тревичка. Отначало това ми беше приятно, но сетне почнах да се ядосвам: нито можех да издам глас, нито да вдигна ръка, за да махна тревичката от лицето си. Мина ми през ума, че съм парализиран и съм осъден вечно да лежа така неподвижен, като виждам само белите облачета по небето, а тревичката вечно да пълзи по кожата ми, без да мога да се почеша.
Събудих се. Над мене се бе навела мургавата Нефертити — един кичур от дългите й тъмни коси докосваше лицето ми. Като видя, че отворих очи, тя се отдръпна и притисна ръце към гърдите си, сякаш се извиняваше, Сега тя беше облечена в къса бяла туника, затворена на шията, и аз съжалих за онзи рибешки костюм, който не скриваше почти нищо. Затова пък канелените й нозе, голи, обути в сребристи сандалетки, бяха очарователни.
Поисках да стана, но тя ми направи знак да лежа и измъкна отнякъде една малка бяла кутийка с няколко циферблата по нея. Към кутийката бе прикачен тъничък кабел, на чийто край висеше нещо като прозрачна вентуза. Нефертити се наведе отново над мен и притисна вентузата върху лявата страна на гърдите ми: стрелките на циферблатите се раздвижиха. Тя премести вентузата на стомаха ми. По същия начин опипа с нея главата ми и крайниците, като не пропусна и босите ми пети. Нямаше съмнение — това бе медицински преглед. Догадката ми, че се намирам в болница, се потвърди. Целият въпрос беше — в каква болница.
Станах. Очаквах дамата да заговори първа, но тя ме гледаше мълчаливо и под тоя поглед аз се почувствувах по-скоро опитно зайче, отколкото френски гражданин.
— Госпожо — казах. — Бъдете така любезна да ми кажете къде се намирам. Впрочем, да ви се представя…
Представих й се. Тя не се помръдна. Лицето й оставаше все така печално и неподвижно. Може би не разбираше езика ми и това бе естествено. Но защо не направи едно движение, защо не се усмихне, не издаде един звук поне?
От малък проявявах способности на полиглот. Зададох въпроса си и се представих на английски, немски, испански, италиански, руски, полски, турски, арабски, китайски, на пет от индуските езици, на три африкански — резултатът бе все същият. Върнах се към родния си език, както ставаше винаги, когато излизах от кожата си.
— Мадам, ако сте жив човек, ще знаете да говорите навярно… Най-сетне аз съм гражданин на цивилизована страна и имам правото да зная…
Изглежда, че видът ми не е бил много любезен, защото тя вдигна ръце пред гърдите си с дланите навън и в очите й се появи кротка молба. После взе апаратчето си и излезе.
Тези посещения се повториха няколко пъти, заедно с прегледите, а след това настъпи дълъг период, когато не виждах нито Нефертити, нито нейния богоподобен кавалер. Когато се събуждах, намирах ядене върху невидимата масичка до невидимото ми легло. Изяждах го. След това подхващах безкрайни разходки из моята бяла килия, като я обикалях във все по-бърз темп. Когато ми се завиеше свят, тръгвах в обратна посока. Или сядах и се люлеех на удивителните столчета, които бяха винаги под мен. Тогава добих навика да размишлявам на глас.
Еднообразието едва не ме подлуди, въпреки че ние, французите, бяхме привикнали към него — в нероновско-тибериевска Франция то бе закон, на който се подчиняваше всичко: забавленията, облеклото, песните, градската украса, литературата, дори цирковото изкуство. Така например единственото съдържание на клоунадите бе имитирането на животни, предимно на диви, понеже не се знаеше дали включването и на домашни животни няма по косвен път да засегне достойнството на нацията. Не е за учудване, че през последните години французите бяха усвоили много добре маймунския крясък по площадите, змийското съскане из тъмните ъгли, глупашкото подсвиркване на щиглеците, вълчия вой и тъй нататък, — нещо, което нашите социолози разглеждаха като явно обогатяване на френския дух. Наистина тук аз се ползувах от относителна свобода и бих могъл да кукуригам, да муча, да рева и да лая, колкото си искам. Но и това едва ли би ме спасило от жестоката равна белота на килията ми, от идиотския цикъл „спане — ядене — разходки“.
Моята тренировка на французин от съответната епоха вее пак ми помогна да дочакам известни промени. Един ден (де да знам всъщност ден ли бе или нощ) люкът на дългата стена се отвори и в рамката му, като в старинен медальон се появиха Нефертити и светлокосият й кавалер. Сега и кавалерът беше в туника и това донякъде ме озадачи — не познавах страна, в която мъжете ходят в роклички. Напротив в цял свят жените все по-успешно овладяваха панталона, като допускаха, че това им дава някакви преимущества, ако не в любовта, то поне в бягането на къси разстояния.
Впрочем и двамата бяха прекрасни както винаги. Печалните им очи ме гледаха в безкрайна доброта, но аз бях в лошо настроение. Станах, поклоних се учтиво и казах:
— Дами и господа. Позволете ми накрая, защото краят е твърде близо, да ви поздравя за вашата издръжливост. Моята е на привършване. Ако вие в разстояние на една минута не ми обясните къде съм и какво ме очаква, ще бъда принуден да скърша първия врат, който ми се мерне пред очите.
Тази заплаха от моя страна бе най-малкото лекомислена, ако се имат предвид размерите и бицепсите на русия Аполон, но аз нямах друг избор. Нещо повече, като се страхувах, че не ще ме разберат, аз направих няколко маймунски жестове, усвоени от клоунадите във френските циркове, после изръмжах и тръгнах към тях със свити юмруци. Постъпвах по принципа: по-добре ужасен край, отколкото безкраен ужас.
За моя изненада не настъпи никакъв край — още по-малко ужасен. Моите двама похитители вдигнаха ръце пред гърдите си с дланите навън, като да ме предпазваха от някаква детска глупост и макар лицата им да останаха студени и неподвижни, аз усетих в техния жест доброжелателство, което ме обезоръжи.
— Добре де — казах, — какво искате от мене? В отговор Нефертити ми направи знак да прекрача прага на люка. Кимнах и го сторих. Бях свикнал да изпълнявам женските желания от каквото и естество да са. Русият Аполон от своя страна ме докосна приятелски по рамото и ме насочи да тръгна пред него.
Вървяхме по един тесен коридор, който завиваше все в една посока. Разперих ръце и пипнах стените на коридора (няма французин, който не би го сторил — сигурен съм, че Сен Жюст е пипнал ножа на гилотината, преди той да падне на врата му) — те бяха направени от материята, от която бяха и стените на моята килия. Коридорът завиваше рязко все в същата посока и аз си помислих, че ако повървим още малко, ще се намерим отново пред килията.
Скоро се намерихме пред един отворен люк. Но това не бе люка на моята килия. Зърнах една доста голяма кръгла зала, а вътре — трима мъже в къси разноцветни туники. Те стояха прави и гледаха нещо, което се намираше над главите им… Обърнах се назад — Нефертити ми направи знак да вляза в залата.
Престъпих прага с разтуптяно сърце, защото очевидно тук щях да намеря отговор на въпросите, които ме измъчваха. Погледнах нагоре, накъдето гледаха тримата непознати. Там се издигаше един черен купол, обсипан със светещи точки и кръгчета от различна величина и цвят — зеленикави, сини, червени, жълти. Точките и кръгчетата бяха групирани неравномерно — някои от тях образуваха купчинки, други бяха пръснати нарядко по цялата площ. Дявол го взел, какво толкова интересно намираха в тоя купол, та го зяпаха така прехласнато? Той напомняше най-обикновен таван на бар, изобразяващ звездно небе, каквито се срещат из евтините заведения в Париж. При това бе направен твърде бездарно.
Свих рамене и огледах залата. Тя беше лишена от всякакви предмети, както и моята килия и само вдясно забелязах нещо като сбъркан роял с три реда цветни клавиши, поставени един над друг. На стената зад „рояла“ личеше голям матовосив екран, или нещо подобно… Между това тримата мъже в туниките ме забелязаха и вдигнаха ръце пред гърдите си с дланите навън: това ме учуди, понеже не мислех да ги нападам, но сетне реших, че така те поздравяват ближните си и отвърнах със същия жест. Никой от тях не ми подаде ръка, нито се усмихна. Лицата им бяха неподвижни и тъжни като тези на моите придружвачи.
Тъй като знаех, че е безполезно да говоря, погледнах въпросително към Нефертити. Тя посочи с ръка купола над главата ми, но аз свих рамене. Тогава тя направи знак на един от мъжете, едър юначага в синя туника, и той отиде та седна пред триетажния „роял“. Той натисна няколко клавиша. Не се чу никакъв звук, както очаквах, затова пък купола изчезна, заменен от бял светещ таван, а екранът на стената почерня: върху него се появиха същите разноцветни точици и кръгчета, каквито имаше преди малко и на купола.
Не разбрах нищо. Трябва да съм изглеждал твърде глупаво, понеже долових ново споглеждане между Нефертити и русия Аполон. Те двамата едновременно ми кимнаха и протегнаха ръце към екрана. Мъжът пред „рояла“ продължаваше да натиска клавишите. Светещите точки нараснаха, сякаш се приближиха към
