нацията. Но по тоя въпрос аз знаех толкова, колкото и за броя на ракетните оръдия… Какво можеха да очакват от мен враговете?
Или просто онези двама чудаци ме бяха спасили? Много се говореше у нас за спасителни команди, които в последния момент щели да приберат нехайниците в противоатомните скривалища. Само че скривалищата бяха едни гробници от бетон, дето човек предварително се чувствуваше покойник, а това тук бе съвсем комфортна, макар и странна стаичка. Това бе по-скоро някакво болнично помещение, отколкото бойно съоръжение…
А, дявол да го вземе! Тази мека бяла светлина, това спокойствие, тези пружиниращи стени! Та тук човек не би могъл нито да си счупи главата, нито да се обеси — даже при най-добро желание… Косите ми настръхнаха. Никога не бях влизал в нито една от двестате отечествени лудници, но тази килийка напълно отговаряше на всички изисквания… Взели са ме за луд? Разбира се. Какво може да се очаква от човек, заел се да спаси света с една книга?
Тази мисъл едва не ме подлуди. Скочих и почнах да блъскам с юмруци по стените — естествено без какъвто и да е резултат. Тези стени не бяха създадени за блъскане по тях. Извиках няколко пъти, но гласът ми потъваше в меката белота. Поисках да се тръшна на пода от отчаяние, но, както вече знаете, това бе невъзможно — друснах се в един невидим силов стол.
А бях здрав като пън, както се изразяваше баща ми едно време. Бях изгладнял. Не знаех колко ще продължи моята изолация. Не знаех къде се намирам, нито — кои са моите похитители. Когато човек не знае толкова много неща, все някой трябва да се появи и да му ги обясни.
И те се появиха. Вдигнах глава и хлъцнах от изненада. Бяха същите двама полубогове, русият и мургавият. Зелените очи на единия и тъмните на другия ме гледаха спокойно и печално. Те стояха в своите синкави люспести облекла, но тоя път без шлемове и косите им свободно падаха на раменете. Стояха до извитата стена, а зад тях бе отворен голям кръгъл люк. Мургавият държеше в ръцете си две блюда… Впрочем аз едва сега направих откритието, че „мургавият“ беше всъщност „мургавата“ И честно да си призная позахласнах се: леко удължено лице с почти канелен цвят, великолепен гръцки нос под високото нежно чело, пълни устни, големи кафяви очи с дълги тъмни (естествени надявам хе) клепки… ах, нима женската красота подлежи на описание! И това тяло, високо и женствено, обхванато плътно от люспестата материя — една сирена, излязла от морските дълбини, за да докаже сякаш, че няма опашка, а прекрасни стройни нозе. Една Нефертити с тяло на митична сирена. Винаги така си бях представял женската хубост (нека ми простят моята руса Ан Мари Селестин и моята черноока колежка Роз Дюбоа от „Л’абе Сиейес“, която намираше, че съм интересен като мъж, въпреки длъжкия ми крив нос).
Жената направи едно движение и в него имаше неповторима грация. Тя остави двете блюда пред мене, във въздуха, на височината на една маса и се отдръпна, като продължаваше да ме фиксира печално и студено. Мъжът също не откъсваше поглед от мен. Усетих се неудобно, станах.
— Извинете, кои сте вие? — чух гласа си, малко дрезгав от вълнение. — Къде се намирам аз?
Двамата се спогледаха. Жената протегна ръка, посочи ми блюдата и тутакси изчезна в отворения люк. Мъжът я последва. Люкът се затвори с безшумно плъзгане — на стената не остана нито следа от него.
Бях отново сам. Всичко стана така бързо, че не бях сигурен дали е станало изобщо. Но двете блюда бяха пред мене. В едното имаше някаква кафява кашица, полупрозрачна, напомняща желе от телешко, в другото — купчина зеленикави топчета, големи колкото кестени, с твърде съмнителен вид. Кое беше първото и кое десертът? За един французин този въпрос е много важен, ако не иска да загуби чувството си за хармония. Излапах най-напред топчетата — те имаха вкус на банан и счукани орехи. После минах към кафявата кашица: излезе, че все пак съм сбъркал, защото тя беше солена и миришеше на керевиз… Нищо, следващия път ще се поправя.
Какво ми оставаше друго, освен да се изтегна върху моето силово или дявол знае какво легло и да чакам по-нататъшното развитие на събитията?
Така и направих.
Сънувах, че лежа в една ливада във Версай и се опитвам да заспя, а до мен седи Ан Мари в светла рокля, такава, каквато я помнех преди да се оженим. Ан Мари ме гъделичкаше по лицето с една дълга тънка
