посрещах с любезно „добър ден“, цитирах им епиграми от Хораций и Ювенал и ги изпращах с още по- любезно „довиждане“. В края на краищата, казах си, когато човек не може да направи нищо, той не прави нищо. И се успокоих. Помогна ми и споменът за вещите думи на Пиррон.
Реших повече да не обръщам внимание на моите похитители, и така да им покажа колко съм сърдит. Но и в това не успях. На следващия ден (или нощ) те пристигнаха някак забързани и като че ли разтревожени. Русият дойде до леглото ми, хвана ме за ръка и ме накара да стана. Сетне, като стискаше ръката ми така, че аз не охках само от мъжка суета, той ме помъкна към отворения люк и ме изведе в коридора. Нефертити застана от другата ми страна. Двамата ме взеха под ръка и ме поведоха със себе си.
Скоро се намерихме в обсерваторията, както аз, в своето невежество, наричах командния пункт на дисколета. Тримата останали членове на екипажа бяха тук. Онзи в синята туника седеше пред триетажния „роял“ с пръсти върху долния ред клавиши, а другите бяха застанали зад него и се взираха напрегнато в екрана.
Застанах там и аз с моите придружвачи. Екранът изобразяваше отново черната пустота на Космоса. В левия горен ъгъл личаха куп звезди, в десния долен — някаква светла мъглявина във формата на костенурка (по-късно разбрах, че това била мъглявината X.Y.Z — 200,000,000, 037-A.C, която представлявала от себе си сбор от 70,000 галактики, всяка от които била от три до пет пъти по-голяма от нашата, — и по тоя начин добих известна представа за величината на Метагалактиката). В центъра на екрана сребристо светеше малък диск, съвсем подобен на нашия — както ми го бяха показали при първия сеанс. Защо бе нужно да ми го показват втори път?
Погледнах към Нефертити и Аполон. За да им обясня недоумението си, тикнах пръст в гърдите си и посочих сребристия диск на екрана — това ние ли сме? Нефертити завъртя глава — не, не сме ние… Ах, ето каква била работата! На пътя на моето космическо пътешествие се бе появил нов дисколет. Моите похитители очевидно очакваха среща със себеподобни — инак едва ли биха се вълнували толкова.
Между това сребристият диск на екрана растеше с всяка измината секунда. Отвреме-навреме той се накланяше ту наляво, ту надясно и аз отдавах това на звездните ветрове, които бяха особено променливи в тая част на Галактиката. Даже по едно време се опасявах, че ще го катурнат, но това не стана. Новият дисколет постепенно изпълни целия екран. В него се появи една голяма квадратна дупка и… И аз чух около себе си възбудени гласове.
Петимата членове на екипажа, тези богоподобни мълчаливци, бяха проговорили. Да, да, те говореха на някакъв непознат език, съставен от гласни и от чести поцъквания с език и аз бях изумен от това до такава степен, че не забелязах, как нашият дисколет се вмъкна в квадратната дупка на другия…
Позволявам си, братя земляни, да съкратя много нещо от описанията, свързани с техническите подробности на нашето кацване на дискодрома на Големия дисколет. Сведения за подобни неща можете да намерите в изобилие още у древните автори от двайсети век, които навреме предугадиха всички варианти на космолетите и космическите пътешествия, всички начини и средства за съприкосновение с чуждопланетни цивилизации, всички видове кацвания, излитания и пр. Тъй че аз няма какво да добавя, освен да ви уверя, че нашето кацване мина благополучно.
На дискодрома на Големия дисколет, дето бяха наредени петдесетина машини като нашата, ни очакваха група посрещачи и посрещачки. Те явно бяха от едно племе с моите похитители. Едри и красиви в своите разноцветни туники, те спокойно дочакаха нашето стъпване на дискодрома. Аз неволно подръпнах полите на моето старо избеляло поло и огледах смачкания си платнен панталон — в това облекло ме бяха отвлекли от моята вила под Алпите, а на малкия дисколет, уви нямаше моден шивач. Това ме извиняваше донякъде.
От групата посрещачи се отдели един белокос мъж с голямо чело и римски профил и пристъпи насреща ми. Той вдигна две ръце пред гърдите си с дланите навън. Аз отвърнах със същото.
— Добре дошли, Луи Гиле — каза той със звучен младежки глас. — Радваме се да ви видим в нашата среда.
Останах в отворени уста. Боже мой, как тъй разбирах езика на тоя почтен мъж? Кога го бях изучил? Изглежда, че съм имал доста глупав вид, защото беловласият се поизкашля.
— Надявам се, че се чувствувате добре — продължи той. — Наистина на нашия разузнавателен дисколет липсват някои удобства, но тук вие можете да си починете и да се възстановите…
Той мигна с печалните си очи и ми подаде ръка. Аз бях готов да се плесна по челото. Едва сега осъзнах, че той бе произнесъл приветствието си на моя роден език… Как? Французин тук, на не знам колко си милиарда километри от Земята, в самото сърце на Галактиката?! Бях готов да извикам ура, да се разплача, да се хвърля на шията на моя съотечественик. Но той види се отгатна мисълта ми и някак странно бълбукна с гърлото си — сякаш се опитваше да се разсмее, но не можеше. Лицето му си остана все така неподвижно и тъжно.
— Не, не съм французин, Луи Гиле — рече той снизходително. — Нима вашият език се говори само от французите?
На това нямаше какво да възразя, а и въпросите в момента бяха неуместни. Запазих хладнокръвие. Поздравих се с останалите посрещачи. Членовете на нашия екипаж и сред тях Нефертити и русият Аполон вече разговаряха с приятелите си на своя странен цъкащ език. Белокосият с грациозен жест ме покани да тръгна редом с него. Вървях почтително половин крачка назад и вляво, по правилата на военната субординация, но той ме хвана под ръка и ме притегли до себе си.
— Не се учудвайте, че се обърнах към вас с името ви. Аз ви познавам отдавна… Познават ви и още някои от жителите на нашия дисколет. — Той така каза — жителите, а не екипажа. — Аз съм Бан Имаян, секл, или на вашия език, ректор на този дисколет.
— Моите уважения, господин ректоре — казах аз. — Но нали ректор е университетска титла?
— О, ще разберете всичко, не бързайте… Време е да ви запозная с вашите похитители.
И той ми представи Нефертити и русия Аполон по всички правила на французкия етикет. Излезе, че Нефертити се нарича всъщност Йер Коли, а нейният неразделен спътник — Бен Коли. Бан Имаян ми поясни, че са брат и сестра.
— А засега ще се разделим — рече той, преди да успея да кажа нещо.
Страшно делови същества бяха тия другопланетници.
Бяхме на изхода на дискодрома. Бан Имаян и останалите посрещачи вдигнаха ръце пред гърдите си и се изгубиха някъде вляво. Ние с Йер и Бен Коли стъпихме на една открита платформа, която тутакси ни възнесе нагоре.
Намерихме се под открито небе, в края на огромен площад. Като казвам открито небе, имам предвид един жълторозов купол, по който плуваха леки бели облачета — но хоризонтът бе твърде близък, а куполът — обрамчен от по-тъмен контур. Разбира се, това бе изкуствено небе, но илюзията бе толкова пълна, че аз трябваше да си помисля, за да се досетя. В центъра на площада, чийто радиус бе повече от триста метра, се издигаше висока цилиндрична сграда от лек зеленосив метал, опасана от десетина реда прозорци. Сградата имаше великолепен фронтон от червени колони, пресечени чудновато с цветни геометрични фигури, а над фронтона личеше огромна черна скулптура на мъж — полугол, наметнат с парцали, през които се виждаше тялото му, с наведена глава и отпуснати мускулести ръце. Подробности не можах да видя, но тази фигура ми напомняше с нещо „Гражданите на Кале“ от Роден. Само че беше безкрайно по-унила, тъжна, почти страшна.
— Това е нашият Дом на Разума — чух гласа на Бен Коли. — Ще имате случай да го разгледате.
— Да вървим — допълни Йер Коли.
Дявол да го вземе. И тези двамата заприказваха на френски. Вече нищо не можеше да ме учуди. Само се поизчервих, като си спомних какви глупости бях говорил в присъствието на Йер Коли, убеден, че тя не ме разбира. Погледнах я под око, но тя с нищо не измени безстрастния си, тъжен израз.
Тръгнахме край една редица цилиндрични постройки, не по-високи от етаж и половина, които обграждаха площада. Те всички имаха по един прозорец, опасващ горната им част, тъй че напомняха командни помещения на боен кораб. Сградите бяха съвършено еднакви по форма и само оцветяването им, както и общият тон на храстите около всяка от тях им придаваха известна индивидуалност. След всеки
