хегемония в бъдещата обединена държава.
Ригас Велестинлис не се ограничава само с пропаганда на своята програма, а се опитва да съчетае предлаганата общобалканска „революция“ с войните на Френската република. През 1797 г. той се отправя от Виена през Триест за Гърция, но е заловен от австрийските власти, предаден натурците и екзекутиран в Белград (1798). Идеите на Ригас стават съставна част на идеологията на най-демократичните кръгове на гръцкото и балканското националноосвободително движение.
Силно влияние оказват също така Наполеоновите войни, още повече че те предизвикват държавно- политически промени и на Балканите. През 1797 г. е ликвидирана Венеция, а нейните владения в Средиземно море се разделят между Австрия и Франция. Към Австрийската империя минават Дубровник и Далматинските острови, към Френската република — Йонийските острови (Корфу, Кефалония и др.). Една година по-късно Наполеон започва поход в Египет, в резултат на което се озовава във война с Османската империя, а адмирал Ушаков атакува френските гарнизони на Йонийските острови. През 1800 г. в Цариград е подписан протокол, който учредява „Република на седемте съединени острова“, при пълна вътрешна автономия под сюзеренитета на Портата. Изработва се конституция, по която Йонийските острови се управляват до 1907 г., когато отнова са окупирани от Франция и стават френска провинция. А след окончателния разгром на Наполеон в 1814 г. островите от Йонийско море минават под английска власт.
Наполеоновите войни водят до известни изменения и в най-западните предели на Балканския полуостров. От завладените словенски и хърватски територии през 1809 г. Наполеон създава отделна френска провинция — Илирия, просъществувала до 1813 г. Личната зависимост на селяните е отменена, премахват се привилегиите на феодалите, въвежда се френски кодекс от закони, ограничават се правата на църквата, признава се словенският език като официален, откриват се училища и гимназии с обучение на роден език и пр.
Както населението на Йонийските острови и Гърция, така и дейците на словенското национално- просветно движение с въодушевление и надежда посрещат идването на френските войски. Като най- въодушевен привърженик на провинция Илирия се изтъква словенският поет и общественик Валентин Водник (1758–1819), който възторжено приема идеите на Френската революция и установяването на френската власт в Словения, става директор на Люблянската гимназия и инспектор на словенските начални училища. Скоро обаче става ясно, че Наполеонова Франция съвсем не мисли за свободата на балканските народи, че нейните войни в най-добрия случай само заменят едно чуждо господство с друго. Поради това разочарованието идва бързо. При всички превратности обаче продължава започналото духовно и политическо раздвижване на Балканите, което съдейства за още по-тясното въвличане на балканските народи в обхвата на съвременния им свят.
Някои особености
От изложеното дотук се вижда, че от XVII век на Балканите възникват Националноконсолидационни процеси, чиито контури най-общо могат да се очертаят така: разложение на османската социално- икономическа и държавно-политическа система, проникване на капиталистически отношения, замогване на средна класа, свързана с производството и пазара, създаване на местна интелигенция; просвета и наука, естествено научно мислене, търсене на корени в миналото, самоопознаване и преоткриване; приемане на идеите на европейското Просвещение, борба срещу средновековните представи за изместване на религиозното съзнание (християнско или мюсюлманско) от светското национално съзнание; на дневен ред по-нататък ще излезе въпросът за ръководството на духовния и политическия живот на нацията, за отнемане на това ръководство от църквата, за хегемония на светското училище, светското образование, светската наука, литература, изкуство, за националния език, за неговия правопис; и накрая естествено ще дойдат националните програми с основно искане за създаване на своя собствена национална държава.
Всичко това, разбира се, не става навсякъде еднакво. Напротив, налице са съществени различия и специфични особености при различните балкански народи. И това е напълно естествено. Различията в държавно-политическия статут, държавно-историческататрадиция, църковно-религиозните отношения, социално-икономическото, политическото и културното развитие, връзките с Европа, проникването на просвещенските идеи и пр. са факторите, които обуславят различията и в националноконсолидационните процеси при отделните балкански народи. Да вземем например Гърция. Османското господство тук се упражнява преди всичко в социално-иконо-мическата област, но що се отнася до духовната сфера — там се разпорежда Цариградската патриаршия. Може би затова гърците нямат период в историята си, през който да са били изоставили или забравили гърцизма. Напротив, Цариградската патриаршия векове наред работи и за разширяване на гърцизма далеч извън пределите на Гърция. Освен това като средиземноморска страна Гърция има преки връзки с Европа, а и много богати и влиятелни хора (търговци, фанариоти, корабопритежатели), както и просветени люде. Всичко това обуславя по-ранното възникване на предпоставките за консолидация на гръцката нация и нейната борба за политическа свобода и национална държава.
Или да вземем сърбите — османска власт, тимарска система, но собствена църква и патриаршия; Пречанските сърби — австрийска власт, но автономно управление и собствена църква и църковно-училищна автономия; черногорците — автономен статут, свой живот, бит, култура, религия. На всичко отгоре босненски мюсюлмани се издигат до най-високи постове в султанската администрация, а в султанския двор се чува сръбска реч. Същевременно сърбите са в непосредствен досег с просветения абсолютизъм на Австрийската империя, а Виена, Нови Сад и други места под Хабсбургите са и сръбски културни центрове, там се развива ново светско училище и образование, оттам идват просвещенските идеи на времето, а изучаването на историята служи като средство за национална консолидация и мобилизация. И не само че няма период на изоставяне и забравяне на сръбството, а напротив, непрестанно се пее, говори и разказва за битката на Косово поле, за Милош Обилич, кнез Лазар и други герои на сръбската съпротива срещу османското господство. Може би тъкмо затова сърбите първи на Балканите въстават в името на националното си освобождение и първи стигат до създаването на своя национална държава.
Друго е положението на българите. Те имат двама господари — в социално-икономическата и политическата област Османската империя, султанът, спахията и кадията, а в духовната сфера Цариградската патриаршия и гръцкото духовенство. При това България достига до европейската цивилизация и култура по-трудно и не непосредствено, а преди всичко чрез Гърция, Сърбия или Русия, и то с голямо закъснение. И тя има период на „гърчеене“, та се налага Паисий да се провиква „О, неразумни юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин“. Преди да поведе борба за своята политическа еманципация, тя трябва да постигне своето духовно освобождение. Може би тъкмо в това положение се крие причината, поради която българите не вдигат голямо въстание в началото на XIX век едновременно с въстанията на сърби и гърци.
Приблизително такова е положението и на Дунавските княжества — автономна власт, но османско- фанариотско господство, както и влияние на средновековната българска държава и влахобългарска книжнина. Оттук и процесът на румънизация на културния живот в княжествата като съществен елемент на румънското възраждане и просвещение.
Още по-неблагоприятно е положението на Албания: османска власт, три църкви и религии, влияние на гърцизма чрез Цариградската патриаршия, на Запада чрез католицизма и особено на Османската империя чрез исляма. Единственото, което напомня за албанската идентичност, са говоримият език и племенно- патриархалният бит на албанците. И въпреки близостта на Албания до Италия (респ. Европа) националноконсолидационните процеси тук закъсняват — едва в края на XIX и началото на XX век след преодоляване на много пречки и предубеждения се стига до обединяването на албанците мюсюлмани, католици и православни в единна албанска нация, която да поведе борба за своята еманципация, национално освобождение и собствена държава. При това и в този случай може да се констатира, че албанските колонии в чужбина са тези, които пренасят и внедряват на албанска почва просвещенските идеи на времето, в това число и албанската национална идея.
И все пак албанците стават нация още преди изтласкването на Османската империя от Балканите, докато босненските мюсюлмани и македонците — доста по-късно. В османския период от своята история мюсюлманите от Босна са част от господстващата класа в Османската империя или представляват своего рода привилегировано население, но не знаят и не говорят турски език. След оттеглянето на Османската
