независими, независими са и рицарите. Общият владетел се избира от седем князе избиратели, които са и негови съветници при решаване на най-важните въпроси на империята. Съществува и райхстаг — събрание на владетелите на имения и представители на градове, но сред тях действат най-разнопосочни интереси, групировки и сили, много често неподвластни на императора. Хабсбургският монарх не е собственик на държавата както султанът в Османската империя, той владее и разполага само с наследствените си имоти и не може да отнема имения от едни и да ги дава на други, земята не е негова, именията не са тимари, нито пък владетелите им — тимариоти.
Освен това австрийският император има само дворцов държавно-административен апарат, който не контролира цялата страна. Такъв контрол упражняват местните феодали, те са господари на населението в техните имения, те събират данъци, те комплектуват войска, те са военачалници и съдии и всичко. Наистина императорът формално е главнокомандващ на армията, но нейната мобилизация, издръжка и отвеждане на един или друг фронт не зависи толкова от него, колкото от местната аристокрация. А нейната лоялност към Хабсбургите лесно може да се окаже под съмнение — много са случаите на съюзяване на местни владетели и магнати с противници на императорите. Всъщност единственият сигурен предмет на дейност на императора е външната политика — търговски връзки с други страни, назначаване и приемане на пратеничества, сключване на съглашения, обявяване на война, подписване на мирни договори и пр. Централната власт събира само определен брой такси и мита. Тя разчита главно на приходите от наследствените имоти на Хабсбургите, които са недостатъчни за издръжка на голяма армия и дълги войни, каквито се налага да води империята.
Различните съставки на империята всъщност са отделни държавно-правни единици, всяка от които си има своя администрация. Хабсбургската монархия се изгражда като съсловна държава. Всяка област има свое съсловно събрание, в което първенствуваща роля има съсловието на аристокрацията — феодали, църковни прелати, градски патрициат. Те определят данъците, гласуват законите, избират органи на изпълнителната власт (Хърватският събор избира Бан на Хърватия), решават въпроси, свързани с комплектуването и издръжката на войската и пр. И всичко се основава на различни унии и съглашения, сключвани при различни обстоятелства между провинциалните власти и Хабсбургския дом. Хабсбургите полагат много усилия за централизация на държавата и създаване на унифицирана държавна администрация, но винаги срещат противодействие от страна на провинциалната аристокрация и областните власти.
Социално-икономическа структура
Хабсбургскаата монархия се различава от Османската империя и по своята социалноикономическа структура. Тук се развиват класически феодално-крепостнически отношения, които се налагат още от времето на Франкската империя на Карл Велики. Владетелят предоставя на васалите си владения задоживотно ползване, а те от своя страна се задължават да участват във войните на императора с екипирани от тях войски. От юридическа гледна точка именията не са собственост на кралските васали; владетелят има право да ги отнема, но това практически почти не става. С течение на времето феодалите получават статут на независими владетели, именията им стават наследствени, а земята „господарска“.
Основното производително население и в Хабсбургската монархия както в Османската империя са селяните — до 90% от населението. Владетелят на имението, феодалът, смята земята за своя, а селяните, които живеят в неговия феод — за работна сила. Те са две категории: крепостни — получават парцел земя за обработване и преживяване срещу куп задължения — данъци в натура или в пари и ангария в полза на земевладелеца, плюс данъци и такси в полза на държавата и църквата. Техния живот е под прекия контрол на феодала земевладелец, в негови ръце е не само събирането на данъци, но и всичко останало — правораздаване, събиране на войска, строителство на крепости, гарантиране на сигурност и пр. В действителност крепостният е напълно безправен — не само не може да сменя местожителството си, но не може дори да се ожени по свой избор; свободни — те обработват земята като наематели и са лично свободни, могат да сменят местожителството си, да започват нов поминък и пр. Те обработват земята си по договор със земевладелеца и имат задължения към държавата и църквата.
Земевладелците феодали не са хомогенно съсловие. Има едри земевладелци, велможи, магнати и властелини, които владеят големи имения и заемат важни държавни постове. Мнозина от тях като Шубичи, Бабоничи, Зрински, Франкопани, Цельски графове и др. господстват над цели области с много села и градове. В много случаи те действат като независими владетели. Църквата също е крупен феодален владетел. А има и множество средни и дребни феодали. Феодалите имат свое лично стопанство, в което чрез ангариен труд на селяните или срещу заплащане се произвеждат селскостопански произведения за феодала и неговия двор. Останалата по-голяма част от „господарската“ земя е предоставена на селяните, крепостни и свободни, като парцели за тяхно лично стопанство, от което живеят и се издължават съответно на феодала, държавата и църквата. Едрите земевладелци имат и благороднически титли, те всъщност са провинциалната аристокрация. Особено силна е тя в австрийските земи, Унгария и Хърватия. Словенци, сърби и румънци в империята нямат своя собствена аристокрация — доколкото има такава в обитаваните от тях територии, в повечето случаи тя е от немски или унгарски произход.
В империята на Хабсбургите се развива и градско стопанство — търговия, занаяти, свободни професии. Издигат се мощни търговски фамили, формира се градски патрициат, но и бедни занаятчии, просяци и скитници. Освен търговски и занаятчийски градовете стават важни военноадминистративни и културни центрове. Процъвфтява барокова култура, строят се замъци, поддържат се богато уредени резиденции, има университети, наука, изкуство, музика и пр., изобщо развива се една европейска цивилизация и култура, отличаваща се съществено от ориенталския манталитет на Османската империя. По редица белези дори и в наше време още личи къде някога е била границата между двете империи.
Църква. Реформация и контрареформация
Хабсбургската монархия, в това число и нейната балканска част, е католическа държава. Тук няма „правоверни“ и „гяури“, тук всички са или ревностни католици, или „опасни“ еретици. Освен това австрийският император не е духовен глава на паството, такъв е папата в Рим. Обаче между императори и папи рядко цари сговор. Напротив, в продължение на няколко века се води ожесточена борба между тях за надмощие. Едва през XIV–XV век битката се печели от светската власт, а папската институция намалява влиянието си и се свива в центъра на Италия, във Ватикана.
И това е естествено: XIV–XVI век е времето на великите географски открития, италианския ренесанс, европейския хуманизъм и научните прозрения. Католическата църква със своите индулгенции и гонения на еретици и мислители решително изостава от това време. От друга страна, църквата е крупен феодален владетел, а нейните служители със своята алчност и злоупотреби отвращават не само образованите хора, но и светските феодали, князе, селяни и граждани, изобщо цялото общество. Възниква общо недоволство от църквата, което лежи в основата на обществено движение за реформиране на католическата църква, наречено Реформация.
Начало на движението за реформа на католическата църква поставя Мартин Лутер (1483–1546) със своята съпротива срещу продажбата на индулгенции. Към движението се присъединяват много князе, градове и села по цяла Германия. Обществото се разделя на привърженици на „старата“ вяра (католици) и реформатори (протестанти). Хабсбургите остават верни на католицизма, но няколко десетилетия не успяват да усмирят страната. През 1555 г. Фердинанд I Хабсбургски сключва мир с протестантските князе в Аугсбург, като признава равноправието на протестантите с католиците. Наред с католическата църква се узаконява и протестантската. (В Европа се разпространява и калвинизмът като разновидност на протестантството.)
Аугсбургският мир не слага край на междуособиците. Империята е разделена на католици и протестанти, без толерантност и търпимост помежду им. Протестантските князе се обединяват в „Уния“, а католическите — в „Лига“. Начело на Лигата са Хабсбургите. На тяхна страна е католическият център в Рим, както и Орденът на йезуитите с неговите разклонения. През 1618 г. избухва голяма война, която продължава 30 години. В крайна сметка Реформацията търпи неуспех — побеждава контрареформацията, което на практика означава настъпление на католическата реакция срещу протестантството.
XVI век в историята на Европа е не само време на Реформацията. Това е време и на велики учени и
