— Няма такава опасност — каза Йер Коли. — За да се постигне желаният ефект, необходимо е клавишът да се натисне два пъти, с промеждутък от един час. При първото натискане Домът на Разума ви отпуска снопче АГХ-лъчи и едва при второто вие можете да се възползувате…
— А ако Домът не отпусне лъчи?
— Това не може да се случи — сви рамене Йер Коли. — Всичко става автоматично. Двойното натискане има само предпазен характер.
Гледах тия същества, така прекрасни, тя — в бяла туника, той — в зелената си, и се чудех. За смъртта те приказваха като за обикновено меню, което можеш да си поръчаш всеки миг…
— Голямо удобство наистина — промърморих аз.
Те вдигнаха ръце пред гърдите си и ме оставиха сам.
Този малко необичаен диалог беше първият ми истински контакт с галактите — така наричах в себе си жителите на Големия дисколет, доколкото се бяха появили от Галактиката. Освен това бях срещал вече това название в един стар фантастичен роман и то ми се бе харесало. Но когато веднъж го употребих пред Йер Коли, тя се понамръщи, дори ми се стори, че се обиди и ми препоръча да ги наричам
През следващите дни аз постепенно се запознавах с живота на Големия дисколет. Не, няма да ви разказвам за автомати, роботи, фотонна тяга, неевклидови пространства, интерпланетни дешифратори и пр., нито за всички онези загадъчни явления, без които Космосът просто не е Космос. Тези неща навярно ги имаше, но мен те малко ме интересуваха, пък и на вас, братя земляни, мисля, отдавна са ви омръзнали. И защо трябва да повиваме фактите в пъстрата пелена на въображението, когато сами по себе и те са достатъчно фантастични?
Първото фантастично явление, с което се сблъсках на Големия дисколет, бе демографията и общественото устройство на превенианите. На дисколета живееха точно пет хиляди превениани, по равен брой мъже и жени, които нито се увеличаваха, нито намаляваха. Численото съотношение на половете се регулираше чрез въздействие върху хромозомните апарати на родилките, а устойчивата бройка на населението — посредством доброволното изчезване на най-старите при всяко раждане на нови същества. Наистина този способ да се избегне пренаселяването на дисколета изглеждаше малко варварски, но се оправдаваше от ограничената жилищна площ и от нежеланието да се строят нови дисколета, за да не се претовари движението в Галактиката. Много предвидливи бяха тия превениани!
— И никога не стават грешки? — учудих се аз. — И нито един излишен превенианин на тоя кораб?
— Нито един — отвърна Йер Коли, — освен мене.
— Как? Вие сте пет хиляди и първата, така ли?
— Да — отвърна студено Йер Коли.
— Значи все пак стават грешки?
— Това не е грешка, Луи Гиле. Това е предвидено. Каза го така, че не попитах нищо повече на тази тема.
Впоследствие разбрах, че наистина всичко беше предвидено и че това предвиждане ме засягаше по най-пряк начин.
Тъй като всички битови въпроси на дисколета се разрешаваха автоматично, като се почне от ремонта на жилищата и се свърши с ражданията, аз се заинтересувах с какво се занимават превенианите.
— С размишления и спорт — отвърна Йер Коли. — Ние вършим това, което не могат да извършат автоматите. Всеки си има някоя специалност в изкуството или науката, а също и свое хоби. Всички открития и духовни ценности се събират там — тя посочи Дома на Разума, — пресяват се и се използуват с оглед на нашата Мисия.
— Мисия? Каква мисия, Йер Коли?
— Имайте търпение, ще разберете… Между другото, всички дежурим в управлението на дисколета, което никак не е трудно, и сме длъжни да участвуваме в работата на солариума — едукатор, където се възпитават децата.
— Но защо взимате деца на един космически кораб? — попитах, забравяйки за миг предишните обяснения.
— Казах ви, че децата не се вземат… Те се раждат тук. Секл Бан Имаян, най-старият между нас, също е роден тук, както и поколенията преди него. Вие забравяте галактическите разстояния, Луи.
— Да, разбирам — казах. — И вие никога не сте виждали вашата планета? И не знаете нищо за нея?
Съжалих, че зададох този въпрос, защото Йер Коли дълго мълча и тъмните й печални очи съвсем потъмняха. Отдадох това на тъгата по родната планета.
— Извинете, Йер Коли.
— Нищо… Ние не сме виждали нашата планета, Луи Гиле, с изключение на Бан Имаян и още един превенианин.
— Но в такъв случай Бан Имаян трябва да е много стар.
— Не твърде — каза Йер Коли. — Някакви си шестстотин години по ваше земно леточисление. Средната продължителност на живота у нас е около хиляда и двеста години.
Божичко! И целия си безконечен живот тия същества прекарваха на дисколета, сами в пространствата на Галактиката! Защо? Каква бе тяхната тайнствена Мисия? Как не си умираха от скука?
Огледах Йер Коли доста безцеремонно. Намирахме се на „навана“ на Големия дисколет, дето бяха паркът, стадионите и другите съоръжения за удоволствие и забава. Бяхме спрели пред един малък открит амфитеатър, предназначен за балетни спектакли, в които участвуваха всички желаещи. Докато долу, върху кръглия подиум в центъра на амфитеатъра, млади превениани и превенианки изпълняваха фантастични „па“, като създаваха една феерия от цветове и движения, Йер Коли се бе облегнала на една мраморна колона до входа и наблюдаваше зрелището замислена. Стройните й нозе, златистоканелени, изваяните рамене и голите й ръце в късата, без ръкави, бяла туника, гръдта й, прелестна по своята форма и сила, блестящите й печални очи, над които като крила на птица се бяха разперили тъмни вежди — всичко това бе толкова младо и толкова прекрасно, че аз зажумях. Когато я погледнах отново, опитах се да отгатна възрастта й, съобразно превенианската продължителност на живота. Йер Коли срещна погледа ми и отговори:
— Скоро ще навърша сто петдесет и три години.
Дявол да го вземе, тия превениани много често отгатваха мислите ми. Посмутих се. Аз бях само на четиридесет и пет и въпреки че младеех, както казваха земните ми приятели и чернооката Роз Дюбоа от колежа, имах вече бели косми на главата си, а на челото и около устата — неизгладими бръчки. Как ли бих изглеждал на сто и петдесет години?
— Вие също ще живеете дълго, Луи — каза Йер Коли. — Може би по-дълго от всички нас.
— Защо по-дълго?
— Ако е необходимо — рече тя уклончиво и се отлепи от колоната.
Настигнах я. Струваше ми се, че разбирам защо тия превениани изглеждат винаги тъжни и не познаваха смеха — ако не се смята онова неприятно бълбукане с гърлото. Тези прекрасни, умни и, както чувствувах, добри същества нямаха своя планета, а трябваше да живеят твърде дълго… За какво им бе толкова много живот и как не им омръзваше? Та моят дядо на осемдесет години молеше бога да го прибере, но бог все не го прибираше, и той на деветдесет и третата се отказа от католическата църква, като изпрати ругателно писмо до самия папа в Рим. Тогава над него се смили дяволът и го прибра. Така поне твърдяха кюретата.
Най-фантастичното обаче у тези превениани беше техният обществен ред. Уж бяха цивилизовани същества, а представете си, те си нямаха нито полиция, нито съдилища, нито йерархия, нито даже един приличен затвор. Как уреждаха в такъв случай недоразуменията си? Недоразумения нямало между тях, обясни ми Йер Коли; всички си имали, каквото им трябва, и всеки си гледал работата. Страстите им били обуздани по биохимически път, тъй че не предизвиквали никакви избухвания. Що се отнася до Съвета на
