и има за това основание в историята, в сръбското царство от XIII–XIV век. Твърди се при това, че само идването на османците на Балканския полуостров било попречило пропадащата Византийска империя да бъде заменена с издигащото се тогава сърбо-славянско царство на Душан Силни. Но ето сега е дошло време да започне да действа „онзи дух, който отново да потърси своите права, като продължи прекъснатото дело“. Така „ние сърбите ще излезем пред света като истински наследници на нашите бащи, които нищо друго не правят, а само възстановяват своята татковина“.
Както се вижда, сръбската национална доктрина още преди съставянето й излиза извън рамките на „националното“. Тя не се занимава толкова с въпроса за освобождението на сръбството, колкото с въпроса за териториалното разширение на сръбската държава. Смесват се в случая два принципа — националният и историческият. Начертанието от 1844 г. съдържа в себе си разминаващи се помежду си компоненти — държавноисторическото право, което взема за основа средновековната сръбска държава в периода на нейния апогей, от една страна, и народностния принцип, който предполага национално освобождение и обединение на сръбството. При това и на самото сръбство се преидава такъв териториален обхват, какъвто то в действителност няма — в Начертанието се говори не само за Черна гора, Босна и Херцеговина, но и за Северна Албания и България. От южнославянските области под австрийска власт се споменават само Срем, Бачка и Банат — Гарашанин не желае да насочи Сърбия към борба на два фронта, срещу Османската империя и Австрия едновременно. На този етап стига разширение на Сърбия за сметка само на едната империя, Османската.
Особено внимание сръбската национална доктрина посвещава на отношенията на Сърбия с двете най- заинтересовани сили на Балканите — Австрия и Русия. Те не трябва да бъдат предизвиквани, но Сърбия да работи за подкопаване на тяхното влияние на Балканите. За да се отърве от икономическата си зависимост към Австрия, Сърбия трябва да строи път до Улцин, където да се установи сръбски агент с влияние в Черна гора и Северна Албания. В Босна трябва пък да се влияе за приемане на династията на Караджорджевич, сръбската конституция и сръбските закони в тази турска провинция. Изисква се също така Сърбия да разширява влиянието си не само сред православните християни, но и сред католиците — да им открие печатница и чрез културно-просветна дейност да въздейства за освобождението им от австрийско влияние. Що се отнася до Русия, то въпросът се оказва по-сложен: между Сърбия и Русия е България, там се срещат интересите на двете държави. Както Сърбия, така и Русия желае отслабването и разпадането на Турция, но намеренията им не са еднакви — Русия иска да завладее Цариград и няма да позволи създаването на голяма и силна държава в замяна на пропадаща Турция. Оттук и препоръката Сърбия да внимава да не бъде излъгана — тя най-лесно би могла да бъде в съюз с Русия, но само ако тази последната приеме сръбските условия, т.е. ако осигури нейното бъдеще „в пространен смисъл“.
Така сръбската национална доктрина предвижда ликвидиране на османското владичество на Балканите и създаване върху развалините на Османската империя на нова държава с доминираща роля на сръбството. Според Начертанието освобождаващите се от турска власт балкански народи трябва да се присъединят към Сърбия, която да изиграе ролята на обединителен център и ръководна сила. В резултат на това новата държава би се разпростряла върху огромна територия — от Бихач в Босна на запад до Черно море на изток и до Битоля и Шкодра на юг. Авторът на Начертанието може би не знае (или не иска да знае), че и Гърция, вече независима държава, има подобни аспирации. Албания, Македония и още по на изток България — това са областите, в които двете национални доктрини, сръбската и гръцката, неизбежно ще се срещнат и противопоставят една на друга, но Начертанието на Гарашанин не се занимава с този въпрос.
Начертанието на Гарашанин правилно отчита стремежа на населението от съседните на Сърбия области под турска власт за освобождение. То също така допада и на южнославянските народи под австрийска власт, които се стремят към собствена изява, еманципация и освобождение. Програмата на Гарашанин естествено най-мно-го допада на сърбите под чужда власт, османска и австрийска. Тя обаче има един съществен минус и той е нейната великосръбска насоченост: не се отчита националното развитие на другите балкански народи, не се предвижда националното освобождение и обединение на южнославянските народи въз основа на принципа за самоопределение, а се изисква присъединяване на тези народи към Сърбия по пътя на постепенното разширяване на територията на сръбското княжество. По този начин Начертанието, т.е. сръбската национална доктрина, игнорира борбата на българи, хървати, албанци за национална независимост и самостоятелно национално развитие, като подчинява тази борба на Сърбия.
Тайна организация
Начертанието на Гарашанин от 1844 г. не е публичен, а секретен документ. За първи път то е публикувано през 1906 г. Неговото съдържание още през 1845 г. е изпратено със съпроводително писмо на тогавашния княз на Сърбия Ал. Караджорджевич. То става известно впоследствие на князете Милош и Михаил, както и на крал Милан. По него работят самият му автор Ил. Гарашанин и неговият помощник във вътрешното министерство Йов. Маринович. По-късно с този документ се запознават и други държавници и политически дейци на Сърбия.
Начертанието, разбира се, не е само общи разсъждения за задачите на сръбската национална политика. Напротив, то е своеобразен план за политическа пропаганда, чиято цел е „освобождение на нашия народ от австрийска и особено турска власт и обединение в една обща държава под ръководството на Сърбия“. Това обединение трябва да се осъществи чрез „общо въстание, което трябва напълно да се подготви и добре да се организира“. Самото Начертание набелязва и средствата за постигане на целите: изпращане на верни хора в подвластните на Турция и Австрия райони, създаване на мрежа от агенти, които работят по инструкция от Белград, с една дума — създаване на нелегална организация, която да готви въстание. От цялото съдържание на документа ясно следва, че щом като Сърбия не може да очаква нищо добро от Русия, а още по-малко от Австрия, то тя трябва да търси съюз с народите, които я заобикалят. И тъкмо в тази насока започва активна дейност.
Най-напред Гарашанин установява връзки с черногорския владика Петър Петрович Негош, който приема предложението да се включи в делото. Срещу това Черна гора получава годишна финансова помощ от Сърбия, а владиката — обещание, че ще има висок сан в църковната йерархия в бъдещата обща държава. В Босна доверено лице на Гарашанин става търговецът Стево Богданович, човек с много познанства и връзки. Подходящи и сигурни хора за работа по замисленото предприятие се намират навсякъде — Херцеговина, Северна Албания, България, югославянските земи под Хабсбургите. Особена настойчивост проявяват Матия Бан и Тома Ковачевич, които пътуват по Хърватия, Далмация, Черна гора, Стара Сърбия, Македония и Югозападна България и информират Гарашанин за обстановката в посетените краища и за извършената от тях работа.
Ил. Гарашанин и неговият пряк помощник Йов. Маринович успяват за кратко време да създадат своя нелегална организация с разклонения в Босна и Херцеговина, Черна гора и Северна Албания, Новопазарски санджак, Македония, България и районите около хърватско-славонската граница. Цялата тази обширна територия е разделена на две части — северна и южна. Шеф („коловоза“) на северната половина е Тома Ковачевич, а на южната — Матия Бан. Те имат свои агенти по места, агентите назначават началници в нахиите, а началниците — кметове по селата. Всеки участник познава само своя непосредствен шеф и никого другиго от организацията. На върха на пирамидата е министърът на вътрешните работи Гарашанин. Води се кореспонденция, изплащат се заплати, а много хора работят и без заплати, цялата дейност се издържа от Сърбия. През 1849 г. е изработен план за дейността на организацията под заглавие „Конституция на политическата пропаганда, която трябва да се води в славяно-турските земи“. Става дума за изработване и на военни планове за въстания в тия „славяно-турски“ земи.
Макар и тайна, сръбската национална доктрина в лицето на Начертанието на Гарашанин пуска дълбоки корени в почти всички среди на сръбското общество. През 1844 г. в Белград е основано „тайно демократично панславистическо дружество“. Негов основател е полският емисар в сръбската столица Франьо Зах, който развива активна дейност в духа на още несъставеното Начертание. Една година по-късно, през 1845 г. Стефан Херкалович, сърбин от Хърватия, основава в Белград казино и читалище, чиято дейност е в същия дух. През 1846 г. пък е основано ученическо дружество „Душанов полк“ с подчертано великосръбска насоченост — активна политика, изгонване на турците от сръбските земи, създаване на „велико сръбско царство“. Такива дружества възникват и във Войводина, а през 60-те години там се развива цяло движение — Омладината. Между членовете и водачите на тия дружества има немалко бъдещи
