и й предоставя същите капитулационни права в империята, каквито имат Франция, Англия и други европейски държави. В следващата война с Русия (1787–1791), в която се намесва и Австрия, Портата губи всякаква надежда да си възвърне Крим, отстъпва територията между Буг и Днепър с крепостта Очаков, потвърждава по-раншните права на Русия, в това число и правото за покровителстване на християните.
Значителни неуспехи търпи Османската империя във войните й с другите си европейски противници. Във войната от 1716–1718 г. Портата нанася поражение на венецианците и си възвръща властта в Пелопонес, но търпи поражение от Австрия и губи Източен Срем, северозападната част на Босна, Северна Сърбия и Мала Влахия (Пожаревацки мир, 1718 г.). Наистина, следващата австро-турска война (1736–1739 г.) е по- сполучлива за Портата, тя си възвръща по-раншните загуби, с изключение на Източен Срем и Банат (Белградски мир, 1739 г.), но това не води до укрепване на империята, не увеличава нейната мощ и престиж. Напротив, Австрия и Русия пристъпват към известно съгласуване на своята балканска политика, насочена против Османската империя. В резултат на това през 1782 г. възниква т.нар. гръцки проект на Екатерина II, който предвижда изгонването на османците от Европа и пълна подялба на тяхното „наследство“: Русия да присъедини към своята територия Черноморието и Кавказ, както и да получи свободен излаз в Средиземно море; Австрия да се разшири към Олтения (Западна Влахия), Босна и Херцеговина, полуостров Истрия и Далмация; Венеция да преотстъпи Далмация на Австрия, а като компенсация да задържи Пелопонес и островите Крит и Кипър; Франция да се настани в Сирия и Египет; от останалите балкански провинции на Османската империя, незаети от Австрия, Венеция или Русия, да се образуват две християнски държави под руски протекторат — едната ще е Византия, включваща гръцки, български и сръбски земи, тя ще бъде „гръцка империя“, а другата ще се казва Дакия, едно румънско кралство като буферна държава, в която ще влизат Влахия, Молдова и Бесарабия.
Още от времето на османското нашествие в Европа се появяват редица планове и проекти за подялба на османските владения. Нито един от тях обаче не може да се реализира. И това се обяснява не толкова със „силата“ и „непобедимостта“ на Османската империя, колкото с разединението на Европа, с противоречията между главните европейски държави. Незасегнати от османското нашествие и получили влияние и привилегии в Османската империя, Франция и Англия постепенно застават на позицията за запазване на целостта J. Тази позиция, разбира се, съвсем не е продиктувана от искрени симпатии към Портата и Цариград. Главното в случая е опасението от засилването на руската мощ и влияние на Балканите и в Близкия изток. Дори Австрийската империя, която векове наред воюва, понякога и съвместно с Русия, против Портата, към края на XVIII век започва да се отдръпва, нейните интереси се съсредоточават повече в западната половина на Балканския полуостров, а предпочитанията й минават на страната на Османската империя против Русия. Вместо ликвидиране на тази империя Европейският запад вече мисли за реформи и приспособяване на „болния човек“ към настъпващите изменения в Европа. Така империята на султаните започва да играе ролята на равновесна сила в съперничеството между Русия и западноевропейските държави за влияние в Европейския югоизток и Ориента.
Балканите
И в османския период от своята история Балканите остават размирен кръстопът между Изтока и Запада, Ориента и Европа. Мнозинството от населението на полуострова е поданик на султана, друга, по-малка част признава Хабсбургите за свои владетели, трета, още по-малка част е под Венеция, а някои си имат и свои владетели, зависими от Портата. Навсякъде населението в мнозинството си има достатъчно основания за недоволство, съпротива и борба. Тя, съпротивата и борбата, би могла да се очертае в два аспекта. Първо, освободително движение срещу чуждото владичество и, второ, социално движение срещу една или друга система на управление, несправедливост, ограбване и експлоатация.
В първия аспект става дума преди всичко за антиосманско освободително движение на Балканите. Една от неговите форми е хайдутството. То се проявява като локална стихийна съпротива на отделни борци, засегнати от разни безчинства на османската господстваща класа. Още от времето на османското нашествие на Балканите възникват хайдушки дружини и отряди, които непрестанно нападат спахи, ленове, чифлици, хазни и пр. Най-често хайдутите отмъщават за сторени им неправди, но нерядко и защитават населението от грабители и насилници. Хайдушкото движение получава широки размери по целия Балкански полуостров.
Друга форма на съпротива са локалните антиосмански въстания за възстановяване на положението от предосманския период. Такова въстание избухва още през 1403 г. Негов организатор е Константин, син на българския цар Иван Срацимир. След падането на Видинското царство той се озовава в Унгария. Възползвайки се от междуособиците в Османската империя след битката при Анкара през 1402 г., той призовава населението от Видинско и по долината на р. Тимок на въстание. Към движението се присъединява братовчед му Фружин, син на българския цар Иван Шишман. Това въстание не постига нищо — въстаниците са разбити от един от Баязидовите синове.
Следващото въстание е това на Скендерберг в Албания. То започва по време на похода на Владислав II Ягело (Варненчик) през 1443 г. Тогава помохамеданченият албанец, санджакбей на Дебър Скендерберг (албанското му име е Георг Кастриоти), участва в армията на султан Мурад II, която посреща европейските сили при Ниш и търпи поражение. Възползвайки се от това, със своя албански отряд Скендерберг се отделя от султанската войска, връща се в Албания и обявява въстание. Около него се обединяват албанските феодали, образуват един съюз, наречен Албанска лига, създават своя войска и в продължение на няколко десетилетия успешно отстояват албанската независимост. Неколкократно османските султани Мурад II и Мехмед II предприемат походи в Албания и обсаждат крепостта Круя (1448 г., 1450 г., 1457 г, 1467 г.), но търпят големи загуби и се връщат с празни ръце. По това време Албанската лига поддържа отношения с Унгария, Папството, Неаполитанското кралство и пр., като навсякъде търси подкрепа срещу османските набези в Албания. През 1466–1467 г. самият Скендерберг посещава Рим и Неапол, навсякъде приет радушно, но без решаваща помощ отникъде. През 1476–1478 г., вече след смъртта на Скендерберг, османските войски отново са пред стените на Круя, разбиват албанските сили и превземат крепостта. Разорена и опустошена от дългите войни, Албания капитулира.
Друга проява на антиосманско освободително движение е участието на балканските народи във войните на европейските държави срещу Османската империя. По своите мащаби и характер на действие това движение се представя като спомагателен фактор в събитията: европейските държави (Австрия, Венеция, Папската държава, Испания, Русия, Полша) водят една или друга война срещу Османската империя и сили на балканските народи взаимодействат с европейските противници на Портата. Този етап на „участие“ в събитията продължава няколко века, все до края на XVIII век.
Проследени в хронологична последователност, участията на балканските народи във войните на европейските държави срещу Османската империя през XV–XVIII век показват следната картина:
1443–1444 г. — поход на Владислав Варненчик, в който участват много сърби и влашки войски, както и много българи (по някои сведения около 12 хиляди души).
1460 г. — Папството, Венеция, Унгария и Скендерберг подготвят кръстоносен поход. Влашкият княз Влад IV Цепеш подкрепя идеята, разбива османските войски в Никополско и опустошава крайдунавските османски владения.
1537–1539 г. — война между Венеция и Османската империя, в която на страната на Венеция със свои доброволчески отряди и дружини се бият хиляди албанци и гърци.
1570–1571 г. — война на Венеция, Испания, Папската държава и малтийските рицари за Кипър. Гърците и албанците от островите, Адриатическото крайбрежие, Пелопонес и Епир са основните сили на морските екипажи на съюзниците и допринасят за поражението на османския флот в битката при Лепанто (1571).
1593–1606 г. — война на европейската коалиция (Австрия, Испания, Папската държава) срещу Османската империя. През 1594 г. избухва въстание на банатските сърби, въоръжени чети нападат османски войскови части и завземат гр. Вършац. През същата година избухва въстание и в Албания, което продължава около две години. В открита война с Османската империя през 1594 г. влиза и влашкият войвода Михаил Храбри (Витязул). Заедно с неговите войски действа доброволческа конница, съставена от унгарци, сърби и българи, командвана от далматинеца Дели Марко и българина Баба Новак. Отрядът (около
