на Хърватия заедно с централната част на Унгария попадат в рамките на Османската империя и стават буферна зона между двете империи, Османската и Хабсбургската. Там се установяват османски военни гарнизони, раздават се тимари, идва османска администрация, която оглавява новото бейлербейство Буца. Друга част от Хърватия, както и т.нар. Кралска Унгария, влизат в пределите на Австрийската империя. Всичко това слага край на хърватско-унгарската уния. Сега пред хърватското дворянство се поставя въпросът за избора на нов крал. След тригодишна гражданска война в крайна сметка се налага династията на Хабсбургите като владетелска династия и на Хърватия (1530 г.). Това също се осъществява под формата на съглашение — хърватското дворянство избира Фердинанд Хабсбургски за свой крал, а той от своя страна признава на Хърватия правата, от които тя се ползва дотогава, в условията на хърватско-унгарската уния, сиреч при унгарските крале. Така хърватско-унгарската уния се прекратява, за да се замени с уния на Хърватия с Австрия. Страната има своя определена държавна територия и вътрешно самоуправление начело с хърватски Бан и събор. Банът ръководи местното самоуправление, а съборът се свиква периодично и се занимава с различни въпроси на управлението, войската, финансите, данъците и пр. Има и съответни органи на местна власт — страната е разделена на жупании начело с управители (жупани). Хърватският събор редовно изпраща свои делегати за участие в заседанията на унгарския и на австрийския парламент.
Хърватската историческа и държавноправна традиция под Хабсбургите също както и по времето на хърватско-унгарската уния няма голям простор за развитие и изява, търпи много ограничения. Виенският двор все по-настойчиво се стреми да превърне Хърватия (и Унгария) в обикновени австрийски провинции. Централизаторската политика на Хабсбургите именно е причината, която насочва хърватските първенци към сътрудничество с Унгария. Съществена проява на това сътрудничество и единодействие е заговорът на хърватските и унгарските дворяни от края на 60-те години на XVII век. Делото обаче пропада, хърватските водачи Петър Зрински, Кръсто Франкопан и други участници в заговора загиват, а именията им са разграбени, след което Хабсбургите налагат австрийска хегемония: банската власт се съкращава за 10 години, а владенията на Зринските и Франкопаните в Хърватското Приморие се отделят от Кралство Хърватия и минават под непосредствено австрийско управление. Същевременно хърватската държавност в Хабсбургската монархия се застрашава от унгарското дворянство, което се стреми към хегемония над Хърватия. Като съставна част на Хабсбургската монархия Хърватия попада между Виена и Будапеща като между чук и наковалня. Десетилетия тя се мята между Австрия и Унгария, борейки се срещу опитите за хегемония и на едната, и на другата и губейки малко по малко от своята държавност и държавно право.
Не е поблагоприятно държавноправното положение и на т.нар. пречански сърби. Още през XV век много сърби, бягащи пред османските опустошения, се прехвърлят оттатак Дунав и Сава, в Южна Унгария и Хърватия. Впоследсвие периодично в пределите на Австрийската империя идват нови бежанци. Само през 1690 г. 30–40 хиляди сърби начело с патриарха Арсений Черноевич се заселват в Южна Унгария и Хърватия. Получава се в крайна сметка така, че една част от сърбите остават под османска власт, а друга част попадат под австрийска власт. Към края на XVIII и началото на XIX век в османските предели има около 1 млн. сърби, а в австрийските — над 600 хиляди. Сърбите в Хабсбургската империя живеят при два различни държавно политически статута: един за Военната граница, друг за т.нар. Провинциал. И в единия, и в другия случай те запазват и отстояват своята автономия в управлението на вътрешните си работи. Всяко село избира кнез с едногодишен мандат, а всяка капетания избира и по един върховен съдия, който заедно с осем съдебни заседатели упражнява съдебната власт. Всички изборни органи се утвърждават от висшата военна власт. В мирно време граничарите, обявени за „свободни войници“, живеят от своя труд като селяни или занаятчии, но същевременно се подготвят за война при съответна военна организация. В случай на нужда те тръгват натам, накъдето ги поведат австрийските генерали. Главният неприятел, с който Военната граница и „австрийските“ сърби векове наред воюват на страната на Австрия, е Османската империя.
Освен като „свободни“ граничарски войници сръбските преселници оттатък Дунав и Сава имат църковно-училищна автономия, дадена им по време на „великото преселение“ (1690 г.). Те запазват своята източноправославна религия и църква със своя митрополия в Сремски Карловци, осем епископии и много църковни общини по градове и села, в които живеят. Сръбското население там живее според своите обичаи и под ръководството на свои войводи и кнезове. При това сръбската църква в пределите на Хабсбургската монархия има и светска власт. Особена роля в духовния и политическия живот на Пречанските сърби придобиват народно-църковните събори, които решават различни църковно-просветни и политически въпроси. Установява се особено теократично управление. Главна фигура тук е сръбският митрополит (след 1848 г. патриарх), който назначава, съди, потвърждава търговски и занаятчийски статути и пр.
Сръбската църковно-училищна автономия в Австрийската империя съвсем не е по волята на католическата църква. Известно е също така, че и самите Хабсбурги са ревностни католици. Изпаднали в католическо обкръжение, сърбите успешно отбиват атаките на католическите прелати за приемането на католическата вяра (или най-малко за подчиняването им на католическия център в Рим чрез т.нар. униатство), а също така и усилията на властите за ограничаване на автономията им. Всъщност сърбите не получават в Австрийската империя повече от това, което имат в Османската — форми на автономност, самобитен живот, собствена църква. За тяхното ликвидиране като отделна верска и народностна индивидуалност обаче и дума не може да става. Напротив, продължилото няколко века на вълни преселване на сърби оттатък Дунав и Сава води до съществени етнически промени — в края на XVIII век сърбите вече съставляват мнозинство от населението на Банат, Бачка, Бараня и Срем, територия, която скоро ще се нарече Сръбска Войводина.
Хабсбургите дават привилегии на Пречанските сърби преди всичко защото имат нужда от тях както за продължаване на борбите с османците, така и за поддържане на необходимото им равновесие в австро- унгаро-хърватските отношения. Същевременно при всички случаи Виенският двор си запазва правото на тълкувател на сръбските права в империята. И когато тия права започнат да пречат на абсолютизма и централистичните стремежи на Хабсбургите, те ги ограничават и потъпкват. Затова различни сръбски депутации и представители на църковната сръбска йерархия често пътуват до Виена с искане за препотвърждаване и прилагане на дадените по-рано привилегии. От друга страна, сръбските привилегии, тяхната църковно-училищна автономия предизвикват ревността на унгарското и хърватското дворянство — Унгария и Хърватия поначало не признават сръбските привилегии, те протестират срещу тях чрез своите държавни събори, обявяват ги за вредни и противо-държавни. Оттук именно тръгва хърватско-сръбският и унгарско-сръбският антагонизъм като допълнение към противоречията в триъгълника Австрия — Унгария- Хърватия.
Що се отнася до словенците, то тяхната държавност и държавна традиция са бедни. Както навсякъде, така и в словенските земи под Хабсбургите важна роля в държавния живот играят съсловните събрания. По правило те се свикват по области, но нерядко се провеждат и общи събрания за Щирия, Каринтия и Крайна. Ролята на съсловията и съсловните събрания нараства във връзка с усилията на Хабсбургите за преодоляване на феодалната разпокъсаност, чиито носители са едрите феодали. Вътрешната „автономия“ на словенските провинции, доколкото формално съществува, обаче няма нищо общо със словенския народ — през целия си исторически път словенците са под чуждо господство (аварско, баварско, франкско, немско, австрийско), словенското дворянство и част от народа се германизират, в словенските села и градове господстват чужди собственици, държавните дела са в компетенция само на имотните класи, които по правило не са словенци, а чужденци, официален език в администрацията и училищата е немският. Поради всичко това държавността и държавната традиция и тогава, когато се проявява в една или друга форма, по-същество не е словенска, не се води от името и в името на Словения и словенския народ.
Подобно на Словения е положението и на Трансилвания. Тя също непрекъснато е под чужда власт (от XI до XVI век като съставна част на Унгария, през XVI–XVII век в зависимост от Османската империя, а от началото на XVIII век под Хабсбургите). Като съставна част на Унгария областта се управлява от трансилванския войвода, чиято власт е ограничена от едрите феодали и католическата църква. При това войводата не е самостоятелен управител, а наместник на унгарския крал. Феодалите, висшето духовенство, градският патрициат, изобщо тези, които притежават имения, богатства и власт, в преобладаващата си част са унгарци или немци и се ползват с големи права и привилегии, докато румъните, съставляващи основната маса от селското население и градските низини, не участват в държавните работи.
Ликвидирането на Унгария след битката при Мохач изменя държавно-политическия статут на Трансилвания, главно що се отнася до върховния сюзерен — унгарският крал е заменен от османския
