разумен френски Президент не би се съгласил. Но истински затруднения ни създаваше само Испания; тя застрашаваше с лошия си пример нашите държавни устои, тъй като Франко на своята сто и петдесетгодишнина я бе обявил за парламентарна демокрация…
Мисля, че тези щрихи са достатъчни, братя земляни, за да разберете колко напред бе отишла Франция в сравнение например със Съединените щати, които бяха отишли още по-напред.
Чудно ли е, че от време на време аз се заключвах в стаята си и по цели дни се разхождах там като луд, а Ан Мари Селестин трябваше да тича в колежа, за да ме извинява пред отец Ивронь? Аз се разхождах наистина тихичко, за да не разберат съседите — и страдах. Душеше ме непонятно чувство на вина, тъга забулваше мислите ми. Спомнях си в тия минути за моя баща, все още вярващ в Робеспиер и Делеклюз, все още надяващ се на онези, които отдавна почиваха в гробищата Пер ла Шез. В края на живота му гробищата бяха изравнени със земята, но той вярваше… Ан Мари Селестин в такива дни почукваше тихо на вратата и ми казваше отвън: „Луи, съвземи се най-после. Тебе пак те гори огънят на Комуната.“
Тогава аз се стрясках. Оглеждах се уплашено. Изстивах. Огънят на Комуната бе нещо опасно — в неговите пламъци бе изгорял живота на хиляди добри французи… Та и кой ли порядъчен парижанин, освен ако бе брат на Ротшилд или последният кретен от Патриотичната лига, не би се опарил на тоя огън?
Опарих се и аз…
Знам, че очаквахте тоя обрат, мои братя земляни. Боя се обаче, че въображението не ще ви стигне, за да откриете по какъв начин стана това. Е, добре, ще ви кажа: настъпи ден, когато реших, че най-умното, което мога да сторя на тоя свят с надеждата да му бъда полезен, е да напиша една добре обоснована „История на следващия век“.
Това бе, направо казано, една нещастна идея, която ми струваше много труд и нерви. Тя ми струваше и репутацията на нормален френски гражданин и това бе най-лошото. Намери се един журналист от „Орор“, който се интересуваше от криминални произшествия и който една пролетна привечер цъфна в моя домашен кабинет в Сен Дени (забравих да ви кажа, че там съм роден).
Навън грееше слънчице и пееха птици. Аз седях зад бюрото си. Писалката дремеше в ръката ми. Аз гледах покривите зад прозореца, опитвах се да си представя какво правят под тях бръснарите и металурзите, за да измеря духовните мащаби на следващия век, за който се канех да пиша, когато една блага миша физиономия надзърна от вратата ми. Кой знае отде, тоя приятел бе научил заглавието на моя бъдещ труд. Той ми се усмихна сладко и ми зададе няколко въпроса. Докато разбера какво става, той скри бележника в джоба си, благодари ми учтиво и си излезе.
На другия ден в „Орор“, на двеста осемдесет и третата страница, дето попадаха всякакви пошли съобщения на любовни истории, убийства, случаи на содомия, скандални преливания, самоотравяния и пр., намерих кратка бележка, напечатана с петит, която гласеше: „Учителят по история Луи Гиле, жив. на Рю дьо ла Гер (бивша Рю дьо ла Пе) 22, Сен Дени, търси подходящ кретен, по-безнадежден от него самия, който да прочете неговата бъдеща «История на следващия век». Читатели на «Орор», очаквайте продължението. То няма да закъснее“. Бележката бе озаглавена „Гений, чудак или…?“
Първата ми мисъл беше да намеря журналиста и да му отрежа ушите. Но Ан Мари Селестин ме разубеди: тъкмо тогава, каза тя, цял Париж ще потърси бележката, за да я прочете. За съжаление, тъкмо тези, които не трябваше да я четат, вече я бяха прочели. Съседите почнаха да ме поздравяват прекалено учтиво, като ме заобикаляха отдалеч. Ан Мари Селестин ми подлагаше под главата топли възглавнички, за да предизвика прилив на кръв и активизиране на мозъчната ми дейност. Отец Ивронь, добросърдечният францисканец, не можеше да скрие съчувствието си. Той влизаше в клас внезапно, нещо, което никога не бе правил по-рано и сядаше тихо на последния чин, а след урока любезно ме поздравяваше: „О, всичко беше много мило, много благородно… Радвам се за вас, мосьо Гиле…“ Даже синът ми Пиер, вече минал конфирмацията, се задържаше около мене и се опитваше да ми бъде полезен: „Папа, казваше той, не искаш ли да ти купя бутилка шартрьоз? Мама няма да забележи“…
Аз се отказвах от шартрьоза. Това бе дамско питие. Предпочитах саке, водка, гръцка мастика. Или, в краен случай, калвадос. Почнах да пия вечер сам, заключен добре в кабинета си, за да не давам лош пример на Пиер. Алкохолът завладяваше главата ми: стените на кабинета се отдалечаваха и светът ставаше лек като сапунено мехурче. В такива минути идеята ми за моя труд, без който човечеството положително би загинало, добиваше по-определена форма. Всъщност тази идея бе колкото проста, толкова и трудно доказуема и поради това аз много често улавях логиката си да витае в ирационални сфери. Аз се опитвах да напиша моята „История на следващия век“, като изхождах от въпроса: какво би станало с нашата планета, ако държавническите идеи на нашия Президент овладеят света. Този въпрос пораждаше в съзнанието ми такива светли картини на бъдещето, че аз едва се удържах да не направя от антената на телевизора един елегантен клуп, чийто свободен край да вържа на полилея…
С една дума, като се опитвах да си представя следващия век, изхождайки от величавата панорама на настоящия, пред очите ми израстваше един весел апокалипсис: след още няколко перипетии в световната политика, и точно две минути след като една световна конференция вземаше окончателно решение за разоръжаване с цел да се спаси мирът, от всички краища на Земното кълбо към всички краища на същото Кълбо политаха обикновени, мощни, свръхмощни и суперсвърхмощни А-бомби и нашата планета пламваше като кибритена клечка — това, което оставаше от клечката, бе почернялата й фосфорна главичка. Така, преди да достигне пълнолетие, човечеството изчезваше заедно с мира и цивилизацията, с цялата си история и с цялото си блестящо бъдеще… Да, но тази идея ми се струваше твърде примитивна. Вестниците и радиото отдавна я бяха открили. Освен това, едно вътрешно чувство, подхранвано от изучаването на историята и на съвременността, ми говореше, че атомната война далеч не е единствената и даже не най- голямата опасност. Това ми ставаше особено ясно след няколко чашки саке. „Не, казвах си аз, истинската опасност витае във въздуха. Крясъците за атомна война само я прикриват. Опасността е невидима, но тя трябва да стане видима — най-напред за мен самия, после за французите, после за цялото човечество. Естествено, ако то има намерение да се спасява.“
Чувствувах се като човек, който е сигурен, че зад гърба му стои някой и го гледа със страшни очи, но когато се обръщах, колкото и бързо да го правех, не намирах никого. Мисълта ми се търкаляше като яйце по наклонена дъска. Къде трябваше да спра? Как да закрепя яйцето?
Ролята на Колумб най-неочаквано изигра моята стара приятелка мадам Женевиев.
Между мен и мадам Женевиев съществуваше взаимна симпатия от момента, когато тя постъпи на работа като портиерка на нашия съпритежателски дом. Мадам Женевиев явно ме предпочиташе пред другите обитатели на шестетажната сграда — може би защото бях един от малцината глави на семейства, които се прибираха винаги преди десет часа вечер, не си губеха ключовете и не я будеха да им отваря вратата. А когато научи, че баща ми бил на времето машинист в метрото, какъвто бил и нейният покоен съпруг, тя почна да гледа на мене като на свой човек.
— Ах, мосю Луи, ние с вас знаем какво мръсно лайно е животът — обичаше да ми казва тя, което без друго бе израз на особено доверие.
На своите шестдесет години мадам Женевиев беше още здрава жена — хлапаците, които обичаха да играят по стълбището и да украсяват стените му с непристойни рисунки се бояха от тежичката й ръка. Тя беше човек с твърд характер, имаше си непоклатими възгледи по всеки въпрос. С нея бе мъчно да се разговаря, тъй като винаги можеше да ви хване в непоследователност, в „шикалкавене“ или просто в мекушавост — пороци, които не можеше да търпи. В такива случаи едрото й месесто лице, на което би завидял навярно всеки древен римски легионер, ставаше непристъпно, сивите й очи презрително се свиваха:
— Какви мъже имаше във Франция едно време, мосю Луи. Какви мъже! Моят Етиен направи веднъж двама ажани на салата… И защо, мислите? Защото го погледнали накриво… Хората си имаха достойнство, мосю Луи. А сега? Усмихвате се мазно на всеки простак от Патриотичната лига… А, мосю Луи, не разбирам, честна дума, как ви обичат още жените ви.
