5. БАЛКАНИТЕ В ДВУБОЯ МЕЖДУ ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ И ЕВРОПА (XV–XVIII)
Османският период от историята на балканските народи може да се оприличи на двубой между двама великани, които се бият на балкански терен. Главните действащи лица обаче не са само двамата „борци“, Османската империя и Европа. Има и трети участник — балканската „арена“, която не е безмълвна площадка, а е „място на събитието“ и участник в него. А има и съдия — времето, историята. И понеже времето е равно на повече от четири столетия, през „двубоя“ минават много поколения, в историята се записват много събития, дейци и герои, а тя като съдия на състезание трябва всекиму да отреди онова място, което му се полага.
Османската империя: възход, апогей и начало на залез
Ако XV век се определя като век на възхода на Османската империя, то следващият век ще е век на нейния апогей, а още по-следващият — начало на залез. Времето на възхода и апогея е време на непрестанна война на османската държава във всички посоки — Византия, България, Сърбия, Босна, кръстоносци, монголи, Влахия и Молдова, Унгария, Венеция, Австрия, Иран, Египет и Полша. И най-често блестящи победи и необикновено разширяване на територията и владенията на държавата на султана.
Проследени в хронологична последователност, войните и победите на османската държава сумарно могат да се представят така: 1371 г. — победна Черноменска битка, 1389 г. — спечелване на историческа битка на Косово поле, 1393 г. — завладяване на България, 1396 г. — победа над кръстоносните войски начело с унгарския крал Сигизмунд при Никопол. Това е в XIV век. В началото на следващият век, в 1402 г, обаче идва поражението от монголите на Тамерлан при Анкара. Следват няколко години на междуособици и борби за султанския престол, но след това победоносният възход продължава: 1444 г. — победа над кръстоносните войски начело с полския крал Владислав II Ягело при Варна, 1453 г. — превземане на византийската столица Цариград, втората половина на XV век — завладяване на по-голямата част на Балканския полуостров (Сърбия, Босна, Херцеговина, Албания, Гърция, Черна гора), победи над Венеция в Средиземноморието (войни от 1463–1479 г. и от 1499–1500 г.). Освен това през XV век османската държава завоюва много територии на изток и север — Трапезунд (1461 г.), Карамания (1473 г.), Крим и Азов (1475 г.).
Още по-богат на войни и завоевания е XVI век: 1514 г. — победа над Иран, 1515 г. — завладяване на Кюрдистан, 1517 г. — победа над египетския султан и завладяване на Египет и Сирия, 1518 г. — подчиняване на Алжир, 1522 г. — завземане на остров Родос, 1526 г. — победа в битката при Мохач и ликвидиране на Унгария, 1538–1540 г. — война с Венеция и Испания и завладяване на венециански търговски пунктове в Морея и островите, 1555 г. — завладяване на Ирак, 1556 г. — завладяване на Триполитания, 1571 г. — завладяване на остров Кипър, 1574 г. — завладяване на Тунис.
Има, разбира се, и неуспехи и поражения: 1387 г. — поражение от войските на босненския крал Твърдко и сръбския княз Лазар при Плочник, 1402 г. — поражение от монголите при Анкара, средата на XV век — няколко неуспешни похода срещу въстанието на Скендербег в Албания, 1529 г. — първа неуспешна обсада на Виена, 1570 г. — разгром на османския флот при Лепанто. Неуспехите и пораженията обаче бледнеят пред постоянните победи. Тъкмо в резултат на военните победи османската държава става огромна империя. Към края на XVI век османските султани вече господстват над Мала Азия, Арабския изток, Северна Африка, Средиземноморския басейн, Балканите и част от Средна и Източна Европа. В границите на империята се включва и цялото Черноморие и част от Украйна. Османските владения стигат до Полша, Австрия, Далматинското крайбрежие и Дубровник, султанските войски безпрепятствено кръстосват унгарските, словашките, хърватските и дори словенските земи.
Всичко това, естествено, не би могло да се случи без наличието на силна войска. Превъзходството на Османската империя пред нейните противници от онова време е тъкмо в това — тя има силна армия, кавалерия, пехота, флот и специални части. Султанът може да тръгне на военен поход начело на една армия от 100–150 и дори 200 хиляди души, численост, трудно постижима за който и да било европейски владетел. Но въпросът не е само в количеството, още по-важно е качеството. През XV–XVI век и по този показател султанската военна сила превъзхожда силите на противниците си. Походите се осъществяват през летните месеци — от април до октомври — ноември. Те се организират старателно и методично — елитни войски, обози, снабдяване, всичко работи точно, като добре смазана машина. В боя напред върви пехотата, подкрепяна от артилерията, а по фланговете действа конницата, ефективите се разгръщат бързо, бойните единици са маневрени, има строга дисциплина и ред. И това е така, защото Османската империя е централизирана държава и нейната армия е свързана само с личността на султана. Докато войските на европейските владетели имат повече господари, те са тежкоподвижни рицари, често пъти арогантни, недисциплинирани или увлечени в пиянство и хазартни игри.
За поддържането на такава армия, каквато има Османската империя, естествено, са нужни огромни средства. През XV–XVI век тя ги има. Източниците на приходи са многобройни и най-различни: постъпления от данъци, с които е обложено населението (градско и селско) на обширната империя; приходи от султански хасове; ежегодни вноски от подвластните територии (Влахия, Молдова, Трансилвания, Египет, Алжир, Тунис и пр.); вноски от дадени под аренда пристанища, мини, кариери и други обекти — само от дадените под аренда пристанища между Цариград и Измир през 1476 г. хазната получава 14 млн. акчета (1110 кг злато). Освен това самите войни са много доходно предприятие — завладяване на нови земи, превръщани в пашалъци и санджаци, отнасяне на имущества от там, налагане на контрибуции и данъци на победените (на два пъти през XVI век, през 1540 г. и през 1571 г. Венеция плаща по 300 хиляди талера обезщетение. През 1568 г. и Австрия се задължава да плаща 30 хиляди талера ежегоден данък на султана).
За силна армия очевидно не е достатъчна само голяма държава (владетел) с много пари. Особено необходима е икономическа и политическа стабилност. През XV–XVI век в Османската империя и това е налице. Тя обединява много страни с различно историческо наследство, но не вкарва всички в един калъп. От етническа гледна точка империята съвсем не е „турска“, а космополитна — тюрки, араби, кюрди, гърци, славяни, албанци, унгарци, власи, цигани и др., при което тюрките не са мнозинство. Доколкото има „деление“ на поданиците на султана, то се осъществява по религиозен признак — мюсюлманин, немюсюлманин. По това време националната идея още не е станала разрушителен фактор за империята — такъв тя ще стане 2–3 века по-късно. А и отграничаването „правоверен“ — „гяурин“ не води до някакви сериозни сблъсъци — налага се политиката на верска търпимост. Наистина мюсюлманинът има предимства пред немюсюлманина, но последният не се прогонва от неговата бащина, плаща данъци и си работи земята, отваря магазин и произвежда занаятчийски изделия или развива търговия, а ако се стреми към кариера като султански служител, може да приеме исляма. В Османската империя не се държи нито на етнически, нито на аристократически произход — достатъчно е кандидатът за кариера да е способен мюсюлманин и може да се издигне до най-високи постове, в това число и велик везир (от 1453 г. до 1623 г. се изреждат 47 велики везири, от тях само петима са от тюркски произход).
Може в случая да се констатира, че ръководството на Османската империя приема и „услугите“ на немюсюлманските си поданици: във войните и походите на султана редовно се включват със свои войски немюсюлмански васали; Портата векове наред „съвместно“ работи с цариградските гърци от квартала Фенер и Цариградската патриаршия като православна църковно-религиозна институция. Някои от тия т.нар. фанариоти, потомци на византийски аристократически родове, притежават огромни богатства, държат търговията по море, откупуват събирането на държавни приходи, участват в лихварски операции, заемат високи постове в Цариградската патриаршия, стават князе на Влахия и Молдова, влизат в централната администрация на Османската империя, като преводачи и секретари в канцеларии имат достъп до външнополитическата кореспонденция или участват в преговори с други държави и влияят върху формирането и воденето на държавната политика.
Основните прояви на икономическата и политическата стабилност на Османската империя през XV–XVI век могат най-общо да се очертаят в три направления. Първо, преодоляване на хаоса, съществувал в Мала Азия и на Балканите в доосманско време. Сега цялата държавно-политическа и икономическа система на огромната империя признава само един владетел и се подчинява само на един център. Второ, сравнително
