тежки поражения на значителни османски сили. Така през 1532 г. отряд от около 700 души начело с Никола Юришич в продължение на 25 дни задържа при крепостта Кисег голяма османска войска, потеглила през Унгария срещу Виена. А през 1566 г. малък отряд от хървати и унгарци под командването на хърватския Бан Никола Зрински с месеци отбранява крепостта Сегед срещу голяма войска на Сюлейман Великолепни. Босненският паша Хасан Предоевич пък неколкократно се опитва да превземе крепостта Сисак, но през лятото на 1593 г. армията му е напълно разбита. Самият паша заедно с други военачалници загива.
Важна роля в борбата срещу османското нашествие и впоследствие за ликвидиране на османското господство играе също така Военната граница.
Дават своя принос в това дело и сръбските ускоци, настанени в Клис, Сен, Бихач и други погранични райни. Десетилетия наред техните селища са военоорганизирани бази за антиосмански действия. През XV– XVI век в Сень съществува специален австрийски пограничен център за борба и срещу османци, и срещу венецианци. Тук се събират известните сенски ускоци, храбра дружина от около 2 хиляди души начело със свои войводи, която често напада намиращи се под османска власт селища.
Освен антиосманско освободително движение в северозападната част на Балканите през XVI–XVII век възниква съпротива и срещу Хабсбургите. Най-значителна антихабсбургска проява е заговорът на Зринските и Франкопаните от 1670 г. Две са основните причини за недоволството на хърватската аристокрация: първо, централистично абсолютистките стремежи на Хабсбургите, насочени към ограничаване на хърватската държавност. Недоволна от тази политика е и унгарската аристокрация. Това е и предпоставката за хърватско-унгарско сътрудничество на антихабсбургска основа; второ, през 1663–1664 г. тече поредната австро-турска война. Хърватският Бан Никола Зрински (правнук на едноименния защитник на Сегед през 1566 г.) и брат му Петър достойно се сражават и допринасят за победата на Австрия, но са огорчени: очаква се освобождаване на хърватско-унгарските земи, присъединяване на Военната граница към Хърватия, влизане в Босна и пр. А вместо това император Леополд I сключва мир без никакви придобивки.
Заговорът се организира и ръководи от хърватските първенци Никола и Петър Зрински и Фран Крсто Франкопан. Включват се и най-изтъкнатите унгарски магнати. През 1670 г. се стига и до въстание в Унгария и Хърватия. Но силите са недостатъчни за сломяване мощта на Хабсбургите и организаторите на движението са принудени да търсят подкрепа отвън — Франция, Венеция, сърбите от Военната граница, Османската империя, не успяват обаче да привлекат на своя страна никого. Дори Портата, въпреки примамливото предложение да приеме Хърватия под своя закрила като васално княжество, не се намесва. Бунтът търпи пълно поражение, Петър Зрински и Фран Крсто Франкопан са арестувани и осъдени на смърт (Никола Зрински загива по-рано случайно по време на лов), а имотите им отнети. Наказани са и унгарските участници в организирането на бунта.
Социални движения
Освободителната борба на балканските народи, антиосманска или антихабсбургска, в много случаи има и ясно изразен социален смисъл. Народът се включва в тази борба не просто за възстановяване на предосманските феодални порядки, а за утвърждаване на по-справедлив социален ред. Основните форми на тази борба са отказът да се плащат данъци, бягството от леновете на спахиите и другите феодали, укриването на реколта и добитък, хайдутството. Възникват понякога и по-широки въстанически движения, които освен антиосмански (или антихабсбургски) придобиват и ярко изразен антифеодален характер. Такова е например въстанието на Йован Ненад в Южна Унгария през 1526 г.: въстаническата армия, по състав селска, очиства завзетите райони от османските отряди и от всякакви феодали изобщо, а земите се раздават на селяните. Това въстание е потушено с общите усилия на османските власти и техните съюзници унгарските феодали.
На борба срещу феодалната експлоатация се вдигат и селяните на Трансилвания, Влахия и Молдова. Навсякъде най-масово явление е бягството от феодалните имения, но често избухват и местни бунтове и вълнения, а понякога и големи селски въстания. Така през 1408 г. избухва селско въстание в района на Тимишоара. През 1434–1435 г. на въоръжена борба се вдигат селските маси от Фогараш и солниците в Марамуреш. През 1437–1438 г. отново избухва силно въстаническо движение в Трансилвания. Друга значима проява на антифеодалната борба е селското въстание от 1490–1492 г. в Молдова.
Не по-малко ожесточена социална борба се води и в пределите на Австрийската империя. Само в Словения от края на XV до средата на XVIII век избухват около 100 местни вълнения и бунтове и 4 големи селски въстания. Едно от най-масовите въстания избухва през 1515 г. — в това въстание участват не по- малко от 80 хиляди словенски селяни. Много селски вълнения избухват и в Хърватия. Най-голямото въстание тук е през 1573 г. Въстанали в името на „старата правда“, селяните громят феодалните замъци, а техният водач Матия Губец става „селски цар“.
Процесът на феодализация и засилване на феодалната експлоатация среща съпротивата и на мюсюлманските селяни. Първото значително въстаническо движение на потиснатите мюсюлмански маси избухва през 1416 г. в Анадола — Измир, Маниса, югозападните вилаети. Начело на движението застава Бюрклюдже Мустафа. Един век по-късно, през 1519 г. избухва ново голямо въстание на селяните от Мала Азия. Събира се една въстаническа войска, около 20 хиляди конници и пехотинци, предвождани от шейх Джелял, която се насочва към Токат, но е разбита от редовна армия. Нов подем въстаническото движение в Мала Азия преживява в края на XVI и началото на XVII век. Формират се многочислени въстанически сили, предвождани от Кара Язъджи, Дели Хасан и Календероглу, които дълго остават господари на положението в Мала Азия. Едва през 1608 г. султанската армия разбива основните сили на Календероглу и след големи жестокости усмирява селата.
Социални вълнения и бунтове често избухват и във Военната граница на Австрия, където хората също имат много основания за недоволство: като граничари те недоволстват от австрийските военни и граждански власти, които непрекъснато им ограничават автономията и първоначално дадените права; като селяни пък се противопоставят на феодалите, защото им отнемат земите и ги принуждават да им работят ангария. Бунтовете, разбира се, редовно биват потушавани, при което властите прибягват и до жестоки наказания на водачи и участници — обесване, набучване на отсечени глави на кол и др.
Социално напрежение има и в далматинските градове, където пукът (народът, плебсът) се сблъсква с патрициата. На страната на недоволните граждани (занаятчии, търговци, рибари и др.) са и селяните от именията на феодалите. Типично в случая е въстанието на гражданите и селяните на остров Хвар през 1510 г. Начело на въстаналите маси застава Матея Иванич, получил легендарното име Войвода Янко. Въстаниците завземат град Хвар, избиват изтъкнати дворяни и палят къщите им. Намесва се Венеция и започват преговори между враждуващите сили, но без изглед за помирение. През 1514 г. въстанието избухва с нова сила, въстаниците влизат в град Хвар и отново убиват и палят. Този път Венеция обаче не се церемони: потопява въстанически съдове, стоварва войска на острова и установява ред и порядък — въстанието е потушено, водачите са заловени, едни са обесени, други ослепени, на трети са отрязани ръцете.
220 години по-късно, през 1730 г. избухва голямо въстание на градските низини в столицата на Османската империя, Цариград. Начело на въстаналите застава еничаринът албанец Патрона Халил. Народното негодувание е насочено срещу управляващата върхушка и едрата аристокрация, против увеличаването на данъците, срещу грабежите. Въстаниците нападат дворци и вили на „големците“ и ги разграбват. В движението се включват столичните еничари, които стават ударна сила на въстанието. Великият везир и някои други висши сановници загиват, султанът е свален от власт, тронът се заема от друг султан (Махмуд 1, 1730–1754), който обещава да удовлетвори основните искания на въстаниците, а еничарите се прибират в казармите. Новият султан, разбира се, не държи на обещанията си — вместо намаляване на данъчните тежести и разрушаване на вили и дворци на висши сановници, каквото искат въстаниците, той организира избиването на водачите и активните участници в бунта.
И така от началото на XV до края на XVIII век, т.е. цели четири дълги века, само войни, освободителни движения и въстания, социални вълнения и борби, в това минава животът на много поколения и народи, живели на Балканския полуостров и оставяли кости тук. И каква е равносметката, в актив или пасив трябва да отидат тия четири века? Отговорът може да бъде и оптимистичен, а и песимистичен, но и в единия, и в другия случай трябва да носи положителен знак. Защото през тия четири дълги века, които понякога историографията повърхностно нарича „тъмно робство“, се подготвя почвата за новото време, защото точно в тия „тъмни“ векове започват процеси, сътворени и преживени от съответните поколения, които ще се
