армия завладява по-голямата част от Босна, която става османски пашалък. Започва масова ислямизация на населението, продължила и през следващия XVI век. От Босна османлиите нападат хърватските и унгарските земи и проникват на запад все до владенията на Хабсбургите. През 1493 г. османски сили нанасят тежко поражение на хърватите на историческото за тях Кърбавско поле. Загиват хиляди хървати, в това число и много представители на хърватската аристокрация, а Османската империя продължава разширяването си на запад. През 1521 г. армията на султан Сюлейман Великолепни (1520–1566) превзема Белград — важно предмостие за успеха на османската инвазия срещу Унгария. Следва паметната битка при Мохач през 1526 г., разгром на унгарско-хърватските войски и разделяне на хърватско-унгарските територии на три части: южна под османска власт, северна и северозападна в състава на Хабсбургската империя и зависимо от Османската империя Трансилванско княжество. През есента на 1529 г. 120-хилядна армия на Сюлейман Великолепни прекосява Унгария, превзема Пеща и се озовава пред Виена, но не успява да я превземе. Оттук нататък Хабсбургската империя вече не е само преграда пред османската експанзия, а и държавно обединителна сила, която ще „работи“ за изтласкване на османлиите от Европа. Битката при Мохач има за нея двояко значение: първо, „стягане на редиците“ пред османската опасност, станала непосредствена, и второ, разширяване на хабсбургското влияние и господство в Средна Европа и на Балканите.
След битката при Мохач обстановката в Европа се рисува приблизително по следния начин: съществува „Свещена римска империя“. Неин император е Карл V (1519–1556). Той същевременно е и крал на Испания, воюва с османски сили по море и завзема пристанища в Морея. Австрийски ерцхерцог е неговият брат Фердинанд I Хабсбургски. Чехия, Унгария и Хърватия пък са без владетел — техният крал Лайош II загива на бойното поле при Мохач, без да остави наследник. Кандидати за неговия престол, естествено, не липсват. Фердинанд Хабсбургски е един от тях. Той има и „наследствени права“ — още унгарският крал Матиаш Корвин (1458–1490) приема Хабсбургите да го наследят, ако остане без мъжко потомство. Освен това самият той е в двоен брачен съюз с унгарската корона — женен е за дъщеря на загиналия Лайош II, а пък вдовицата на последния е негова сестра. Другият претендент за наследството е трансилванският войвода Янош Запояи. Чешките дворяни без възражения избират Фердинанд за свой крал, в Унгария и Хърватия обаче дворянските фамилии се разделят на две „партии“, австрийска и унгарска. Хърватските магнати избират Фердинанд, а унгарските и славонските — Янош. И пламва гражданска война. Сюлейман Великолепни пък, неуспял през 1529 г. да превземе Виена, отново настъпва от югоизток (1532 г.). И този път обаче не постига целта си — унгарските и хърватските крепости отчаяно се защитават, войната придобива позиционен характер, османската армия страда от недостиг на продоволствие и се оттегля. През 1533 г. се сключва мирен договор, който санкционира установеното вече статукво: Фердинанд Хабсбургски става владетел на Чехия и „остатъка“ от Унгария и Хърватия, а Янош Запояи — зависим от Османската империя владетел на Трансилвания. И двамата плащат годишен данък на султана.
Мирът, разбира се, е само временен отдих. Османският султан пренасочва експанзията си към арабските страни, Кавказ и Северна Африка, но не се отказва и от Европа. През следващите две-три десетилетия османците завладяват Средна Славония (Пожега), достигат до реките Уна и Купа, проникват към Далмация и Адриатика, основават Будимски еялет (1541 г.) и пр., но възможностите им за по-нататъшна експанзия на запад се изчерпват. Това показва и последният голям поход на Сюлейман Великолепни в Европа (1566 г.). Неговата армия достига до крепостта Сигетвар (Сигет, Сегед), отбранявана от хърватския Бан Никола Зрински с 2500 унгарци и хървати. След едномесечна обсада крепостта пада, Зрински загива, но и султанът умира, а армията му, предвождана от великия везир Мехмед Соколович (потурчен сърбин от Херцеговина), се връща там, откъдето е тръгнала. Границата между двете империи за дълго остава без особени промени, което означава разделена Унгария и Хърватия. Хабсбургите отстояват наследственото си право над унгарското кралство, но в действителност контролират само една тясна ивица в северната и западната му част със столица Пожон (днешна Братислава). Не е много и онова, което имат от Хърватия — само т.нар. остатък от остатъка. Но и това е сериозна заявка за по-нататъшна „балканизация“ на империята чрез отвоюване на балкански територии от османците и тяхното присъединяване към държавата на Хабсбургите.
Военна граница
В продължение на няколко века границата между Османската и Хабсбургската империя е военна и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Защото там непрекъснато се воюва — от дребни инциденти и хайдушки нападения до сериозни продължителни войни. Съществува и специална военноорганизационна система, получила наименование Военна граница. Първи към създаването на такава система пристъпват османските власти. В обезлюдените гранични райони на Славония, Лика, Кърбава и на други места в граничната зона те заселват население от по-рано завладените от тях територии, главно от Босна и Херцеговина. Става дума за сърби, скотовъдцивласи, които срещу определени привилегии приемат ролята на военизирано население в помощ на османските гарнизони и гранични санджакбееве. Всъщност османската военноорганизационна система не играе съществена роля в събитията. Затова пък австрийската е нещо много по-сериозно. В случая става дума за две неща: първо, поток от бежанци от заетите от османците територии се прехвърля в пределите на Хабсбургската монархия. Там възникват бежански („ускочки“) селища — Жумберак, около Сень, Задар, Книн и др., както и на границата между Хърватия и Словения, та дори в Словенска Щирия. Повечето от бежанците се установяват в близост до границата с Османската империя, откъдето с благоволението и подкрепата на австрийските власти нападат османските гарнизони и селища (Скрадин, Макарска, Обровац и др.) и плячкосват венециански и дубровнишки плавателни съдове по Далматинския бряг на Адриатика. Особена известност и слава за тази си дейност получават Сеньските ускоци (през 1617 г., вече дотегнали на всички, техните дружини са разформировани); второ, за спиране на османското нашествие на запад австрийските власти създават временни военни лагери — капетании. През средата на XVI век тези лагери се обособяват като самостоятелна военно- териториална единица, простираща се по цялото протежение на границата с Османската империя от Адриатика до р. Драва. Получава наименованието Bojнa Kpajина (Военна граница). Важни нейни средища стават Карловац и Вараждин. Изгражда се на хърватска територия, но се ръководи не от хърватска администрация, а е на подчинение на Виенския двор и съответните военни власти.
Основният човешки контингент на Военната граница се състои от постоянно прииждащи от османските предели бежанци, които австрийските власти радушно приемат, понеже са им необходими за продължаване на войните с Османската империя. Постига се в резултат на това своеобразен договор — сръбските войводи и техните хора приемат „непоколебимо и вярно“ да служат на Хабсбургите, а те им предоставят земя за заселване, освобождават ги от данъци, оставят ги да бъдат свободни, а от време на време плащат и заплати на „краишниците“ — капетани, войводи и войници. През 1538 г. Фердинанд I Хабсбургски подписва и специален документ в този смисъл. През 1578 г. границата минава под ръководството на Карл Хабсбургски, чичо на император Рудолф II, който издава първите официални разпоредби за положението на граничарите — полагане на клетва, права и задължения, определяне на заплати и пр. През 1630 г. Хабсбургите издават и т.нар. Влашки статути — потвърждават се по-раншните привилегии, но същевременно граничарите се задължават да участват във всички войни на Австрия.
Австрийската Военна граница съществува в продължение на повече от три века, от средата на XVI век до 1881 г. Тя е добре укрепена позиция, която османският завоевател никога не успява да премине. Напротив, от тази позиция Хабсбургите ще настъпват на югоизток, в балканските предели на Османската империя, с което ще съдействат за изтласкването на последната от Европа. От съществуването на границата се постига и друг ефект — тя се ръководи от австрийски генерали, но се издигат и немалко сръбски и хърватски офицери, някои от които достигат до най-високи чинове в австрийската армия, създава се квалифициран военен кадър, който ще играе значима роля в историята на сърби и хървати.
Власт и управление
Като държава Хабсбургската империя се различава съществено от Османската. Тя е сбор от земи и народи, свързани помежду си главно чрез династията. Тук центърът (императорът) зависи повече от провинцията (местната аристокрация по области), отколкото тя от него. От 1356 г. е в сила т.нар. Златна була, която потвърждава правото на независимост на местните князе в техните имения. Градовете също са
