които през средата на 50-те години прерастват в остър конфликт. Самият съвет се разделя на две — привърженици на княза и привърженици на опозицията. През 1857 г. е разкрит заговор, в който участва Стефан Стефанович, председател на съвета, с още трима съветници и председателя на Върховния съд на Сърбия. Заговорниците са осъдени на смърт, но се намесва Портата и принуждава княза да ги помилва и да върне пенсионираните преди това съветници на постовете им. Някои лидери на консервативното течение нямат нищо против връщането на династията на Обреновичите на престола, но смятат, че никакви други промени във вътрешнополитическото развитие на Сърбия не трябва да се правят. По своята социална база тяхната група е твърде слаба — членове на съвета, издигнали се и забогатели по време на уставобранителския режим бюрократи и чиновници.
Либералите от своя страна (Йеврем Груич, Йован Илич и др.) пък настояват за промени във вътрешното управление на страната — ежегодно свикване на Народната скупщина, развитие на парламентарната система по европейски образец, прочистване на държавния апарат от привърженици на олигархическия режим, засилване на обществения контрол над управлението и пр. Те агитират за сваляне на Ал. Караджорджевич от княжеския престол и връщане на династията на Обреновичите на власт. Макар и да не са още партия, либералите обикалят страната и правят своята програма достояние на широки обществени среди в Сърбия.
Така обществените настроения се подготвят за династична смяна. И отново както при други случаи на помощ идва Народната скупщина — на 30 ноември 1858 г. започват нейните заседания в Белград. Тази т.нар. Светоандреевска Народна скупщина взема решение за сваляне на династията на Караджорджевичите от власт и връщане на стария Милош Обренович за княз на Сърбия, който в началото на 1859 г. пристига в Белград и повторно заема сръбския престол.
Национална доктрина и външна политика
XIX век в историята на Европейския югоизток е век на Източния въпрос. Всичко се свързва с националноосвободителното движение на балканските народи, респ. учредяването на балканските национални държави и техния териториален обхват, от една страна, и с политиката на великите сили, от друга. Възниква сложен комплекс от проблеми, които всеки иска да реши в своя полза. При това този своеобразен балкански комплекс от проблеми не е постоянна величина, а непрекъснато се изменя, като въвлича нови субекти на противоречията и споровете или принуждава участниците в решаването на Източния въпрос да съгласуват позициите си с изменящите се реалности.
И съвсем естествено възникват различни концепции, проекти и комбинации за решаване на балканските проблеми. Всъщност тази тема непрекъснато занимава лидерите на балканските нации и държави. Сърбия, разбира се, съвсем не изостава, а напротив — дава пример. Още Първото сръбско въстание набелязва основните контури на сръбската национална политика: освободените територии се организират като сръбска национална държава; сръбските ръководители приемат ако въстаници и бежанци от съседните турски пашалъци, а също и от австрийските предели — заявка за тяхното освобождение и в перспектива присъединяване на съседните под чужда власт територии към основаващата се сръбска държава; в началото на 1809 г. въстанала Сърбия планира настъпление във всички посоки, а Караджордже развива военни операции в Новопазарския санджак с намерение да съедини своите сили с тези на Черна гора — нова заявка за разширяване на територията на Сърбия за сметка на османските владения в централната част на Балканския полуостров.
Такава е политиката и на Милошева Сърбия: искане за участие в Руско-турската война от 1828–1829 г. и за влизане в Ниш и Видин, последователност и настойчивост за присъединяване на 6-те нахии, тайна подкрепа на народните движения в съседните османски владения, посредничество пред Портата във връзка с отделни бунтове и въстания в полза на местното население, приемане и подпомагане на бежанци от съседните под турска власт земи, грижа за засилване на сръбското влияние в Стара Сърбия, Босна и България чрез подпомагане на културно-просветни начинания и пр. Обстоятелствата не позволяват на Милош да се противопостави на османското господство на Балканите — Сърбия е слаба, а Европа стои на позициите за запазване на статуквото в Югоизтока (само Русия е за подялба на Османската империя, но и тя не е безкористна, а нейните антиосмански действия срещат съпротивата на Запада). Оттук и „туркофилството“ на Милош, неговата позиция за постепенност в решаването на Източния въпрос, т.е. реализиране на задачите на сръбската национална политика не веднага, а в определена историческа перспектива.
Няма съмнение, че в основата на сръбската национална политика от времето на Караджордже и Милош лежи националноосвободителният мотив. Става дума за освобождение на сръбството и неговото обединение в единна национална държава. Но на практика през първата половина на XIX век вече има две сръбски държави — Сърбия и Черна гора. И естествено съществен пункт на сръбската национална политика става въпросът за тяхното обединение. Друга тема на сръбската национална политика е въпросът за съдбата на Стара Сърбия, Босна и Херцеговина — населението там в мнозинството си е сръбско, а и сърбите от бившия Белградски пашалък в много случаи са потомци на сръбски бежанци и преселници от въпросните краища. Следователно сръбската национална политика и в този пункт не може да се преценява другояче, освен като националноосвободителна.
Това обаче не е цялата истина, а само съществена част от нея. Защото в сръбското общество непрекъснато битува и идеята за реставрация на Душановото царство, т.е. за създаване на голяма и силна сръбска държава върху развалините на Османската империя. Този въпрос занимава повечето сръбски духовни и политически водачи, в това число и Караджордже и Милош. Обикновено никой обаче не разграничава националното от наследствено-историческото право. По време на въстанията от първата четвърт на XIX век, а и дълго след това доминира „националното“, но още първите стъпки на сръбската държава на балканска сцена показват, че в перспектива ще се развие „наследствено-историческото“. И не просто ще се развие, а направо ще прерасне в завоевателно-хегемонистичен мотив на сръбската национална политика. Първата стъпка в това направление безспорно е „Начертанието“ на Гарашанин от 1844 г. — основен документ на сръбската национална доктрина.
Автор на този документ е видният представител на уставобранителския режим Илия Гарашанин, тогава министър на вътрешните работи на Сърбия. Върху неговото „Начертание“ силно влияние оказва полската емиграция, последвала поражението на полското въстание от 1831 г. Неин водач е бившият руски външен министър Адам Чарторийски с резиденция в Париж, който има свое представителство в Цариград и постоянен агент в Белград. В началото на 1843 г. Чарторийски съставя една програма на тема сръбска политика — каква трябва да бъде сръбската политика, за да се постигне обединение на южните славяни под ръководството на Сърбия. Като емисар на полската емиграция и същевременно драгоман на френското Генерално консулство в Белград през 1843 г. се установява Франьо Зах, чех от Холомоуц, участник в полското въстание, впоследствие управител на сръбското артилерийско училище, висш офицер на сръбската армия и влиятелна личност в Сърбия. Той именно донася в Белград разработената от Чарторийски програма за бъдещата сръбска национална политика. Препоръчва се Сърбия сама да си състави подобен план. Илия в края на 1844 г. Ил. Гарашанин съчинява т.нар. Начертание, или програма за външна и национална политика на Сърбия.
Това всъщност е сръбската национална доктрина. Нейните основни положения биха могли да се резюмират, както следва: Османската империя е исторически обречена и ще пропадне. Възможни са два варианта на решение. Първо, османските владения на Балканите да бъдат разделени между Русия и Австрия по линията Видин — Солун. В такъв случай Сърбия би останала под австрийска власт. Второ, върху развалините на Османската империя „нейните християнски жители“ на Балканите да изградят нова държава. В такъв случай Сърбия би могла да играе ръководна роля. Начертанието преценява първия вариант като голяма опасност за Сърбия и сочи Австрия като изначален враг на сръбството, поради което съюз с нея е невъзможен. Следователно остава да се работи за реализирането на втория вариант.
Следват по-нататък някои по-конкретни обяснения: с пропадането на Османската империя се отваря вакуум, който ще трябва да се запълни от едно сърбо-славянско царство. Англия и Франция са против подялбата на османските владения между Русия и Австрия, но не биха били против една силна християнска (разбирай сръбска) държава на Балканите, която да възстановява равновесието. Сърбия ще даде всички гаранции на Европа, че може да съществува между Австрия и Русия. Тя трябва да се разшири териториално
