развият и ще дадат своите плодове в новото време, сиреч през XIX–XX век.
И още нещо. „Балканецът“ и под османците, и под Хабсбургите, и под Венеция има всички основания да бъде недоволен от съдбата си: бедност, безпросветност, примитивизъм, епидемии, болести, войни, битки, настъпления, отстъпления, плячкосвания, бесилки, набучвания на кол, разчеквания, удушавания, рязане на глави, изнасилвания и безчинства от всякакъв характер; чужда власт (османска, хабсбургска, венецианска), която работи за могъществото на чуждите империи, както и за своето собствено съществуване, но не и в името и от името на тези, които управлява; религиозна дискриминация, особено по отношение на източното православие, което и в трите империи е в „немилост“. Това е, което обикновеният статистически човек на Балканите ежедневно вижда десетилетия и векове наред.
От друга стана, между чуждите империи на Балканите съществува едно важно сходство — пъстри от етническа и църковно-религиозна гледна точка големи държави; отграничаване между населенията на религиозна основа. Съществуват, разбира се, и големи различия: Османската империя — тимарска система в абсолютистка централизирана държава, Австрийската империя — феодално-крепостническа система в съсловна държава със силна провинциална аристокрация; Османската империя — ислямска държава, Австрийската империя (и Венеция) — християнска католическа държава; Османската империя — ориенталски манталитет, варварски похвати в борбата срещу противниците, произволи, беззакония и корупция в огромни размери, а Австрийската империя — европейска цивилизация и повече ред и сигурност.
За балканските народи, естествено, по-приемлива е Хабсбургската монархия, респективно Западът. „Балканецът“ с право се надява на победа на кръста над полумесеца, т.е. Западът да спре османската експанзия и да прогони османлиите от Югоизточна Европа. Затова той е активен участник в войните на европейските държави срещу Османската империя. Неговото участие във тия войни е дълъг етап в освободителното му антиосманско движение, заел няколко века. Основна характеристика на този етап е неговата спомагателна функция — водят се войни срещу Османската империя и балканските народи участват в тях на страната на Европа като второстепенен спомагателен фактор. Те обаче ще се разочароват и от Европа и ще стигнат в крайна сметка до следващия етап на своето антиосманско действие — организирано самостоятелно национално движение за освобождение и създаване на собствени национални държави. Деветнайсетият век е векът на този етап.
КЪМ НАЦИОНАЛНА ЕМАНЦИПАЦИЯ И СОБСТВЕНА ДЪРЖАВА
В историческото развитие на балканските народи през XVII–XVIII век възникват нови тенденции: разложение на османската социално-икономическа и държавно-политическа система; засилващо се съперничество между европейските сили за влияние и господство в Европейския югоизток; поява и възход на балкански нации.
През XIX век тези тенденции напълно се изявяват и намират съответен израз в задълбочаването на т.нар. Източен въпрос. Налага се в крайна сметка перспективата за разрушаване на Османската империя, а на по-късен етап — и на Хабсбургската монархия, създаване на балкански национални държави и подялба на балканското „наследство“ на чуждите империи между тия държави.
В целия сложен комплекс от влияния и взаимоотношения, действия и противодействия, които се развиват на балкански терен през XIX век, централно място заема националният въпрос. XIX век става век на нациите и тяхната борба за национална еманципация, за разрушаване на чуждите империи, за национално освобождение, за създаване и укрепване на собствени национални държави, за реализиране на едни или други завоевателни и хегемонистични амбиции. Сега отграничаването между населението на Балканския полуостров се осъществява не само на църковно-религиозна основа („правоверен“ — „гяурин“, източноправославен — католик), сега наред с религията и църквата голямо значение придобиват етническият произход, езикът, историята, националното съзнание и националното самочувствие. С други думи, отграничаването минава на национална основа, в резултат на което се „отглеждат“ модерни нации. На Балканите те са цяла дузина — гърци, сърби, румънци, черногорци, българи, турци, албанци, хървати, словенци, а напоследък и мюсюлмани (Босна) и македонци. Веднъж появили се и тръгнали по пътя на своя възход, всички те търсят своята национална изява, национална свобода и в крайна сметка — своя собствена държава, при един или друг териториален обхват, граници и взаимоотношения със съседите. Националната идея става голяма сила, която руши чуждите империи и ги лишава от историческа перспектива. И съвсем естествено възниква въпросът за подялба на чуждото наследство. Решаването на този въпрос неизбежно се свързва с учредяването и териториалния обхват на балканските национални държави. Оттук и проблемът за взаимоотношенията между балканските народи и противоречията между тях, които имат място в балканската действителност още от времето на прохождането на балканските нации.
1. РАЖДАНЕТО НА БАЛКАНСКИТЕ НАЦИИ
Историческа основа
Отделните нации на Балканския полуостров не се появяват на историческата сцена едновременно. Националноконсолидационните процеси тук започват през XVII–XVIII век в условията на чуждо господство (османско и хабсбургско) и продължават своето развитие и избистряне и след учредяването на балканските национални държави, а в някои случаи, както изглежда, и до нашето съвремие. Балканските нации, разбира се, не възникват от „нищото“. Напротив, много са факторите, които обуславят „националния“ им старт. Няма съмнение, че един от тези фактори ще да е идващият от историята етнически произход. Защото е очевидно, че съвременните балкански нации водят началото си от съответните народи на първите държавни образувания на Балканите. Това обаче не може да се въздигне до ранга на задължителна норма, според която от един етнически произход да възниква една нация — ето например сърбите и черногорците имат общ етнически произход, а се изявяват като две национални общности. Същото може да се каже и за българите и македонците — последните се отделят в своя собствена национална общност.
Друг фактор, който се вписва в националноконсолидационните процеси на Балканите, очевидно е езикът — говорещите един език образуват една национална общност. Но и това не може да се въздигне до положение на задължително общо правило — в повечето случаи е така, но има изключения. И отново примерът са сърбите и черногорците, които говорят един език, но вече не са една нация. Сърбите и хърватите също говорят един сърбохърватски език, но са два народа. А не е ли такъв случаят и що се отнася до българите и македонците или румънците и молдованците?
Религията и църквата също играят значителна роля в националноконсолидационните процеси на Балканите. Веднага можем да констатираме, че източноправославният е или грък, или българин, сърбин и черногорец, но в никакъв случай хърватин, словенец или турчин, обратно — католикът става хърватин или словенец, а мюсюлманинът — турчин, в смисъл на национална принадлежност, в България пък турчин или българомохамеданин, в Босна и Херцеговина нито сърбин, нито черногорец, нито хърватин, нито турчин, а мюсюлманин. Но и това не може да се въздигне до ранг на универсално правило, тъй като не важи за албанците — и източноправославни, и католици, и мюсюлмани тук стигат до образуването на една обща албанска нация.
Етнически произход, език, религия и църква, всичко това не е продукт на XVII или XIX век, а идва от историята, то е историческата основа на балканските нации. Към същата категория можем да отнесем и територията, на която всяка балканска нация започва своя първоначален старт. Многовековното чуждо господство обаче води до съществени демографски промени на Балканите: колонизация от Мала Азия, обезлюдяване на местности и райони, идване на нови заселници на обезлюдени места, бягства, преселвания отвъд Дунав, изобщо голямо разместване на човешки маси. Главната последица от това е наличието на области със смесено население, териториални единици, чието население принадлежи към две и повече националности (Босна — сърби, мюсюлмани, хървати), където национални граници не могат да се прокарат, без да се засегнат нечии интереси.
