През 1850 г. Николае Бълческу пише, че ако движението на Владимиреску от 1821 г. прокламира лозунгите за справедливост, свобода и равенство въобще, то революцията от 1848 г. е социална и поставя за решение проблемите на социалните отношения. Бъдещата революция според Бълческу ще постави на дневен ред въпроса за обединение на Влахия и Молдова в единна независима държава. „Нейните лозунги ще бъдат: Справедливост, Братство, Обединение. Тя ще бъде една национална революция“ — пише Бълческу.
Обединението на Дунавските княжества е необходимо както от гледна точка на икономическото, така и от гледна точка на обществено-политическото развитие. След революцията от 1848 г. този въпрос придобива първостепенно значение. Възниква движение за обединение на княжествата, което непрекъснато се разраства.
Движението за обединението на Влахия и Молдова се развива в обстановка на ожесточена борба между участващите в него класови сили. За селячеството обединението означава същевременно и дълбоки социални преобразувания. Селяните свързват въпроса за обединение на княжествата с въпроса за провеждане на широки демократични реформи и преди всичко с въпроса за премахване на крепостничеството и получаване на земя. Това искане поддържа и Бълческу, който продължава да призовава към разгръщане на борбата против феодалните порядки. След неговата смърт (1852) обаче революционно-демократическият лагер във Влашко губи своя най-влиятелен идеолог и водач и започва да отслабва.
Румънската буржоазия пък сега става още по-умерена. Тя непрекъснато е в съюз с либералните земевладелци и в никакъв случай не може да допусне движението за обединение на княжествата да прерасне в революционен пожар против съществуващите порядки. Буржоазията се стреми към „мирно“ обединение, което да й гарантира по-широк пазар и същевременно да й осигури политическа власт в страната. Подобна е позицията и на обуржоазяващото се дворянство. Консервативното болярство пък желае такова обединение, което не би било свързано с никакви социални реформи и при което би се запазила неговата икономическа и политическа мощ. Следователно всички класи и слоеве се обявяват за създаването на единна национална държава, но всяка изхожда от своите интереси и се стреми чрез обединението да постигне задоволяване на своите собствени интереси.
Значително влияние върху движението за обединение оказва румънската емиграция, която пропагандира идеята за създаване на обединена румънска национална държава. След смъртта на Бълческу популярност във Влахия и Молдова, както и сред емигрантските кръгове в чужбина, печели Михаил Когълничану — енциклопедически образован човек, виден историк и добър оратор. Той излиза с програма за широки демократични реформи, включително и в областта на аграрните отношения, но решително се противопоставя на всяка революционна проява.
Подготовка за обединение на Влахия и Молдова
Движението за обединение на Влахия и Молдова постига известни успехи още в първите години след революцията от 1848 г. Особено силна пропаганда в полза на обединението се развива в Молдова, където самият господар Грегор Гика е привърженик на юнионистите. По-голяма част от интелигенцията доказва необходимостта от обединение. Чрез статии и брошури, издавани не само в княжествата, но и на Запад, юнионистите популяризират лозунгите за обединение и запознават европейската общественост с проблемите на Влахия и Молдова. Те печелят благоволението на влиятелни среди във Франция и други страни за делото на обединението.
Френската политика през 50-те години на XIX век се стреми към ограничаване на ролята на Австрия на Балканите, към изтласкване на Русия от този район и засилване на влиянието на Париж в Турция. А това най-лесно може да се постигне чрез създаването на приятелски на Франция национални държави в Дунавския басейн. Ето защо Наполеон III подкрепя обединението на Влахия и Молдова.
През 1853 г. румънските емигранти предават на Наполеон III един мемоар, в койта се обясняват основанията за пълно обединение на румънския народ. В княжествата пък се разпространяват периодични издания — „Jurnalul craiovei“, „Timpul“, „Patria“, които излизат по време на Кримската война и доказват необходимостта от обединение. На 1 октомври 1855 г. започва да излиза вестник „Stea Dunarii“ („Звезда на Дунав“). В брой първи на вестника Когьлничану квалифицира обединението на княжествата като „Живо и логично желание на мнозинството от румънците“, което трябва „да консолидира“ тяхната националност, „да им осигури достойнството и необходимите средства за изпълнение на тяхната мисия“. Когьлничану смята също, че „само обединението ще консолидира мира на Изток“.
Обаче за обединение на княжествата още по време на Кримската война не може да се мисли. Влахия и Молдова са окупирани от австрийски войски, установен е окупационен режим, който, като и Руско-турската окупация от 1849–1851 г. и 1853–1854 г., става омразен на всички слоеве от населението на Влахия и Молдова. Войната и австрийската окупация се отразяват твърде тежко както върху материалното положение на масите, така и върху политическия живот. Затова всички погледи са обърнати към хода на военните действия на Кримския полуостров с надеждата за скорошно приключване на войната, премахване на австрийската окупация и създаване условия за осъществяване на обединението.
Още преди края на Кримската война, през 1855 г., се свиква международна конференция на представители на воюващите страни във Виена, на която се разглежда и въпросът за Дунавските княжества. Противоречията между участниците в конференцията са толкова големи, че не е възможно постигане на каквото и да било решение относно бъдещето на Влахия и Молдова. През юни 1855 г. конференцията прекратява своята работа.
Австрийската окупация на Дунавските княжества продължавало края на Кримската война. През февруари 1856 г. започват мирните преговори между Русия, Англия, Франция, Турция, Сардиния, Австрия и Прусия в Париж. Парижкият мирен договор заменя руския протекторат над Влашко и Молдова с „колективен протекторат“ на държавите, подписали договора.
По искане на румънските емигранти участниците в мирните преговори в Париж обсъждат и въпроса за обединение на княжествата. Развиват се ожесточени спорове между представителите на отделните държави по този въпрос. Австрия и Турция решително се обявяват против обединението на княжествата. В резултат на евентуално обединение Хабсбургите ще загубят възможността за намеса и оказване на влияние в този район. Освен това създаването на голяма румънска държава ще засили стремежа и на Трансилвания за обединение с Румъния. Портата пък се бои, че след обединението Румъния ще отхвърли всякаква зависимост към Цариград и по този начин ще даде пример и на другите народи на Балканския полуостров за засилване на своето националноосвободително движение.
След известни колебания английската дипломация също изразява отрицателно становище към искането на румънските емигранти за обединение на Влашко и Молдова. В борбата си срещу руското влияние на Балканите и в Близкия изток Англия се опира на Цариград. Затова Лондон и този път остава верен на принципа за „неприкосновеност“ на турските владения и за запазване на целостта на Турция.
Франция обаче се обявява за обединението. Тя, както и Англия, е против проникването на Русия на Балканите, в Средиземно море и Мала Азия, но за разлика от Англия Наполеон III търси опора за постигане на тази цел не само в Цариград, но и в новоформиращите се държави на Балканите и в Дунавския басейн. В полза на обединението се изказва и Русия. Руската политика преценява, че създаването на Румъния води към отслабване на позициите на Турция и Австрия — нейните непосредствени съперници в този район. Прусия и Сардиния, заинтересовани от отслабването на Австрия и сами борещи се за обединение на Италия и Германия, също подкрепят искането за обединение на Влахия и Молдова.
Парижката конференция не е в състояние да реши въпроса за обединението на Влахия и Молдова, тъй като този въпрос разделя държавите на две противоположни позиции — привърженици и противници на обединението.
Между участниците в конференцията все пак е постигнат компромис. Решено е в княжествата да се създадат съсловни представителни събрания, които да се изкажат относно бъдещото държавно устройство. Предложенията на събранията трябва след това да бъдат предадени на една специална международна комисия, която на свой ред трябва да докладва пред конференцията на държавите, подписали Парижкия мирен договор. Тези държави тогава окончателно ще се произнесат относно обединението на Влахия и Молдова. По този начин участниците в Парижката мирна конференция от 1856 г. си присвояват правото да
