До края на XVIII век съпротивата на балканските народи срещу османското господство на Балканите носи белега на спомагателна акция: европейски държави (Австрия, Венеция, Папската държава, Испания, Русия) водят войни с Османската империя, а балканските народи се включват със свои сили в тия войни. От началото на XIX век вече не е така — националноосвободителното движение на Балканите става самостоятелен фактор в историческия процес, в балканските страни започва движение, което се развива независимо от Европа, а след това тя, Европа, предприема една или друга стъпка за намеса. През XIX век на Балканите се развива организирано националноосвободително движение, сега освободителните акции в един или друг район не са локални бунтове или изолирано явление, а водят към раздвижване на цели народи, стига се до големи въстания, които на няколко пъти като мощна лавина заливат полуострова.
Първият тур националноосвободително въстаническо движение на Балканите започва в самото начало на XIX век и трае 30 години. В центъра на събитията по това време са сръбските въстания от 1804 и 1815 г. и гръцкото въстание от 1821 г. Вторият националноосвободителен въстанически тур на балканските народи в Османската империя се развива през средата на XIX век. По това време съществува Гърция като независима държава, учредява се Сърбия като автономно княжество, укрепва автономията на Влахия и Молдова, признава се автономията и на Черна гора. Все по-актуален сега става въпросът за създаването на българска държавна организация, в центъра на въстаническите движения на Балканите от 30-те години насам се намират българските въстания. Третият тур е през 70-те години на XIX век, с който се слага началото на Източната криза от 1875–1878 г.
И така, ако съпротивата на балканските народи срещу османското нашествие и господство на Балканите до края на XVIII век се определи като „участие“, то през XIX век тя ще е „самостоятелно действие“. Балканските народи, разбира се, не „узряват“ едновременно за този обрат. През 1804 г. първи сърбите от Белградския пашалък се показват достатъчно „зрели“ да започнат голямо въстание преди и независимо от каквито и да било действия на Европа. Последват ги гърците със своето въстание от 1821 г. Българите по това време са все още на етапа „участие“, а албанците воюват на страната на Османската империя за потушаване на въстанията.
Балканите, Русия, Европа
Въпросът за националното освобождение на балканските народи, респ. за създаването на балкански национални държави и техния териториален обхват и граници, се оказва не само вътрешнобалкански въпрос. Балканите и Близкият изток заемат важно място в международната политика, към този район проявяват интерес великите сили, които също имат претенции към османското балканско „наследство“. Затова пропадането на Османската империя се съпровожда с остра борба между европейските държави за влияние и господство в този район. Тъкмо затова националноосвободителните борби и въстания на Балканите винаги предизвикват международни усложнения, а балканските проблеми най-често се решават по пътя на войните. Затова и изграждането на отделните балкански национални държави не става дело само на съответните балкански народи, а се свързва с плановете, интересите и стремежите на една или друга европейска сила, зависи от международната конюнктура като неделима част от международните отношения.
Всъщност още с установяването на османското господство в Европейския югоизток възниква т.нар. Източен въпрос. И ако по време на най-силната османска експанзия през XV–XVI век на преден план е задачата да се спре османското проникване на запад, то в периода на разложението на Османската империя Източният въпрос прераства в борба за подялба на османското наследство. Главен претендент са балканските народи, а тяхното националноосвободително движение е оная революционна сила, под ударите на която се подготвя почвата за ликвидиране на османското господство на Балканите. Изключително важна роля в Източния въпрос играят също така европейските сили. Австрийската империя има приоритет в борбата за спиране на османското нашествие на запад, а главен двигател на борбата за ликвидиране на „болния човек“ става Русия.
Руската политика изхожда от предпоставката за подялба на османските владения, при което Русия би си осигурила преобладаващо влияние на Балканите и в Проливите, а Англия и Франция — в Близкия изток и Египет. Тази политика разчита на националноосвободителното движение на балканските народи за разрушаването на Османската империя. Затова Русия подпомага това движение и работи за създаването на самостоятелни национални държави на Балканите. Антипод на руската политика по Източния въпрос е Англия, към която в повечето случаи гравитират и останалите европейски сили. Осигурили си силни позиции (икономически и политически) в Османската империя, Англия и Франция се обявяват против нейното окончателно разпадане и подялба.
Така се оформят две линии на международна политика по Източния въпрос — за подялба на Османската империя и за запазване на статуквото. В центъра на вниманието на всички, разбира се, е османското наследство — всеки се стреми към по-голямо парче от султанската погача. И се заплита един сложен възел от противоречия и борби (между отделните балкански народи и Османската империя, между самите балкански народи и техните новоучредени държави, между Русия, Османската империя и западноевропейските държави, между балкански народи и национални държави и външни претенденти за наследството на още неиздъхналия „болен човек“ и пр.), за разплитането на който няма да стигне цял един век.
3. СРЪБСКАТА НАЦИОНАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ (1804–1830)
Сърбите от Белградския пашалък на границата между XVIII–XIX век
Като отделна административна единица Белградският пашалък се формира след австро-турската война от 1736–1739 г., когато Северна Сърбия отново минава под османска власт. Става дума за сръбските земи по десния бряг на р. Дунав и долното течение на Морава, а на запад до р. Дрина. В състава на пашалъка влизат 12 нахии. На североизток Белградският пашалък граничи с Видинския, а на югоизток, юг и югозапад — с Нишкия, Лесковачкия, Новопазарския и Босненския пашалък. На север, северозапад и запад се намира Австрия.
В края на XVIII и началото на XIX век Белградският пашалък е територия, обрасла с гъсти гори, подходяща за развитие на скотовъдство, особено за отглеждане на свине — с право тази област се нарича Шумадия. Населението тук е пръснато по села и паланки, преобладаващо сръбско (мюсюлмани има само в градовете), съставено предимно от свободни селяни, търговци и занаятчии. По време на двете австро-турски войни от първата половина на XVIII век (1716–1718 и 1736–1739) и османците, и австрийците, когато отстъпват или настъпват, опустошават всичко, откъдето минават, поради което Шумадия е доста обезлюдена. Впоследствие, особено през последното десетилетие на XVIII век, обстановката се подобрява и населението на пашалъка нараства. В началото на XIX век тук живеят около половин милион души. Населението е в постоянни връзки със сърбите оттатък Дунав и Сава, респ. с Австрийската империя (търговски, военнополитически, културно-просветни, роднински и други връзки).
Всичко това е една природна и демографска даденост, която не е без значение за преминаването на сърбите към самостоятелно националноосвободително действие. Но, разбира се, не е само това. Много по- важно е обстоятелството, че в края на XVIII век тук укрепва местното сръбско самоуправление. Пограничното положение на Белградския пашалък и масовото участие на сърбите като доброволци в австро-турската война от 1788–1791 г. заставят Портата да вземе мерки за осигуряване на вътрешния ред и мир в Шумадия. Спокойствието там се нарушава главно от еничарите. От края на XVIII век квартируващите в Белград еничарски началници вече не се подчиняват на централната власт в Цариград. Те заграбват земите на цели села и ги обявяват за „читлуци“, а себе си — за „читлук-сахиби“. Така освен спахията, който прибира една десета част от реколтата, се появява още един господар, читлук-сахибията, който взема една девета (често пъти и много повече) част от производството на селяните. Освен това селяните са задължени да работят ангария върху заграбените от еничарите и превърнати в читлуци земи. Всичко това пряко засяга живота на селяните, води до увеличаване на експлоатацията, до насилия и безчинства от всякакъв характер. Това накърнява местното самоуправление — кнезовете са лишени от традиционните им функции
