Областта се разделя на нахии, начело на които стоят черногорски кнезове. Върховен орган на властта е Общочерногорският събор, в работата на който може да участва всеки пълнолетен черногорец. Този събор решава всички въпроси на областта и играе ролята на посредник между народа на Черна гора и османската власт. В действителност тази власт почти не се чувства, черногорците живеят и се управляват не според османските шериатски закони, а според своето обичайно право. Зависимостта на Черна гора от Османската империя се заключава в издължаването на годишен данък в полза на султанската хазна (по един дукат на къща). Освен това черногорците са задължени да воюват на страната на османците, но само в границите на Черна гора. Това задължение обаче се разминава с действителното положение — по време на войни на европейските държави срещу Турция черногорците никога не са на страната на сюзерена си, а помагат на противниците му (Венеция, Австрия или Русия).
В подобно положение е и част от Албания. Към края на XV век се установяват тимарска система и османска администрация само в южната част на тази страна, където живеят племената тоски. Северната по-планинска част на Албания, населена от племената геги, има самоуправление. Основна общност тук е кланът. Един или няколко клана образуват байрак начело с Байрактар — наследствен вожд, който управлява и съди според местното обичайно право. Няколко байрака образуват племе, което решава проблемите си на общо събрание на възрастните мъже.
Райони на местно самоуправление се допускат и в Гърция — полуостров Мани в Пелопонес, областта Сули в Епир, Аграфа в планината Пинд, островите Родос, Хиос и множество други, манастирите на Атон, които образуват православна теократическа република, и пр.
В балканските владения на Османската империя има и немалко градове със статут на самоуправляващи се общности. Сараево в Босна например, макар и мюсюлмански град, не допуска присъствието на султански войски на своя територия, самоуправление има гр. Янина в Епир, а Неготин в Сърбия е град, през който турчин (османлия) няма право да преминава, яздейки подкован кон.
Централната имперска власт очевидно не може изцяло да обхване и с успех да администрира всички части на прекале но разрасналата се империя. Затова тя допуска местно самоуправление: по-добре да си има работа с организирана местна посредническа власт, отколкото пряко да контролира и управлява многобройното си разнолико население. Получава се в крайна сметка определена двойственост в административно-политическата система — османска власт и администрация, от една страна, и автономна местна власт, от друга. Излиза, че Османската империя е силно централизирана държава само по висшите етажи на властта, докато в провинциалното управление силни позиции има местният автономизъм като фактор на държавността и държавната традиция на отделните народи.
Дубровник
Особено положение като васал на Османската империя придобива Дубровник. До 1205 г. той е във васална зависимост от Византия, от 1205 г. до 1358 г. — под венецианска власт, от 1358 г. — първоначално васал на Унгария, а след това на Османската империя. В действителност Дубровник се развива като самостоятелен град-република между Османската империя и Венеция. През XV–XVII век републиката е в подем, тя става център на силна търговия с италианските градове, Южна Франция, Испания, Босна, Сърбия, България и други страни. Тук процъфтяват корабостроенето, дървообработването, кожарството и пр. Същевременно Дубровник става важен културен и научен център на Балканите през онова време. Неговата зависимост към Османската империя напълно се изчерпва с издължаването на годишния данък, който републиката плаща на сюзерена си. За сметка на това пък получава пълна свобода за търговия в балканските предели на империята при благоприятни митнически условия — 2% мито от стойността на износа и вноса. И Дубровник създава своя мрежа от търговски колонии на много места по Балканите, организирани в самоуправляващи се общини.
Държавно-политическата уредба на Дубровник (както и тази на другите далматински градове) във всяко отношение наподобява Венеция. Властта се упражнява само от аристокрацията. Около 200 семейства, включени в нарочни списъци, съставляват т.нар. Велико вече. То има законодателна власт, назначава чиновниците, определя данъците и митата, решава въпросите за мира и войната и т.н. Великото вече избира от своята среда Сенат (около 50 души), който управлява текущите работи на републиката. Избира се и един сенатор за княз, който председателства Великото вече и Сената, пази държавните печати и ключовете на града, представлява републиката пред външния свят и пр. Съществува и Малко вече от няколко души, избирани всяка година, които привеждат в изпълнение законите и решенията на Великото вече. Петима сенатори са „пазители на правдата“, които имат право на вето при приемането на законите. Други няколко души пък са прокуратори — те водят всички сметки по държавните приходи и разходи. Има и „морски съд“ от 5 души сенатори за контрол по мореплаването и корабите. Всичко в републиката е строго предписано — от церемониала в двора на княза до това, кога да си лягат хората. Твърди се, че управлението е „гениална смесица на сръбското с латинското“ и че е добро.
Вътрешната автономия и самоуправление на балканските народи под османска власт никъде не е безвъзмездна. Първото и основно условие за автономия и самоуправление навсякъде е глобалното плащане на годишен данък или изпълнение на определени повинности и задължения към османската държава. Така освен плащането на данъци островите дават моряци за флотата, кнезовете и коджабашиите осигуряват реда и мира в селата и пр. При това автономните права на местното население се простират само до там, докъдето това разрешава османската администрация. И най-широката автономия в края на краищата е зависима от османското господство. Тази система работи твърде дълго в полза на Османската империя, а не срещу нея. Може би тъкмо проявите на гъвкавост в държавностроителната политика на османските султани е една от предпоставките за тяхното толкова продължително властване на Балканите.
Под австрийска власт
За разлика от Османската империя, която идва на Балканите с огън и меч, ликвидирайки средновековните балкански държави, Хабсбургската монархия осъществява „балканизацията“ си не чрез преки войни с балканските народи и държави, а на основата на различни съглашения, по линия на династичните връзки или чрез отвоюване на отделни територии на Балканите, били преди това в пределите на Османската империя или Венеция. Макар и да израства като голяма и силна държава, с подчертана тенденция за абсолютизъм и централизация, проявявана периодично много силно, Австрийската империя не изменя облика си на съсловна монархия — конгломерат от земи и народи, свързани помежду си главно с династични връзки, унии и съглашения. Успоредно с централизма тук твърде влиятелна е противоположната тенденция, автономизмът и федерализмът, която се базира на държавноисторическата традиция на отделните народи, влизащи в империята. Поради това държавно-политическият статут на балканските народи под Хабсбургите се формира и утвърждава не произволно, а в зависимост от редица обективно действащи фактори: държавноисторическата традиция на отделните народи, първоначално дадените им привилегии, гаранции или сключени съглашения, съотношението на силите между централизма и автономизма, развитието на държавноправните отношения в света, международното положение на Дунавската монархия на всеки етап от нейното развитие и пр.
От балканските владения на Хабсбургите най-силна историческа и държав-ноправна традиция има Хърватия. В своето многовековно развитие държавността тук преминава през няколко етапа: средновековна хърватска държава от средата на IX век до 1102 г.; уния на Хърватия с Унгария от 1102 г. до 1526 г.; в Австрийската империя след 1526 г. По време на просъществувалата четири века уния с Унгария хърватската държавност напълно се запазва. Като представители на хърватската държавна власт водачите на отделните хърватски племена избират през 1102 г. унгарския владетел Коломан за крал на „Кралство Хърватия и Далмация“. Коронясвайки се за хърватски крал, Коломан гарантира самостоятелността на хърватската държава в нейните вътрешни работи: Унгария и Хърватия имат един общ владетел, но остават две отделни кралства, общият крал се задължава отделно да се коронясва и за хърватски крал и да гарантира всички права на хърватите в решаването на техните вътрешни проблеми.
Хърватия не плаща данъци на унгарския крал, хърватите се управляват сами, а кралят само утвърждава решенията на Хърватския събор.
Разгромът на Унгария в битката при Мохач през 1526 г. изменя положението: една част от територията
