Важен национал ноконсолидационен фактор, идващ от историята, е и държавността и държавната традиция на балканските народи. През XVII–XVIII век тя се развива или в Османската империя, или в Хабсбургската монархия, а основна нейна форма е вътрешното самоуправление и автономия. Автономният статут, макар и несигурен, временен и непълен, допуска създаването на местна администрация, става бариера срещу чуждото господство, съдейства за запазване на държавността и държавната традиция на балканските народи. Тук не става въпрос само за запазване на спомена за собствена държавност, а за нещо ново, което се вписва в националноконсолидационните процеси на Балканите. Някогашната феодална класа като организатор на средновековните балкански държави е унищожена или се приспособява към наложения от чуждите империи държавно-политически статут. В резултат на това тя слиза от сцената като носител на държавността и държавната традиция. В балканското общество обаче съзряват сили, зародили се в условията на чуждото господство, които стават наследници на средновековната държавност и традиция на балканските народи. Възникват предпоставки за преобразуване на средновековната държавност и създаване на тази основа на качествено нова, модерна по своята същност държавна концепция за организация на обществото. Тъкмо запазването на едни или други елементи на собствена държавност, появата и развитието на идеята за отхвърляне на чуждото господство и учредяване на собствена държава лягат в основата на националноконсолидационните процеси на Балканите.
Материална основа
Материалната основа на тази идея е проникването и развитието на капиталистическите отношения на Балканите. Още от XVII век започва процес на разложение на османската социално-икономическа и държавно-политическа систима. Свързването на Османската империя с европейската търговия открива перспективи пред тимариоти и лихвари, откупвачи на данъци и др. да се обогатяват чрез изнасянето на излишъка селскостопанска продукция на пазара. И те започват да заграбват селскообщински и пустеещи земи и да ги превръщат в частни владения, чифлици. Наистина мирийската собственост върху земята формално остава незасегната, но успоредно с нея възниква и се разраства частното земевладение, чифликчийството, което руши и измества някогашната военноленна тимарска система.
От друга страна, войните от доходно предприятие още през XVII век стават неуспешно, поради което спахиите се отклоняват от изпълнението на основното си задължение. Главната тежест на военните походи поема еничарският корпус или набирани срещу заплащане временни войници, а бейлербейовете, санджакбейовете и спахиите от военачалници и организатори на спахийската конница се превръщат в обикновени управители на области, облечени с икономически и финансови правомощия (като арендатори на държавни приходи). Така възниква нова частновладелска аристокрация, обхваната от небивала алчност, корупция, рушветчийство и всеобща поквара. Изражда се и еничарският корпус. От боеспособна армия с течение на времето той се превръща в недисциплинирана и опасна въоръжена тълпа, която се грижи главно за своите привилегии, меси се в политическия живот, вдига бунтове и сваля везири и султани.
Онова, което най-много подкопава султанския авторитет и власт, са възникналите през XVIII век сепаратистки движения. В резултат на сепаратизма Портата фактически губи властта в Тунис, Алжир, Триполи, Египет и Сирия. Местните владетели там основават едва ли не свои династии и започват да действат независимо от султана в Цариград. През втората половина на XVIII век отцепничеството намира пълен израз и на Балканите. В Шкодренския санджак властта заграбва Мехмед бей Бушатли, в Епир и Южна Албания установява господството си Али паша Тепеделенли, във Видин — Осман Пазвантоглу, а в Североизточна България (Силистра, Русе, Търново, Никопол) — Исмаил ага Тръстенеклията. Още по- безлична се оказва султанската власт в Босна и Сърбия: босненските управители изпълняват заповедите на Портата само когато съвпадат с интересите на местната аристокрация, а еничарите от Белградския пашалък изобщо не се подчиняват и установяват свой отцепнически чифлигарско-деспотичен режим. Навсякъде връх взема грубият произвол, разбойничеството става повсеместно явление, възниква всеобща несигурност и опасност за живота, провинциите обедняват, по градовете се тълпят бедняци и скитници, готови да подкрепят какво да е бунтовническо начинание. Всичко това смущава нормалната стопанска дейност, липсва нормален правов ред, митническата политика на държавата не осигурява защита на местната промишленост, а грабежите и произволите обричат всяка предприемаческа дейност на сериозен риск.
Въпреки това в османските провинции на Балканите започва зараждане и развитие на капиталистически отношения. Това става по пътя на разширяване на стоково-паричното стопанство, увеличаване на търговския обмен и поява на капиталистически предприятия. Носители на новите отношения не са представители на османците — те предпочитат да влагат средствата си в лихварско-откупвачески операции — а представители на потиснатите балкански народи.
Проникването на стоково-паричните отношения и въвличането на Османската империя в европейския пазар влияят преди всичко върху селското стопанство. Основа на селскостопанското производство съставляват дребните селски домакинства, обработващи наследствена земя със собствен инвентар и добитък. Наред с тях обаче се появяват по-едри селскостопански земевладения, приспособяващи се към условията на стоковото производство. Селското стопанство се обвързва с пазара, започва разслоение сред селячеството, възниква и непрекъснато нараства групата на напълно безимотните селяни, появяват се нови форми на стопанисване и експлоатация в балканското село.
Появяват се освен това манифактурни, занаятчийско-промишлени, корабостроително-корабоплавателни (Гърция) и други предприятия от чисто капиталистически тип. Издигат се промишлено-занаятчийски градчета и паланки (Гърция, България, Сърбия), чието производство все повече се откъсва от непосредствения консуматор, като се диктува от потребителското търсене на пазара. Въпреки това обаче промишлеността в Османската империя е в зачатъчно състояние, големи промишлено-индустриални центрове и комплекси не възникват, темповете на създаване на промишлени предприятия не съответстват на темповете на пролетаризиране на селското и градското население. Малко по-благоприятно е положението в търговията. Още от втората половина на XVII век стават важни изменения в характера на търговските връзки на Балканите с Европа. Установява се системата на капитулации, западните държави откриват свои консулства в балканските търговски центрове, формира се прослойка от балкански търговци, които създават свои кантори и търговски колонии в чужбина — Виена, Венеция, Марсилия, Лайпциг, Москва, Анверс, Лондон и др. Израстват големи центрове на транзитната и международната търговия — Брашов, Белград — Земун, Солун и пр. Гръцките търговци образуват мощни компании, нараства ролята на гръцкия търговски флот, балканските търговци често приемат чуждо поданство, пътуват из разни европейски страни или за дълго отсядат в търговските кантори на европейските градове. При това търговията в условията на XVIII–XIX век вече не е обикновена размяна, а дейност, свързана с търсене и завладяване на нови пазари и осигуряване на суровини за промишленото производство. Търговията е тази, която нанася удар по системата на държавните монополи и доставки в империята и стимулира развитието на онези отрасли от икономиката, които се свързват със свободния пазар. Свързването на балканското производство чрез търговията с европейския пазар води до диференциация и специализация на производствените дейности по градове и райони: подбалканските градове — занаятчийско-промишлени изделия; Гърция — производство на маслини, стафиди, смокини, вино; Дунавските княжества, Добруджа, България — зърнени храни, пласирани в Цариград и Европа; Албания и Черна гора — скотовъдство с пазар в Италия; Сърбия — производител на свине и месни произведения за Австрия.
За разлика от Османската империя условията за развитие на капиталистическите отношения в балканските провинции на Австрийската империя са значително по-добри. Наистина през XVIII и първата половина на XIX век феодализмът тук още господства, но въпреки това капиталистическото развитие се осъществява сравнително свободно. Още през XVI век в Словения възникват предприятия от ранно- капиталистически тип. През XVIII век тук настъпва подем в развитието на рудодобивната промишленост (Идрия, Крайна), възникват големи текстилни и други манифактури (Любляна, Целовец, Горица и др.), процъфтява търговията с приморските градове, стоково-паричните отношения се налагат, формират се нови класи — буржоазия и пролетариат. Значителни успехи завоюва стопанското развитие също така на Трансилвания и Хърватия.
Всичко това води в крайна сметка до възникването и укрепването на един заможен слой от обществото, една средна класа, която става главен носител на обновителните процеси не само в областта на икономиката, но и в културно-политическата област, тя именно става двигател на
