области на Балканите се утвърждава институцията на кнезовете (Западна България и Сърбия) или коджабашиите (Източна България и Гърция). Те отговарят пред властите за събирането на данъците и за реда в представляваните от тях селища.
Тимарска система
Отличителна особеност на аграрните отношения в османската държава е т.нар. мирийски режим на земята: завладените земи се обявяват за собственост на държавата, олицетворявана от султана; държавата предоставя на селяните правото да владеят наследствено и да ползват земите срещу изпълнение на определени феодални задължения към върховния поземлен собственик, т.е. към султана — държавата; върховният поземлен собственик, султанът, може да предостави събирането и ползването на част от феодалната рента, т.е. част от данъците, на различни свои служители; султанът може да отнеме предоставеното на когото и да било владение и да си възвърне правото да събира в своя полза цялата феодална рента.
Първоначално, през XIV–XV век, султаните раздават на свои военачалници и приближени много земи в безусловно частно владение — мюлк. Тия мюлкови земи могат да се купуват и продават, собствеността върху тях принадлежи не на държавата, а на владелците на мюлка. Впоследствие, успоредно с нарастването на централизма в империята, се налага тенденцията за премахване на частната собственост, която подхранва съществуването на наследствена аристокрация.
Мирийският режим на земята лежи в основата на т.нар. тимарска система. Въвеждането на тази система се съпровожда с описването на земеделските земи. Съставят се подробни регистри, описва се всяко село. Въз основа на тези описи се разделя феодалната рента между отделни представители на господстващата класа: част от нея се оставя за държавата, а друга част се предоставя на военно или служебно задължени лица — владетели на ленове. По своята големина и доходност леновете в Османската империя са 3 вида: тимари, зиамети и хасове. Тимари се раздават на обикновените конници и носят доходи до 20 хиляди акчета (сребърна монета, през 1452 г. е равна на 1,052 г), зиаметите са ленни владения, обикновено раздавани на средния команден състав на армията, които носят доход от 20 до 100 хиляди акчета, а хасовете са едри ленове, давани на санджакбейовете, бейлербейовете и везирите; те носят годишен доход над 100 хиляди акчета. Леновете в Османската империя си остават собственост на държавата — султана. Те се раздават на тимариотите само за временно ползване и могат да бъдат отнети в случай на провинение или неизпълнение на съответната държавна служба. Държателите на ленове получават само част от данъчните постъпления, събирани в повереното им владение.
Военна организация
Първоначално османската армия има много от белезите на едно военноплеменно опълчение, съставено от селяни, освободени от данъци заради участието им във военните походи. Впоследствие през XV–XVI век нараства ролята на издържаните от централната власт войски — еничарски корпус и спахийска конница. Еничарският корпус възниква още през XIV век. Отначало той се формира от взети в плен млади християни. След това, през първата половина на XV век, се въвежда данъкът девширме, като влизащите в империята християнски народи се задължават периодично, на всеки четири години, да дават деца за попълване на този корпус.
По своето предназначение еничарският корпус е пехотна войска, но с течение на времето към него се обособяват и други родове войски — артилерия и конница. Възпитани в духа на войнстващия ислям, еничарите стават много боеспособна, но същевременно и твърде непокорна войска. В началото на XVI век те получават правото да се женят, а след това децата им се зачисляват в състава на еничарския корпус. Числеността на еничарската армия се увеличава, но това не води към увеличаване на нейната боеспособност. Еничарският корпус постепенно придобива преториански характер, еничарите се отдават на сделки, търговия и грабежи, бунтуват се и често свалят везири и султани.
Важно място в султанската военна организация заема спахийската конница. Тя се състои от хора, които срещу получен тимар или зиамет са длъжни да участват във военните походи, като водят със себе си определен брой конници, в зависимост от доходите на съответния лен. Така чрез тимарската система османската държава си осигурява огромна конна армия. Новозавоюваните земи се превръщат в тимари, които се раздават на проявили се войници, а това става стимул за нови войни и прояви с оглед спечелване благоволението на султана и получаване на нови ленове.
Във военните походи през XV–XVI век участват и т.нар. аканджии — нередовни конни войски, вдъхновявани само от перспективата за грабеж и плячка. С течение на времето, когато войните на Османската империя стават по-рисковани и малодоходни, броят на желаещите аканджии да участват в тях намалява.
От втората половина на XV век османската държава полага грижи и за създаване на военноморски флот. Моряците обикновено се набират от островите и крайбрежията на Гърция, Албания и Далмация. Островите от Беломорието се организират в самостоятелно бейлербейство с център Галиполи, подчинено направо на командващия военноморския флот — капудан пашата. В Цариград се създават големи корабостроителници и морски арсенал. Османският флот достига голямо могъщество и става съперник на флотата на европейските държави в Средиземно море.
Финанси и данъци
Османската държавна каса се основава през втората половина на XIV век. Постъпленията в нея първоначално се набират от взетата във войните плячка, една пета част от която се отделя за държавната каса (султанската хазна). Впоследствие османската държава постепенно усвоява византийско-балканската фискална практика и създава цялостна данъчна система със свой фискален апарат.
Основен данък, който постъпва в държавната хазна, е т.нар. поголовен данък (джизие). Той се събира от немюсюлманските поданици на империята и символизира „покорността“ им към държавата на „правоверните“. През XV–XVI век този данък се събира не на глава, а от домакинство. Едва в края на XVII век джизието действително става поголовен данък, като с него се облагат всички немюсюлмани на възраст от 16 до 60 години.
Друг данък за държавната хазна е т.нар. харадж. Това е данък, внасян от васалните на империята княжества и провинции. Държавен данък е също така и данъкът авариз, който първоначално се събира чрез периодично разхвърляне на глобални суми върху селата, при което всяко домакинство плаща полагаемата му се част от общата сума. От XVI век този данък се събира всяка година чрез групиране на няколко домакинства в една данъкоплатна единица. Възприема се системата на взаимно поръчителство при плащането на данъците, което гарантира редовни постъпления в държавната хазна.
Освен това в държавната хазна се стичат доходите от обширните султански хасове, към които се числят и някои особено доходоносни обекти — рудници, митници, градове и пр. Държавната хазна събира също така част от постъпленията от леновете, раздадени във временно владение на военачалници, санджакбейове, везири и др. служители и сановници в Османската империя. Става дума за част от общите за мюсюлмани и немюсюлмани данъци като юшур (десятък), беглик (данък върху овцете), серчим (данък върху свинете) и др. Всички тези източници осигуряват огромни средства, с които разполага султанската хазна.
Фискалната система на Османската империя има строго централизиран характер и строга отчетност. Приходите и разходите се описват в нарочни регистри (дефтери), които се водят във всички административни единици от съответните дефтердари.
Духовенство и съдебна организация
Идейна опора на султанския абсолютизъм в османската държава е т.нар. концепция за „управление на робите“: всички държавни служители се смятат за роби на султана. От неговата абсолютна воля зависи не само службата, но и животът на държавните сановници, на военните и чиновниците. Тази концепция подчинява цялата държавна организация, всички органи на държавния апарат на една воля, на султана,
