През 1872 г. изтичат пълномощията на регентството — княз Милан навършва 18 години. Първото негово правителство възглавява дотогавашният регент М. Блазнавац, а след неговата неочаквана смърт (1873) — другият регент Йован Ристич. В продължение на няколко години правителството е в ръцете ту на либералите, ту на консерваторите, а мнозинство в Народната скупщина най-често имат либералите. Държавно-политическото развитие на Сърбия тръгва по линия на установяване на многопартийна система и парламентарно управление.
По това време политически партии със стегната организация, ясна програма, членство и дисциплина в Сърбия формално още не са учредени, но израстват лидери, около които се групират партийнополитическите сили. Освен консерваторите и либералите в политическия живот на страната през 70-те години влизат Светозар Маркович със своята социалистическа група и Никола Пашич със своята група радикали.
И никой не е доволен от държавно-политическата система, установена от конституцията от 1869 г.
Либералите искат парламентарно управление, т.е. правителствата да се утвърждават от Народната скупщина и да подават оставка, когато загубят нейното доверие. Социалистите пък говорят за пълна суверенна власт на народа (респ. парламента). През есента на 1869 г. новосадският вестник „Застава“, орган на Омладината, публикува статия на Светозар Маркович под заглавие „Наше обмане“ (нашите заблуди), в която се подлага на остра критика сръбската конституция от 1869 г. Светозар Маркович се обявява против цялото обществено-икономическо и Държавно-политическо устройство на Сърбия. Той обединява около себе си значителна група млади сили, почти цялата белградска младеж, издава свой вестник („Раденик“), превежда комунистическия манифест на Маркс на сръбски език, говори за необходимост от създаване на производителни и потребителски кооперации по села и градове и в началото на 70-те години създава такива кооперации. С цялата си дейност Светозар Маркович се налага като силен представител на социалистическата мисъл, която пуска дълбоки корени в сръбското общество.
От социалистическото движение на Светозар Маркович произхожда радикалния кръг на Н. Пашич — много привърженици на Светозар Маркович изоставят социализма и минават на позициите на радикализма. В областа на вътрешнополитическото развитие на Сърбия те настояват за изменение на конституцията от 1869 п, за въвеждане на всеобщо избирателно право, за превръщане на Народната скупщина в пълновластен законодателен орган, за опростяване на администрацията, за въвеждане на прогресивно- подоходни данъци, за задължително и безплатно основно образование и пр. Първоначално радикалите се декларират като републиканци и атеисти, но показват признаци на колебание и скоро приемат и монархията, и църквата, и религията. Още в края на 70-те години тяхното движение се масовизира и става голяма сила.
Съживяват дейността си и консерваторите. Обособява се една група „младоконсерватори“, която издава вестник „Буду!)ност“ (бъдеще) и пропагандира принципите на модерната държавноправна теория и практика: народен суверенитет, гражданско и политическо равноправие, местно самоуправление, всеобщо избирателно право, свобода на печата, сдруженията, събранията, вероизповеданията, науката, стопанската дейност, отговорност на правителството пред Народната скупщинаи пр.
През октомври 1874 г. един от лидерите на младоконсерваторите, Йован Маринович, оглавява правителството и за първи път в сръбската парламентарна практика иска вот на доверие от парламента. Нещо повече, като френски възпитаник премиерът подава оставка, защото даденият му вот е с мнозинство само от три гласа. Следващото правителство оглавява друг виден младоконсерватор, Аким Чумич, който позволява към правителството да се отправят питания от страна на депутатите в Народната скупщина.
Така политическият живот в Сърбия започва да надхвърля рамките на конституцията от 1869 г., която не предвижда процедура нито за вот на доверие, нито за парламентарен контрол. Деспотизмът и абсолютизмът на Милош и Михаил, господстваща теория и практика в политическия живот на Сърбия в продължение на близо половин век, отмира и си отива. Същото се отнася и за автономния статут на сръбската държава: избухва голямата Източна криза, в която Сърбия е активен участник и след две сръбско-турски войни (1876–1878) получава независимост.
ВЛАХИЯ И МОЛДОВА. РУМЪНИЯ
Отстраняване на фанариотите от Влахия и Молдова
През първите две десетилетия на XIX век във Влахия и Молдова все още господстват фанариотите. Князете фанариоти са зависими от султана и гледат на своите княжески постове като на източник за лично обогатяване и облагодетелстване на доведените от Цариград техни прислужници.
През 1818 г. за княз на Влахия е назначен Александър Суцу, който пристига в Букурещ с повече от 800 души роднини и антураж. Не изостава в това отношение и молдовският княз Михай Суцу. Подкупите, грабежите и интригите са обикновено явление в политическия живот на княжествата. Със своето господство и поведение фанариотите предизвикват недоволство и омраза във всички слоеве на румънското общество.
В двете области господстват феодални порядки, независимо от това, че още през първата половина на XVIII век започват да проникват капиталистически отношения. Селячеството е зависимо от едрите феодали боляри и подложено на жестока експлоатация. Занаятчийството и промишлеността се развиват твърде бавно. Съществуващата система на монопол в търговията пречи на нейното развитие. Докато на султанското правителство не се доставят исканите количества храни или други стоки, никой няма право да търгува свободно с тях. Монополните цени на изкупуваните произведения са твърде ниски. При тези условия търговията с външния свят се води главно по контрабандни пътища.
Главната революционна сила в борбата срещу феодалното господство са селяните, които най-много страдат от притесненията на болярите. Наред със селячеството в борбата срещу феодалните порядки все по-активно се включва и зараждащата се буржоазия.
Развитието на националната просвета и култура прави все по-осезаемо за новата влахомолдовска интелигенция чуждото господство — както османското, така и фанариотското. Социалните противоречия добиват национална окраска. Противоречия съществуват и между влашките и молдовските боляри, от една страна, и фанариотските пришълци, от друга. Влашките и молдовските феодали също искат да заемат княжеските престоли, които носят големи доходи, а това означава да се отстранят от княжествата фанариотите.
В навечерието на събитията от 1821 г. в румънското общество се очертават три групи социално- политически сили: първо, фанариотските режими. С тях е свързана гръцката Филики етерия; второ, местното болярство. Недоволно е от фанариотите, иска местно болярско управление при османски сюзеренитет (или евентоално под руски протекторат); трето, селячеството, изобщо „третото съсловие“. Обременено е с всевъзможни задължения — ангария, данък десятък, доставки на стоки в полза на Османската империя и т.н. През първите две десетилетия на XIX областа Олтения се оказва заредена с остри социални противоречия и става взривоопасен район на Влашкото княжество. При това тук има и въоръжена сила — корпус пандури, милиция от свободни селяни, възникнала в началото на века за защита от кърджалийски набези и нападения на видинския отцепник Осман Пазвантоглу. Фанариотските режими също имат свои въоръжени отряди.
В обстановка на сложни и противоречиви интереси в началото на 1821 г. избухва въстание в Олтения и Мала Влахия. Негов вдъхновител и вожд е Тудор Владимиреску — дребен болярин, командир на пандурите и участник в Руско-турската война от 1806–1812 г. Не членува във Филики етерия, но поема ангажимент да вдигне въстание във Влахия, което да се съчетае с плана на Ипсиланти за преминаване през княжествата на път за Гърция. Някои местни боляри, влезли във временното правителство в Букурещ след смърта на Ал. Суцу (януари 1821 п), обещават да подкрепят въстанието, за да се постигне смяна на фанариотите с местни боляри на княжеските престоли.
Движението започва през втората половина на януари 1821 г. с възвание на Т. Владимиреску към селяните и болярите: не е за или против етерията на Ипсиланти, не е за или против султана, а против злото — „тези над нас, било духовници или политици“, които „смучат нашата кръв“. И народът масово въстава. Образува се въстаническа армия, която до март 1821 г. достига численост 60–65 хиляди души.
