десетина сгради започваха улички, които лъчеобразно излизаха от площада. При пресичането на тези улички забелязах, че зад първия кръг сгради, следваха още няколко кръга, все по-широки, колкото по-далеч се намираха от центъра. Това бе естествено за градоустройството на един дисколет, който както показва името му, имаше кръгла форма. За да изчерпя тази тема, ще добавя, че освен „етажа“, по който вървяхме в момента, Големият дисколет имаше още два — със също такива сгради и със също такова жълторозово небе. Над третия етаж бе „таванът“, зает от стадиони, зали за концерти и забави, видеокамери и пр. и опасан от един парк със сребристосинкави дървеса и свежа тъмнозелена трева. Дисколетът имаше и „сутерен“, дето се помещаваха дискодромът, „кухнята“ и „машинното“ отделение. Диаметърът на тоя космически кораб бе повече от шест километра (за сантиметрите няма да спорим).
Както сами разбирате, братя земляни, аз съм принуден да приспособявам езика си към нашите земни представи и понятия, тъй че неточностите са неизбежни. Също така постъпваха и жителите на дисколета, когато трябваше да ми обяснят нещо. Така например секл у тях значеше едновременно и управител, и академик, и командир, и мъдрец, но те не можаха да намерят за това по-сполучлив термин от „ректор“, което в нашите представи извиква само образа на стар попрегърбен мъж, с черна униформена мантия и смешна шапчица на главата…
Но да продължим нашия разказ.
След като изминахме петдесетина крачки, моите спътници се спряха пред една от малките цилиндрични сгради. Йер Коли каза:
— Ето нашия дом, Луи Гиле. И вашия…
На мен веднага ми хареса моят бъдещ дом. Той имаше розов цвят и следователно щеше да ми осигурява добро настроение. Розови бяха и храстите в градинката отпред. Йер Коли, като домакиня, тръгна пред мен, а Бен Коли — след мен. С учудване видях, че пътната врата, а след това и вратата на сградата се отварят сами пред нас. Това бе една особеност на тукашните жилища — всички врати се отваряха сами, щом човек ги наближеше на две-три стъпки. Тези същества не познаваха ключове и ключалки, и всеки можеше да посети всекиго по всяко време на деня и нощта — те нямаха нито страх, нито тайни едни от други. Странно, нали?
Влязохме в сградата. Няколко стъпала ни изведоха на една малка кръгла площадка. Три врати се отвориха едновременно в кръглите стени. Успях да зърна, че две от стаите б яха абсолютно празни: мебелите бяха или скрити в стените, или бяха невидими, както на малкия дисколет, с който бяхме прилетели тук. Бен Коли бълбукна с гърлото си, като забеляза моето колебание (бълбукането със затворени уста и неподвижно лице наистина заменяше смеха на тия същества и това бе единственото неприятно нещо в тяхното поведение), и ми посочи третата врата.
Прекрачих прага и останах вцепенен. Не само защото тази стая беше обзаведена с напълно материални и видими предмети: легло, столове, писмена маса стил Нерон II — тоест с дебели крака, масивна, снабдена с огромен касапски нож за разрязване на книги и с едни боксови ръкавици до ножа — но и защото… Господи помилуй! Тук беше и моята масичка стил сецесион с пишещата ми машинка и с два изгризани молива до нея. Тук беше и моето старо кресло, изплетено от слама и камъш — същото, в което ме бе заварило утрото на моето отвличане. Тук беше и моята стара кушетка и даже фикусът от парижката ми квартира. Този фикус аз го търпях само за да не предизвиквам гнева на Ан Мари Селестин, но като го гледах сега, бях готов да се разрева. Какво ли правеше сега горката Ан Мари без него?
Озърнах се просълзен към Йер и Бен Коли. Йер учудено изви вежди:
— Не ви ли харесва тук? Но това са вашите любими предмети, напълно автентични… Само леглото и писмената маса са направени в нашата музейна лаборатория. По ваши земни модели обаче.
В този миг аз забелязах… — какво мислите?! Моята папка. Сивата ми папка с твърди корици, набъбнала от ръкописа на „История на следващия век“… Това вече бе много. Не издържах и паднах в креслото. То изскърца развълнувано.
— Йер Коли, Бен Коли, това е толкова мило от ваша страна!
— Мило? — Бен Коли размени един поглед със сестра си. — Какво значи то?
— Вие ми доставихте такава радост…
— А — сви рамене Бен Коли. — Всеки жител на Големия дисколет употребява свободното си време, за да достави удоволствие някому. У нас това е естествен закон.
— Чудесен закон — казах аз. — Не разбирам само защо мълчахте през цялото това мъчително пътуване малкия дисколет.
— Такава беше инструкцията — отвърна сухо Бен Коли.
— Инструкцията?!
Йер и Бен се спогледаха, сякаш се посъветваха дали да ми отговорят.
— Добре — каза Йер Коли. — Вие сте нетърпелив Луи Гиле. Това е ваш органичен недостатък. Това ни караше да се съмняваме в избора си…
— Но за какво сте ме избрали?
— Не ме прекъсвайте. Ще ви кажа само, което желая да ви кажа… Вие искате да узнаете всичко наведнъж, това личи даже от вашата „История на следващия век“, която, въпреки интересните общи насоки, е пълна с логически грешки.
— Вие сте я прочели?
— Да. Но сега говорим за вашата психика. Тя трябваше да бъде проучена допълнително, при специални условия…
— Йер, това е излишно — пресече я Бен Коли. И се обърна към мен. — Накъсо, ние трябваше да узнаем можете ли да издържите самотата. Според нас разумно същество, което не може да остане само със себе си продължително време, е непълноценно. Или поне — непригодно за нашата цел.
— Каква е тази цел?
— Ще узнаете.
— Но аз можех да полудея. Тогава?
— Тогава щяхме да потърсим друг землянин — отвърна студено Бен Коли.
Аз отново се почувствувах опитно зайче и това ме ядоса. Йер Коли вдигна ръка, за да предвари въпросите, които бяха на устата ми.
— По-добре да ви запознаем с вашия нов бит — каза тя, като посочи едно малко табло на стената до писмената маса. На таблото имаше няколко реда разноцветни клавиши. — Когато ви потрябва нещо, ще натиснете един от тези клавиши. Този тук ще ви доставя храна. Този — сън. Този ви осигурява масаж, когато сте уморен. Този отваря тоалетната. Този повиква лекар. Този пуска в действие лъчевата баня…
Йер Коли явно надценяваше моята памет, като изреждаше така бързо предназначението на клавишите, и първите няколко дни аз често изпадах в смешни положения. Натисках например клавиша, който трябваше да ми отвори тоалетната, а вместо това едни механични ръце, изскочили от стената, ми поднасяха храна; пожелавах да заспя, а едно приспособление, подобно на паяк с гумени крайници, започваше да масажира врата и ръцете ми, с което много добре ме освежаваше; поисквах си видеозабава, а пък пристигаше Йер Коли със своите медицински апаратчета. Изобщо приличах на човек, който има всичко, но не знае как да си го вземе.
Но в момента аз просто кимах и Йер Коли беше доволна. Тя ми посочи накрая един бял клавиш, поставен малко настрана от другите.
— А този, надявам се, няма да ви потрябва — рече тя и бълбукна с гърлото си. (Господи, защо тези прекрасни същества не можеха да се смеят като хората!) — Достатъчно е да го натиснете и вие преставате да съществувате.
— Как? Клавиш за самоубийство?
Побиха ме тръпки. Йер Коли спокойно кимна.
— Клавиш за небитие. Когато някой от нас реши, че е живял достатъчно или че няма причини да живее повече, той използува белия клавиш. Впрочем това се случва твърде рядко.
— Но защо е нужно да се улеснява самоубийството? — рекох аз потресен.
— А защо е нужно да се натрапва на разумни същества живот, който те не желаят?
— Но клавишът може да бъде натиснат случайно!
И си представих как един ден, увлечен в някое интересно четиво, аз пожелавам да изпуша една цигара, протягам ръка към таблото… и изчезвам. Бъррр!
