Отделните племена са в значителна степен независими едно от друго и често враждуват помежду си. Най- висша власт в племето е племенната скупщина, съставена от всички пълнолетни мъже на племето. Най- изтъкнатите племенни старейшини и първенци на отделните племена представляват общата Черногорска скупщина. Макар и да враждуват често помежду си, племената все пак се свързват в общ племенен съюз, от който през XVIII век се развива държавната организация на Черна гора.
През XVII–XVIII век в Черна гора постепенно се издига и придобива голямо значение старейшинската върхушка. Наистина, всички племенни функции в страната са изборни, обаче както за общочерногорските, така и за нахийските изборни длъжности винаги са избирани едни и същи старейшински семейства. По този начин племенните функции на практика се превръщат в наследствени, в резултат на което постепенно укрепва своите позиции черногорската управляваща върхушка. Най-голямо влияние и политически авторитет в страната имат цетинските владици. Наред с тях в Черна гора се създава и т.нар. гувернадурски институт. Около „гувернадура“ като светски управител на Черна гора се групират недоволните от владиците черногорски първенци. Опирайки се на Венеция и Австрия, те се стремят да си осигурят господстващо положение в страната. Групата на цетинския владика обаче винаги излиза по-силна и, опирайки се на Русия, през първата половина на XIX век успява да ликвидира гувернадурския институт.
Племенната организация в Черна гора, изграждана в продължение на няколко века, е много устойчива и налага своя отпечатък върху целия живот и бит на черногорците. Освен това тя става пречка за изграждането на надплеменна държавна организация. В борбата си за извоюване на независимост на страната и създаване на черногорска държава цетинските владици дълги години трябва да преодоляват съпротивата на отделните племена и на племенната организация изобщо.
Като малка планинска област Черна гора изостава в своето икономическо развитие. Завладяването на равнинните области около Подгорица и Жабляк от османците лишава черногорците от плодородни земи, а присъединяването на Далматинското крайбрежие към Венеция (от Бока Которска до Бар) отнема възможността на Черна гора да поддържа постоянна връзка с останалия свят. Това е може би и една от причините, поради които твърде дълго остава непокътнат патриархално-племенният бит на черногорците.
Главното занятие на населението е скотовъдството, което обаче невинаги осигурява насъщния. Твърде често явление в живота на Черна гора са гладните години. Стопанството има натурален характер, макар че и тук през XVIII и XIX век има наченки на стоково-парични отношения. Търговията на Черна гора се развива главно чрез Бока Которска, където черногорците продават добитък и купуват хранителни продукти, сол, занятчийски изделия и пр. Впоследствие възникват и вътрешни пазари — Вир пазар и Риека Църноевича. Произвеждат се и стоки, предназначени само за продажба. Възниква и особена група търговци на добитък, а също и местни лихвари, които постепенно забогатяват и стават опора на държавната власт срещу племенната организация в страната. Черногорското население изкарва прехраната си от скотовъдството и земеделието на принципа на самозадоволяването. То бавно и трудно се освобождава от установените традиции и обичаи: селскостопанските работи и домашното производство на облекло по традиция остават задължения на жената, а мъжът е борец и върши по-тежките работи, понякога се занимава с търговия, но преди всичко и над всичко поставя четничестването и воюването. Доколкото има занаяти, то те са в ръцете на чужденци, тъй като черногорците се отнасят с пренебрежение към занаятчийството.
Освободителната борба на черногорците през XVII–XVIII век
През XVII век османците предприемат редица опити да ликвидират черногорската автономия. Съседните на Черна гора санджак-бейове неведнъж искат извънредни даждия от черногорците за потушаване на бунтовете в Албания и други краища на Османската империя. Обаче черногорските кнезове винаги отхвърлят тези искания и опирайки се на селячеството, с оръжие защитават своята автономия, като, разбира се, подчертават, че те са покорни само на централната власт в Цариград.
Освен това по време на венецианско-турските войни през XVII век черногорците вземат страната на Венеция и заедно с населението на Херцеговина и бърдските племена участват в борбите против Турция. През 1648 г. те дори приемат венециански протекторат, но по-нататъшното черногорско-венецианско сътрудничество е прекратено поради несполуки във военните действия срещу Османската империя.
Още по-активно се ангажират черногорците във войната на „Свещената коалиция“ срещу Портата (1683–1699). Присъединявайки се към коалицията и влизайки във война, Венеция призовава и християнското население на Херцеговина, Черна гора и Горна Албания да въстане, обещавайки му освобождение. Венецианският емисар Зено успява да спечели на своя страна някои водачи на черногорските племена, в това число и цетенския владика. Същевременно са прекратени и някои междуплеменни вражди в Черна гора и черногорците вземат участие в борбите като венециански съюзници. Обаче през 1685 г. турските войски начело със Сюлейман паша навлизат в Черна гора и в битката при Въртийелка разбиват главните черногорски сили. Венецианското правителство не оказва почти никаква помощ на своите съюзници. Едва през 1687 г. венецианците превземат чрез обсада Нови, след което черногорският владика Висарион активно се ангажира в полза на Венеция, а Черногорската скупщина взема решение за общо черногорско въстание.
През 1688 г. черногорците разбиват войските на Сюлейман паша, те се изтеглят от Черна гора, а в Цетине идват венециански части. Черногорско-венецианското сътрудничество продължава до 1692 г., когато турските войски отново проникват до Цетине и заставят венецианците да се оттеглят.
Освободителната борба на Черна гора, започната в края на XVII век по време на войната на „Свещената лига“ против Османската империя, е продължена още по-решително през XVIII век. Началният период на тази борба е свързан с името на черногорския владика Данило Шчепчевич (1679–1735), по-късно наречен Петрович. Той се проявява като един от най-енергичните ръководители на Черна гора. Нему народното предание приписва преследването на ислямизираните черногорци — т.нар. Истрага потурица. Твърди се, че тази „Истрага“ не била извършена изведнъж, а в продължение на много години, през целия XVIII век, и че Данило Петрович бил само инспиратор и организатор на началната фаза на преследването на „потурняците“. В действителност няма документи, които да доказват, че въпросното издирване и преследване наистина се е състояло.
Черногорците непрекъснато отказват да изпълняват задълженията си към Османската империя (плащането на определения им данък). Това ги излага на постоянни нападения от страна на османците. За да се защитят от тези нападения, те създават свои въоръжени чети. Освен това още в началото на XVIII век те стават постоянни съюзници на Русия и единодушно се отзовават на руските апели за съдействие. По време на войната на Петър I срещу Османската империя от 1710 г. за пръв път се установяват руско- черногорски политически връзки. През лятото на 1711 г. в Черна гора пристигат руски представители — полковник Михаил Милорадович и капитан Ив. Лукачевич. Под ръководството на владиката Данило черногорците се включват във войната и заедно с херцеговинците постигат значителни успехи. През 1712 г. османците предприемат наказателен поход срещу Черна гора и Цетинския манастир. През 1714 г. те нападат Черна гора с още по-големи сили. Въпреки мъжествената съпротива черногорците не могат да спрат османските войски и да им попречат да стигнат до Цетине. Това е най-тежката наказателна експедиция срещу Черна гора през XVIII век, по време на която самият владика Данило напуска страната, а през 1715 г. заминава за Русия да иска помощ.
В края на 1714 г. Портата обявява война на Венеция под предлог, че подпомага черногорците. По време на тази турско-венецианска война венецианската република използва затрудненото положение на черногорците, за да ги привлече на своя страна, и постига значителни успехи в това отношение. През 1717 г., след завръщането на владиката Данило в Черна гора, е взето решение за установяване на венециански протекторат над страната, при условие да се запази нейната вътрешна и църковна автономия. Тогава е установен и гувернадурският институт — черногорците избират един свой светски управител, наречен гувернадур. Черногорско-венецианското сътрудничество продължава до края на войната, а след сключването на По-жаревацкия мир (1718 г.) Венеция признава на владиката Данило правото на църковно управление над православните венециански поданици в Бока Которска.
Руско-черногорското сътрудничество, установено по време на войната на Петър I с Турция от 1711 г., е продължено и от наследниците на Данило Петрович. Новият владика Сава се оказва неспособен да ръководи освободителната борба на Черна гора, но той прави посещение в Петербург и съдейства за утвърждаване
