нас. После тънки светли линии съединиха няколко от тях: получи се неправилен ромбоид с една опашка от две или три блестящи точки…
Нещо светна в паметта ми. Светна, угасна и пак светна: колкото и да бях невежа в астрономията, неправилният ромбоид с опашката ми напомни съзвездието Голямата мечка. Още в детската ми възраст моят чичо-ергенин, който се увличаше от звездобройство поради липса на други грижи, ми бе показвал това съзвездие. Но защо ми го показваха и тези сериозни хора тук? Доколкото ми бе известно в лудниците не даваха уроци по астрономия… Мъжът в синята туника натисна още един клавиш и в долната част на екрана се появи един малък светещ диск.
Нефертити и Аполон ме гледаха с очакване, но сега аз съвсем нищо не разбирах. Нефертити въздъхна. И тогава дойде катастрофата — психическа, искам да кажа. Нефертити опря пръст в гърдите си, сетне посочи към мен, и тръгна из залата като сочеше всеки един от присъствуващите. После направи едно кръгово движение с ръцете си, с което обгръщаше всички нас и залата включително и като ме погледна втренчено, отиде до екрана и посочи малкия светещ диск. Погледнах към русия с широко отворени очи — той кимна. Нефертити повтори своите мимики — тя още веднъж събра нас и цялата зала в малкия диск на екрана.
Залата затанцува пред очите ми — заедно с екрана си и с тези полубогове, които ме гледаха с нескривано любопитство. Догадката бе твърде страшна за моите изтънели нерви. Залитнах и потънах в спасителен мрак.
И тъй, братя мои земляни, както сте се досетили вече, аз се намирах ни повече, ни по-малко в пространствата на Космоса. Аз бях някъде в глъбините на нашата Галактика, в утробата на някакъв диск, който ме отнасяше към неизвестна цел.
Когато тази мисъл, след като дойдох на себе си в моята килия, доби ясна форма, аз дори не се ужасих; толкова невероятна ми се стори тя. Не знам с какво ме бяха напомпали моите похитители, но бях толкова спокоен, че ако в този миг би се появил един тигър с разтворена паст над главата ми, нямаше и да се помръдна: само бих полюбопитствал как се чувствува човек, когато го изяждат в сурово състояние.
Лежах си по гръб и се опитвах да мисля логично. Не бях в лудницата, не бях пленник на враговете на Франция, не бях в затвор. Аз летях между звездите като пчела между светулки някъде твърде далеч от родната слънчева система, ако се съдеше по близостта ми до Голямата мечка. Но кои бяха тези, които си бяха дали труд да ме извозят чак дотука?…
За щастие, припомних си един факт, който изведнъж ми отвори очите: човечеството, въпреки големия напредък на космонавтиката, не бе стигнало по-далеч от Марс. То бе констатирало, че на тая загадъчна планета няма нищо загадъчно и нищо, което би си струвало труда да се стигне до нея. Изобщо човечеството не притежаваше още апарати за галактически пътешествия: то много разумно бе съсредоточило усилията си в близкия околоземен космос, като го бе наситило с разузнавателни спътници и ракетни бази за обстрелване на Земята… Следователно? Следователно тези, които ме бяха похитили, колкото и да приличаха на хора, не бяха хора. Фактът, че не говореха нито един земен език и изобщо не говореха, потвърждаваше моето заключение.
Мон дийо, рекох си, ама че интересно! Колко ли биха се учудили писателите-фантасти, ако узнаеха, че в нашата Галактика наистина има и друго население, освен Земното и че при това, споменатото население не прилича нито на влечугите, нито на търкалящ се телешки търбух, нито на мъх, нито на морски вълни? И как ли биха се разочаровали астрономите-песимисти, които твърдяха, че човечеството е самичко в Галактиката?
И тъй аз бях в плен на чуждопланетни разумни същества. Целият въпрос бе за какъв дявол съм им нужен. От друга страна, като размислих трезво, стигнах до извода, че моето отвличане бе дошло тъкмо навреме. Бях почти завършил своя труд върху следващия век, но не знаех какво да правя с него — цензурата едва ли щеше да го пропусне през своето ситно решето; имах дългове, чиито падежи застрашително наближаваха; родната полиция, благодарение на случая с ръкописа ми, се бе заинтересувала от мен, а в такива случаи тя имаше обичай да се връща към обектите на своето любопитство, да за ги разгледа по-отблизо… При това положение
Едно пътешествие из Галактиката бе най-доброто, което можеше да ми се случи.
Ето защо в първия момент, когато осъзнах всичко това, вместо да се разсърдя на моите похитители и да ги напусна демонстративно, аз изпитах към тях чувства на симпатия и благодарност.
След глухонямото обяснение в „обсерваторията“ режимът ми бе облекчен. Люкът на килията ми оставаше винаги отворен и аз можех да се разхождам; колкото си ща из тесния коридор. Наистина из този коридор никога не срещах никого. Но можех да тичам по него, да се премятам презглава, да викам колкото ми глас държи. А това не бе малко за един французин в моето положение.
Нефертити поднови своите посещения. Тя идваше да ми донесе храна и да ме изследва със своите апаратчета, които сега сменяше всеки път. Няма съмнение, това бяха приятни визити. Нефертити бе толкова красива и мила, че понякога затварях очи, за да не се вълнувам прекалено. Но ми липсваше разговорът, човешкият контакт. Струваше ми се, че езикът ми постепенно се вцепенява от мълчание. Тогава, като използувах присъствието на моята чуждопланетна лекарка, аз започнах да приказвам какво ли не: разказвах й за моя Пиер и неговата Мариана, описвах й моя Париж със затворени очи и така чувствувах под нозете си каменните кейове на Сена, критикувах колегите си от колежа и рисувах смешния отец Ивронь, ругаех на воля правителството и Патриотичната лига, като използувах цветистия речник на докерите, спомнях си с умиление за мадам Женевиев, чиято пенсия бе увеличена с един франк месечно. Понякога не се сдържах и се обръщах към самата Нефертити, като превъзнасях прелестите й много подробно: беше ми странно, че тя и в тоя случай не ме разбираше. Една земна жена, даже ако е глухоняма от рождение, веднага би доловила за какво става дума.
Лицето на Нефертити обаче си оставаше тъжно и непроницаемо. Само веднъж, когато запях, в тъмните й очи забелязах по-жив блясък. А пеех една лекомислена песничка: в нея се разказваше за една хубава Нанет, която раздавала усмивките си като цветя и когато се явила пред небесния съдия, той й простил греховете заради нейната щедрост. В погледа на Нефертити имаше и учудване, и недоумение — сякаш разбираше думите, но не и смисъла на песничката.
При следващото й посещение, аз изпях Марсилезата, но тя не реагира.
Това мълчание, както и неизвестността пред бъдещето, почваха да ми действуват на нервите. Един ден, като изчаках търпеливо, докато Нефертити привърши своите изследвания, аз скочих и изревах:
— Мадам, колкото и да сте красива, повече не ще позволя да се докоснете до кожата ми с вашите мръсни уреди! Край! Ще убия някого! Ще го разкъсам и ще го изям!
И запях кръвожадната песничка „Са ира“, с която някога санкюлотите са изпращали аристокрацията на гилотината. Във Франция тя, разбира се, не се пееше отдавна вече, но предавана от уста на уста, бе стигнала до мадам Женевиев и аз я бях научил от нея — преди увеличаването на портиерските пенсии.
Този път Нефертити реагира. Тя отстъпи две крачки назад, като ме гледаше уплашено, но изслуша песента докрай. Сетне лицето й прие своя невъзмутим печален израз и тя почна да прибира своите апаратчета.
Аз демонстративно легнах по гръб, без да престана да ръмжа. И тук се случи нещо странно. Както си ръмжах, до мен стигна един нежен мелодичен глас, който казваше: прьоне пасианс, мон ами! Търпение, приятелю! Подскочих тъй, че едва не си чукнах главата в тавана. Но в килията ми нямаше вече никой.
Кой бе произнесъл тия думи, и то на перфектен френски? Или може би под влияние на самотата бях почнал да чувам гласове? Спомних си един побъркан бивш философ от нашия квартал. Той във всичко си беше съвсем нормален, само дето твърдеше, че след единадесет часа всяка вечер чувал гласа на Пиррон, който му казвал: „Приятелю, защо да се вълнуваме? Животът не е нищо повече от една глупава шега на природата. Иди да изпиеш едно перно при татко Мишел.“ Поради което бившият философ след дванадесет часа отново се явяваше в бистрото на татко Мишел… Дотам ли бях стигнал и аз?
Във всеки случай съветът да имам търпение ми подействува благотворно. От друга страна, Нефертити почна да идва при мен, придружена винаги от русокосия Аполон и аз, съобразявайки се с обстановката, ги
