Ядрото на тази армия съставлява пандурският корпус от около 8 хиляди бойци. Това е войска без редовно снабдяване, която тръгва към Букурещ и плячкосва де що свари, селяните нападат болярски имения и къщи, болярите започват да бягат към Трансилвания, а Владимиреску неуспешно се опитва да въведе ред и дисциплина и да насочи борбата само срещу „лошите“ боляри.
Така започва по същество една социална революция. В началото на април 1821 г. въстаническата войска на Владимиреску влиза в Букурещ. В същото време откъм Молдова се движи етериска войска на Ипсиланти, чиято численост е по-скромна — към 7 хиляди души. Двете движения тотално се разминават по своите намерения и цели: Владимиреску — против годподството на едрите земевладелци, а и против османското господство, олицетворявано от фанариотите; етеристите — общобалканско антиосманско действие с фанариотско гръцки привкус; Владимиреску настоява етеристите да се изтеглят от княжествата, за да не се дава повод на султана да праща войски там; Ипсиланти пък обвинява доскорошния си съюзник в предателство; Портата от своя страна иска въстаниците на Владимиреску или да прекратят борбата, или да станат съюзници на османската армия срещу етеристите на Ипсиланти. И всичко свършва с убийството на Владимиреску, разпадане на неговата армия и разгром на етеристите.
Въстанието на Т. Владимиреску би могло да се определи като румънска социална и национална революция. Нейните социални цели остават нереализирани.
Разногласията между Владимиреску и Ипсиланти са добре дошли за Портата и тя успява да потуши въстанието, след което се възстановява предишното Социално-икономическо статукво. Що се отнася до национално-политическата сфера, то тук нещата съществено се променят — слага се край на фанариотското господство във Влахия и Молдова. Постигането на тази победа е резултат от взаимодействието на няколко фактора: първо, фанариотският режим в княжествата се свързва с етеристите на Ипсиланти и настройва Портата и султана против себе си; второ, исканията на движението на Владимиреску се подкрепят активно от болярското съсловие в княжествата. През април две делегации от по 7 влашки и молдовски боляри пристигат в Истанбул за преговори по тази тема; трето, руска намеса в полза на румънските искания. След края на въстанята на Владимиреску и Ипсиланти Русия упражнява силен натиск за изтегляне на османските войски от княжествата. В крайна сметка през април 1822 г. Портата приема румънските искания, гърците се изключват от всички граждански и църковни служби във Влахия и Молдова и се заменят с румънски кадри, а османските войски се изтеглят от княжествата. Княз на Влахия става Грегоре Гика, а на Молдова — Йон Стурдза, водачи съответно на влашката и молдовската делегация на преговорите в османската столица.
Руско-турската война от 1828–1829 г. и Дунавските княжества. Органичният статут
Тази война има особено важни последици за княжествата. Според Одринския мир Влахия и Молдова получават широка автономия. Срещу определен откуп Портата е принудена да се откаже от правото да изисква доставки на храна и строителни материали от княжествата, турските укрепления трябва да бъдат унищожени, а градовете с турски гарнизони се предават на местната администрация. Влахия и Молдова получават право на собствени въоръжени сили. Султанското правителство е лишено от монопола върху външната търговия на княжествата, в резултат на което те получават достъп до европейския пазар. Одринският мир предвижда свобода на богослужението, пълна безопасност на гражданите, независимо управление и безпрепятствена търговия.
В продължение на няколко години след войната (до 1834 г.) в Дунавските княжества се установява временно руско управление. Върховната власт се осъществява от един назначен от руското правителство комисар (граф Киселев). Под негово ръководство се създава национална армия в двете княжества, организират се съдебна система, полиция, поща, отменят се вътрешните мита, прокарва се равенство пред законите, започва провеждането на отделни реформи, насочени против съществуващия дотогава порядък.
Провеждането на всички реформи в княжествата се оформя в така наречения Органичен статут (1831 и 1832 г.) за държавното устройство на Влашко и Молдова. Законодателната власт е съсредоточена в ръцете на специални органи — Дивани, съставени от боляри, а изпълнителната власт се осъществява от несменяеми господари, избирани от представителите на болярството, духовенството и градските първенци. Създават се и общи болярски събрания, в които влизат представители на едрото болярство и висшето духовенство. Както решенията на тези съвещателни болярски събрания, така и решенията на Диваните подлежат на утвърждаване от господаря. Министрите в княжествата се назначават и сменят също от господарите и напълно зависят от тях. Що се отнася до селяните, то Органичният статут само узаконява отношенията такива, каквито те са установени дотогава в княжествата.
Реформите, проведени от Временното руско управление във Влахия и Молдова, означават крачка напред в сравнение с дотогавашната система на произвол и грабеж. Те създават по-благоприятни условия за развитие на градовете и градското стопанство, за оживление на вътрешната търговия и нарастване на търговско-занаятчийското население. Увеличава се селскостопанското производство, на европейските пазари се появява пшеница от Дунавските княжества.
През 30-те и 40-те години на XIX век във Влахия и Молдова се създават по-благоприятни условия за развитие на производителните сили и на капиталистическите отношения. Развива се занаятчийството, възникват и по-едри предприятия, увеличава своята роля търговско-лихварският капитал. Но въпреки това румънската буржоазия си остава твърде слаба. Характерно за нея е срастването й с помешчиците, тъй като тя в повечето случаи произхожда от тях — собствениците на манифактурни и промишлени предприятия, търговците и лихварите са същевременно и земевладелци. Това оказва голямо влияние върху поведението на буржоазията и върху целия политически живот в румънските княжества по онова време. Това до голяма степен обяснява и колебанията на румънската буржоазия, нейната непоследователност и компромисно държание в събитията.
Реформите в Дунавските княжества от 30-те години на XIX век не засягат едрото земевладение и запазват пълното господство на „великото болярство“. Латифундиите на едрите боляри във Влахия и Молдова обхващат хиляди и десетки хиляди хектара. При новите условия след отстраняването на османското господство и проникването на капиталистическите отношения едрите земевладелци се приспособяват към стоковото производство, но не изоставят старите методи на земевладение и експлоатация на селячеството. Нещо повече, сега процесът на обезземляване на селячеството се ускорява, увеличава се и зависимостта му спрямо земевладелците. Поради всичко това селските маси си остават и след реформите главната метежна сила в Дунавските княжества.
Срещу всесилието на едрите земевладелци се борят и по-дребните боляри, както и развиващата се буржоазия. Либерално-земевладелските кръгове и буржоазията се обявяват против феодалните отношения и господството на латифундистите чокои, но заедно с това се страхуват от народните маси и техните революционни искания.
Наред с това либерално-буржоазно крило се оформя и революционно-демократическо направление, изразяващо интересите на народа. Виден идеолог и ръководител на това направление е Николае Бълческу (1819–1852). Той се бори против феодалния гнет, за освобождаване на селячеството от феодалните задължения и снабдяването му със земя. Поради преследванията от страна на княжеските власти през 1846 г. той е принуден да напусне родината си и се озовава в Париж. Тук през 1848 г. Бълческу участва в революцията против крал Луи Филип и организира живеещите в Париж емигранти от Влашко и Молдова. През 1848 г. той се завръща в Букурещ и застава начело на революционните сили.
Революцията в Молдова през 1848 г.
Още през 1846 г. в Молдова е образувано тайно дружество от буржоазията и либералното дворянство, т.нар. Патриотическа асоциация, което си поставя за цел да свали княз Стурдза от власт. В обстановка на остра политическа борба между управляващата върхушка и опозицията през 1847 г. са произведени избори за Държавен съвет. Разгръща се и селското движение в страната, предизвикано не само от жестоката експлоатация, но и поради настъпилите неплодородни години.
Вестта за революцията в Париж през 1848 г. служи като сигнал за действие в Молдова. На 27 март 1848 г. в Яш се провежда събрание на около 1000 боляри, търговци, учители, адвокати и пр. и се изработва
