мислители (Еразъм Ротердамски, Николай Коперник, Джордано Бруно, Томас Мор, Томазо Кампанела, Галилео Галилей, Леонардо Да Винчи и др.), които със своите открития из основи променят представите на човечеството за Вселената, природата и обществените отношения. И ако Реформацията подкопава влиянието на католическата църква в обществото, то науката нанася съкрушителен удар на библейската „философия“ за началото и края на света. Тя е, която принуждава „светите отци“ да започнат да „съгласуват“ своите проповеди с научните постижения на своето време.
XVI век също така е време и на големи селски вълнения През 1524–1525 г. се разгръща голяма „селска война“ в Германия, която стига и до южната част на Австрия. И не само феодалите и князете, но и бюргерите от градовете са в паника.
Пряко засегната е и католическата църква. Безпокои се, разбира се, и императорският двор. И съвсем естествено всички се обединяват, формира се обединен фронт на князе, феодали, манастири, местна аристокрация и кралска власт за усмиряване на селяните (и градските низини). Този фронт играе главна роля по-нататък и за спиране на Реформацията, и за победа на контрареформацията.
И въпреки всичко Хабсбургската монархия не остава само католическа държава. В обединения фронт на светската власт и католическата църква хегемон са Хабсбургите, чиито интереси налагат допускането и на други църковни организации в държавата. Затова контрареформацията не изкоренява напълно протестантизма. Освен това в империята на Хабсбургите се допуска и източното православие — църквата на „австрийските“ сърби и румънци. При това и самата католическа църква не остава неизменна — борбата срещу Реформацията изисква нейната вътрешна реорганизация (в това число и възприемане на някои протестантски методи на работа) и тя го прави.
Всичко това има своите конкретни проявления в балканските предели на Хабсбургската монархия, за което ще стане дума по-нататък.
4. БАЛКАНСКИТЕ НАРОДИ ПОД ЧУЖДА ВЛАСТ
Държавно-политически статут
През XV–XVIII век най-голямата част от Балканския полуостров е в пределите на Османската империя. Извън обсега на тази империя остават само някои пунктове по Далматинското крайбрежие, по Йонийските и Егейските острови, намиращи се във владение на Венеция, както и най-северозападната част на полуострова, влизаща в състава на Австрийската империя. Съвсем естествено е държавно-политическият статут на балканските народи под властта на султаните, Хабсбургите или Венеция да не е еднакъв. Нещо повече, не се развива по един и същ начин този статут и за балканските народи, намерили се в рамките на Османската империя или свързани с нея.
Под османска власт
Всъщност държавностроителната политика на османците не се и стреми навсякъде да наложи еднаква държавно-политическа система на господство и управление. Една е тази система в централната част на полуострова, друга — в някои периферни области на империята. В България, Северна Гърция, Сърбия и Босна местната феодална класа и държавност е ликвидирана, въведена е познатата ни тимарска система, а населението е подчинено на османската държавна администрация. Запазват се и някои форми на самоуправление, осъществявано главно чрез селската община на местното население. Тази община се включва в системата на османската държава, а общинските традиции и селското самоуправление се използват като колективно отговорно тяло за редовното изпълнение на повинностите и данъците. Селата и градските махали най-често излъчват старейшини, които се утвърждават от кадиите и представляват общините си пред властите. Тези т.нар. кнезове и коджабашии осигуряват реда и спокойствието и участват при разпределението на данъците и тегобите сред населението. В управлението на казите впоследствие се включват избрани от населението първенци, т.нар. аяни, по вероизповедание мюсюлмани, които представляват населението пред властите и осигуряват осъществяването на правителствените разпореждания.
Специален държавно-политически статут с наличие на вътрешна автономия има населението на много територии на Балканите под османска власт. От европейските владения на Османската империя най-пълно изграден статут на автономни княжества имат Влахия и Молдова. Те се оформят като самостоятелни феодални държави през XIII–XIV век. Върховната власт тук принадлежи на князе, наричани още войводи или господари. Те определят размера на данъците, раздават военните длъжности, назначават и уволняват държавните служители и ръководят работата на държавната администрация. Съществуват и болярски съвети като съвещателни органи. Княжеската власт се предава по наследство — на оня от синовете, който получи подкрепата на болярството.
Още в края на XIV век османската експанзия достига и до княжество Влахия. Войводата Мирчо Стари (1386–1418) многократно воюва като съюзник на християнски сили (сръбския княз Лазар, унгарския крал Сигизмунд, полския крал Владислав Ягело) срещу османците, но не успява да защити Влахия. През 1418 г. тя изпада в зависимост от Османската империя и започва да плаща годишен данък на султана. Въпреки многото усилия на влашките войводи да се отърват от тази зависимост това все не им се отдава — в продължение на повече от пет века Влахия се развива като зависимо от Османската империя автономно княжество. Подобна е съдбата и на Молдова. Десетилетия наред тя се мята между османската екпанзия от юг, Татарското ханство в Крим, владетелите на Унгария от запад и тези на Полша от север. В крайна сметка през 1456 г. и тя се подчинява на султанския диктат и става васално на Османската империя княжество.
Васалните статути на двете княжества са идентични. Годишният им данък, изчислен във венециански златни дукати, се движи, както следва: Влахия — 3 хиляди през 1418 г., 10 хиляди през 1459 г., 12 хиляди през 1541 г., 65 хиляди през 1567 г., 155 хиляди през 1593 г., 130 хиляди за времето от 1632 до 1715 г.; Молдова — 2 хиляди през 1456 г, 6 хиляди през 1481 г., 10 хиляди през 1503 г, 30 хиляди през 1552 г., 65 хиляди през 1593 г., 38 хиляди през 1620 г., 42 хиляди през 1710 г. Като османски васали княжествата се ползват от вътрешна автономия. Князете, признали върховната власт на султана, нямат право да сключват договори с други държави и не могат да участват в антиосмански действия. Те често нарушават това си задължение, но султанската армия винаги въдворява „ред“. Освен това княжествата се задължават и с безплатни доставки на зърнени храни и други стоки в полза на сюзерена си. Там не се установява тимарска система, няма мюсюлманска администрация, няма султански гарнизони, нито джамии. Начело на княжествата са войводи (князе, господари), които имат собствена администрация, а също и неголяма армия. Те не са наследствени владетели, а зависят от местен Диван в състав от 8–12 боляри. Социално- икономическите и обществено-политическите отношения в княжествата се развиват в рамките на феодално-крепостническата система, както това е и в Трансилвания, а също и в пределите на Хабсбургската монархия.
С течение на времето султанското правителство в Истанбул започва да проявява стремеж за превръщане на княжествата в обикновени османски провинции. От края на XVI век султанът вече сам назначава князете, първоначално за срок от 5 години, а на по-късен етап ежегодно. Назначението, разбира се, винаги се придружава с плащане на откуп и отрупване на съответните лица в Цариград с различни „подаръци“. Освен това Портата непрекъснато подклажда вътрешните междуособици и съперничества между болярите за княжеските престоли. Същевременно в княжествата още от XVI век започват да се установяват представители на влиятелни гръцки фамилии от цариградския квартал Фенер като търговци, съветници и кредитори на князете. През XVII вектехният брой нараства — Кантакузини, Катарджи, Росети, Гика и др. Идват и гръцки духовници, които оглавяват църковната йерархия на княжествата. А от началото на XVIII век султанът започва да назначава фанариоти и за князе на Влахия и Молдова. Чрез фанариотите Портата засилва своето влияние в княжествата, но автономията им се запазва.
Особено положение в Османската империя придобива също така и Черна гора. Първоначално тя съставлява част от Шкодренския санджак и е подчинена на османската административна и съдебна власт. Впоследствие османските власти премахват раздадените там тимари и допускат автономно управление.
