националноконсолидационните процеси на отделните балкански народи. Нейната заслуга е колкото в материалната сфера, в развитието на производството и търговията, толкова и в духовната сфера, в подготовката на собствена интелигенция, която по-нататък поема и развива националната идея. Интелигенцията именно е тази, която развива просветата и културата, пренася идеите на европейското Просвещение на балканска почва и по този начин прави националната идея достояние на широки маси, на цели народи, които започват да се изявяват като модерни нации със свои собствени национални програми.
Културно-просветна основа
Османското нашествие и последвалото неколковековно чуждо господство на Балканите става огромна пречка за нормалното културно развитие на балканските народи: средновековните културни центрове и школи са унищожени, просветните и културните дейци са принудени да търсят убежище в чужди страни, единствени средища на грамотност остават църквите и манастирите и съществуващите към тях килийни училища, а единствената литература — разни летописи и жития с ярко изразен религиозен характер. Настъпва период на пълен творчески застой, затваряне в кръга на манастирското преписвачество, което запазва книжнината и грамотността, наследена от миналото, но не допринася за културния възход на балканските народи.
Тази нерадостна картина се променя през XVIII–XIX век, когато настъпва време на културно-просветно възраждане на балканските народи: борба между светското и религиозното мислене, интерес към миналото, създаване на ново училище и разпространяване на светска просвета, формиране на национални литературни езици, пренасяне на идеите на европейското Просвещение на балканска почва, общ културно- творчески подем на балканските народи.
По-важните конкретни измерения на културно-просветните постижения на балканските народи от онова време очертават следната картина:
Гърция
Културно-просветното движение тук започва твърде рано. Още през XVI век настъпва известно оживление в учебното дело. В основаната към Цариградската патриаршия Висша национална школа освен теологията се преподават светски науки — старогръцки език, риторика, философия, математика, астрономия. Патриарх Кирил Лукарис (първата половина на XVII век) открива гръцка печатница в Цариград, полага грижи за издигане на равнището на обучението в школата, изказва се за възприемане на говоримия гръцки език и като богослужебен, и като литературен език. Под влияние на европейската Реформация Лукарис се противопоставя на корупцията и развалата в православната църква, бори се против католическата пропаганда, внася елементи на рационализъм в дейността на патриаршията, за което заплаща с главата си — през 1638 г. е свален от патриаршеския престол и екзекутиран.
Новите идеи и знания, макар и в схоластична форма, проникват и зад стените на цариградската Висша национална школа. Откриват се училища с по-широка образователна програма в Атина, Месолонгион, Патмос, на о. Крит и пр. През втората половина на XVII век в Букурещ се основава т.нар. Висша академия, която дава образование на много видни гръцки и други балкански културни и политически дейци.
През XVIII век мрежата от гръцки училища, в които се преподават светски знания, бързо нараства — такива училища се отварят в Янина, на о. Корфу, в Мала Азия и пр. Развива се гръцка литература с ново, светско съдържание, която започва да измества предишната църковно-религиозна литература. Повежда се остра борба между патриаршията и църквата, от една страна, и идеите на тогавашната европейска философия, от друга. Църковната реакция насочва ударите си срещу свободомислието, волтерианството и идеите на Френската революция, но не се оказва в състояние да спре Просвещението.
Един от най-видните представители на гръцкото просвещение през XVIII век е Евгениос Вулгарис(1716– 1806). Получил университетско образование и запознал се с идеите на френските просветители, Вулгарис развива активна педагогическа, научна и политическа дейност, ръководи откритата в Света гора през 1753 г. Атонска академия, популяризира волтерианството, работи като библиотекар и сътрудник на Екатерина II, издава брошури с патриотично съдържание и т.н. Друг голям представител на гръцкото просвещение е Адамантиос Кораис (1748–1833). Завършил образование във Франция и възприел идеите на свободолюбието и свободомислието, той развива значителна просветна и обществена дейност. Кораис осъжда духовенството, отправя остра критика срещу фанариотите и, потисниците, пропагандира принципите на модерното правосъдие, става борец за просвещение на народа на достъпен нему език. Според него политическото освобождение е немислимо без предварително духовно възраждане и освобождение.
Един от най-важните въпроси на гръцкото просвещение става въпросът за езика — създаване на духовни ценности на новогръцкия език или запазване на старогръцкия като литературен език. Възникват три течения: за запазване на старогръцкия език, за използване на простонародния говорим език и за компромис, т.е. приемане на говоримия език като основа, но при използване на някои стари гръцки думи и създаване на нови от старогръцки корени. Налага се третата линия, чийто най-силен застъпник е Адаматиос Кораис с многобройните си последователи.
Балканските славяни
Просветното движение сред балканските славяни има съдържание, подобно на това в Гърция: ново светско училище и образование, усвояване на постиженията на европейската наука и култура, популяризиране на просвещенските идеи на времето. Онова, което донякъде отличава просвещението на балканските славяни, е ярко изразеният стремеж към изучаване и популяризиране на историята като средство за национално пробуждане. Пишат се и се издават съчинения, които възвеличават средновековните славянски държави, разкриват историческата държавна традиция на славяните, показват пример на славно минало, развиват идеята за славянска взаимност и единство. Още Иван Гундулич (1589– 1639) се проявява като поборник на славянското единство и певец на свободата и независимостта на славяните. През XVII век се появяват първите исторически съчинения, които представят славянството на Балканите като един голям народ със славна история и велико бъдеще (Мавро Орбини и неговото „Славянско царство“ от 1601 п, Юрай Крижанич със своята „Политика“ като апология на идеята за славянско единство, Павел Ритер Витезович със своите исторически хроники и пр.).
Впоследствие, през XVIII век, южнославянската историография бележи значителна крачка напред. В своята „Стематография“ (1741) Христофор Жефарович помества ликовете на българските и сръбските царе и светци и дава гербовете на всички славянски страни, като към всеки герб прибавя стихотворение, характеризиращо съответния славянски народ с неговата историческа съдба. Черногорският владика Василие Петрович отпечатва през 1754 г. в Москва „История на Черна гора“. През 1761 г. Захарий Орфелин издава във Венеция книгата си „Плачът на Сърбия“, посветена на живота на войводинските сърби, а през 1773 г. — книга за мощта и величието на православна Русия под заглавие „Житие и славни дела на господаря император Петър Велики“. През 1762 г. Паисий Хилендарски излиза със своята „История славяноболгарская“ — въодушевено повествование за миналото на българския народ, за неговата някогашна могъща държава и църква. В началото на втората половина на XVIII век се появява „Разговор угодний народа словенског“ — исторически песни на хърватския просветител Андрия Качич Миошич, които продължават историографската линия в южнославянското просвещение. Тази линия следва и видният сръбски възрожденец Йован Раич (1726–1801), издал в края на XVIII век своята „Историjа разных славянских народов и най-паче Болгар, Хорватов и Сербов“.
Освен това в края на XVIII и началото на XIX век настъпва подем в просветното дело на балканските славяни. Откриват се общообразователни училища и гимназии, възникват културно-просветни центрове (Карловци, Нови Сад, Земун, Белград, Загреб, Любляна, подбалканските градове в България), издават се книги със светско съдържание, разпространяват се учебници за новите училища, появяват се периодични издания и вестници. Виден представител на Просвещението по това време е Доситей Обрадович (1742– 1811). Високообразован, посещавал много страни и усвоил постиженията на европейската просвета и наука, Обрадович се застъпва за разширяване на просветата, изявява се като поборник срещу църковно-
