султан. И като васал на султана Трансилвания се изгражда като самостоятелно княжество с отделно управление и собствен вътрешен живот. Нещо повече, на власт идват силни трансилвански войводи, които не само отстояват своята самостоятелност, но дори влизат в антиосмански съюзи и участват във военни стълкновения с османците.
Още от времето на унгарския период от историята на Трансилвания тя е със смесено население — унгарци, саксонци, секули, румънци. Присъствието на унгарците датира от времето на влизането на областта в състава на Унгарското кралство. Саксонците са германски преселници от Рейнската област, дошли тук през XII век. Те заемат районите на днешните румънски градове Брашов, Сибиу и Бистрица. Секулите са унгарскоговорящи с още неизяснен етнически произход. Те се установяват предимно в Източните Карпати. Както в унгарско, така впоследствие и в османско време унгарците, саксонците и секулите са официално признати „нации“ със свое вътрешно самоуправление. Те имат свои административни единици — комитати, графства и общи събрания (сейм, диета). Навсякъде, разбира се, господства аристокрацията — представители на селяните независимо от етническия им произход не се допускат до никакви органи на властта. И тъй като румънците в огромното си мнозинство са селяни (крепостни или свободни), те не само не участват в управлението, но не са и признати за „нация“ — нацията в ония времена се схваща не като етническа група от хора, а като привилегирована благородническа част на обществвото.
Разнолика е Трансилвания от гледна точка и на религията и църквата. По същество тя е католическа, но наред с католицизма се развива и протестантството. Пускат корени също така и калвинизмът и униатството. Румънските селяни остават източноправославни християни, но нямат собствен църковно-религиозен и културен център, каквито са Печ за „османските“ и Сремски Карловци за „австрийските“ сърби. Такъв след време ще стане градът Алба Юлия. Заседаващата през 1564 г. диета провъзгласява равноправие на трите църкви — католическата, протестантската и калвинистката. Пет години по-късно равноправие получава и униатската църква. Източното православие обаче остава официално непризнато.
Зависимостта на Трансилвания към Османската империя се измерва с 10 хиляди златни дуката годишен данък, който съгласно ферман на Сюлейман Великолепни от 1566 г. областта плаща на султанската хазна. Освен това трансилванските князе, избирани от местния парламент, подлежат на утвърждаване от султана. И те както молдовските и влашките не могат да сключват договори с други държави и да участват в антиосмански войни, но често се отмятат от сюзерена си.
С този именно държавноправен статут влиза съгласно Карловацкия мир от 1699 г. Трансилвания в Хабсбургската монархия. Под австрийска власт тя се обособява като област, включена в състава на Унгарското кралство, но подчинена направо на централните държавни органи във Виена. Във вътрешнополитическия живот тя запазва известна държавна самостоятелност, има собствени държавни учреждения и свой сейм, но и тук, както и в Словения, държавните институции работят като представителни органи на немските и унгарските магнати в областта, а не на трансилванските румъни.
Последните остават без политически права и без представителство в държавните органи. Оттук и стремежът за признаване на румънците като четвърта „нация“ със своя църква и съответно представителство — задача, която се набелязва за решаване в неопределеното бъдеще.
Под венецианска власт
Що се отнася до Венеция, то тя се изгражда като олигархическа морска република, чиято държавно- политическа уредба копират градовете под нейна власт. В най-голяма степен това се отнася до Далматинското крайбрежие с неговите острови и градове. В древността тази територия се населява от илирски племена (далмати). През първите векове от нашата ера Далмация е римска провинция, от VI до IX век е част от Византия, а след това влиза в състава на хърватската държава, респ. Унгария. Води се дълга борба за господство в Далмация, в която главни действащи лица са Венеция, Хърватия и Унгария. През първата половина на XV век окончателно се налага Венеция, която владее въпросните територии до 1797 г. Става дума за част от п-в Истрия в северната, Задар, Трогир, Сплит и Хвар в средната и Котор и Бар в южната част на Далмация. Всъщност само Дубровник с неговата околност остава извън обсега на венецианската власт в Адриатика.
В древността и през ранното средновековие населението на Далматинското крайбрежие е романизирано, а след идването на хърватите и сърбите на Балканския полуостров започва процес на неговото бавно славянизиране. От векове то се занимава с разни занаяти, мореплаване, търговия, риболов и др. Приморските градове се развиват като главни посредници в търговията с Италия, Венеция, Генуа, Флоренция и балканските страни, от което мнозина забогатяват и стават градски патрициат. Дребните търговци, занаятчии, рибари, изобщо „нисшите“ слоеве на обществото пък съставляват т.нар. пук, сиреч народа. Някои от представителите на патрициата имат имения извън градските стени, в балканския хинтерланд на Приморието, където живеят и работят селяните в условията на т.нар. колонатна система — обработване на земя срещу част от производството или определена сума пари в полза на земевладелците. Управлението в приморските градове държат в свои ръце изключително само гражданите, влизащи в състава на патрициата. Те избират от своята среда кнез (консул, приор, началник) като върховен представител на града. Съществувалите някога народни скупщини губят значение, градовете се развиват като самоуправляващи се комуни, в които главна роля играе т.нар. Велико (голямо) вече, съставено само от патриции.
Върховната си власт в Далмация Венеция упражнява чрез един свой „генерален провидур“ със седалище в Задар, който контролира и направлява дейността на местните автономни органи. Начело на градовете комуни се избира местен кнез, но не управлява сам — навсякъде присъства и назначен венециански представител, на когото обикновено принадлежи действителната власт. Селата във вътрешността на Далмация под венецианска власт също имат самоуправителни тела, селски старейшини и събори, но и те действат под венециански контрол. Освен това в полза на Венеция се плащат данъци, тя прибира и част от печалбите от търговията на далматинските градове. Чрез законодателни актове и административни мерки Венеция ограничава далматинската търговия, понеже е неин конкурент. От друга страна, Далмация е изложена на османско проникване от север, непрекъснато се водят войни, острови, градове и села често менят господарите си (венецианци или османци). И като краен резултат настъпва време на упадък.
Освен в Далматинското крайбрежие на Адриатика Венеция има свои владения и в Средиземноморието. На първо място тук следва да споменем остров Крит. Преди да мине под венецианска власт, и тази територия сменя много господари — римска власт (67 г. пр.н.е. — 395 г.), Византия (395–823), араби (823– 961), отново Византия (961–1204). През 1204 г. кръстоносците от четвъртия кръстоносен поход продават острова на Венеция. По това време той се нарича Кандия, по името на главния му град Кандак, основан от арабите. Венецианската власт тук се задържа повече от четири века, до т.нар. Кандийска война от 1645– 1669 г. между Венеция и Османската империя. По време на тази война османците завладяват по-голямата част от остров Крит. Венеция запазва само три свои владения на острова, които губи в следващата венецианско-турска война, тази от 1715 г, когато на целия остров се установяват османско господство, османска администрация и тимарска система.
Много господари сменя и остров Кипър — Александър Македонски, Рим, Византия, араби, кръстоносци, венецианци, османци. През 1192 г. възниква отделно Кипърско кралство като творение на кръстоносците. Начело на това кралство са владетели от католическата династия Лузинян. Един от нейните представители, крал Петър I Лузинян (1357–1369), прави опит да съживи кръстоносната идея, огромен кръстоносен флот под негово командване потегля към Египет и през 1365 г. превзема Александрия. От това обаче е недоволна Венеция — Александрия е една от основните й търговски бази. През XIV–XV век Венеция държи под свой контрол Южен Пелопонес, острови в Йонийско море, има свои владения в Епир, в Албанското и Черногорското крайбрежие. През 1489 г. тя завладява и остров Кипър, но не за дълго — навсякъде средиземноморската империя среща османския натиск. През 1571 г. Османската империя завладява и остров Кипър, който става хас на великия везир, а от 1785 г. — санджак в Галиполския еялет. Наред с установяването на османска администрация се осъществява и значителна турска колонизация на острова.
Социално-икономически отношения
