жители, една трета от които са мюсюлмани. Критските гърци са за еносис (присъединяване към Гърция), гръцкото обществено мнение — също, но критските мюсюлмани — не. През 1866 г. за пореден път гърците от острова въстават. Те отправят петиция до Портата с искане за реформи и разширяване на правата им, а когато тази петиция се отхвърля — свикват свое Национално събрание и провъзгласяват присъединяването на острова към Гърция. Гръцкото правителство пряко не се намесва, като обявява „неутралитет“, но в действителност с всички възможни средства подпомага Критското въстание: образуване на комитети за събиране на помощи в пари и оръжие, изпращане на доброволци и офицери от гръцката армия за военно ръководство на въстанието, пренасяне на боеприпаси и храни с гръцки кораби и пр. Освен това гръцкото правителство прави опит да предизвика въстание в Епир, Тесалия и Македония и по този начин да отклони силите на Османската империя от о. Крит.
И този път Гърция не постига целите си — всичко се повтаря както по времето на Кримската война: Портата отправя ултиматум Гърция да прекрати подкрепата си за Критското въстание, великите сили са на страната на султана, а британският флот влиза в пристанището на Пирея. До открита гръцко-турска война не се стига, Гърция се подчинява на външния натиск и прекратява помощта си за въстанието, след тригодишни тежки борби критските гърци слагат оръжие, а Портата обещава да дари поданиците си от острова с „Органически устав“.
Гръцката Мегали идея противопоставя Гърция не само на Портата и силите, които през средата на XIX век държат за целостта на Османската империя. Тя противопоставя гърците и на повечето балкански нации, имащи или още не свои национални държави. На основата на тази идея се ражда гръцкият мегаломански национален стереотип, който съдържа в себе си самочувствието за превъзходство над „другите“ — Гърция е страна с минало величие, пряк наследник на древна Елада и средновековна Византия, тя първа става независима държава на Балканите и първа формулира своята национална доктрина и пр. Следва в случая да се отбележи, че в този гръцки национален стереотип непрекъснато присъстват два компонента: османският фактор като обект на политиката, опасност и конкуренция, от една страна, и славянският фактор като претендент за османското наследство или част от него, от друга. И съвсем естествено отношенията както с Османската империя, така и с балканските национални държави и нации са по-скоро негативни, отколкото позитивни.
СЪРБИЯ
Управление на княз Милош (1830–1839)
Изграждането на сръбската национална държава започва едновременно с освободителната борба на сръбския народ, по време на сръбските въстания от началото на XIX век, но не завършва нито до 1813 г., нито до 1830 п, а се развива и усъвършенства по-нататък. Това развитие и усъвършенстване продължава да се определя от външни и вътрешни постоянно действащи фактори: международни договори и споразумения, регламентиращи държавно-политическия статут на Сърбия; развитие на държавноправната теория и практика в света; съотношение на силите между различни концепции на държавно строителство вътре в страната. Първият международен договор, който регламентира държавно-политическия статут на Сърбия, е Одринският мир от 1829 г. и последвалият го султански хатишериф от 1830 г.: Сърбия е автономно, трибутарно княжество; тя е в териториалния обхват от 1813 г., т.е. 12-те нахии на бившия Белградски пашалък, към който се прибавят още 6 нахии от други пашалъци в източна посока, влизали в нейните предели по време на Първото сръбско въстание; нейната зависимост към Османската империя се изразява в плащането на един данък в размер на 2 млн. и 300 хил. гроша годишно; Портата запазва правото си да държи свои гарнизони в 6 сръбски града — Белград, Шабац, Смедерево, Ужице, Соко и Кладово, където още могат да живеят турци.
Във всяко друго отношение Сърбия става самостоятелна държава: самоуправляваща се монархия начело с наследствен княз и собствени държавни институции (войска, съдилища, църква, болници, печатници, пощенска служба, дипломатически представителства в други страни и пр.), в работата на които турските власти вече не могат да се месят. Всъщност от формална държавноправна гледна точка султанът делегира на Милош като наследствен княз правата си да управлява Сърбия.
Одринският мир от 1829 г., разбира се, не решава всички въпроси на Сърбия. Първото нещо, което предстои да се осъществи, е връщането на 6-те нахии. Предвижда се създаването на смесена руско-турска комисия, която да се заеме с този въпрос. За допълнително решаване е оставен и сръбският църковен въпрос — предстои сключването на отделен договор, който да регулира отношенията между сръбската църква и Цариградската патриаршия. Дори и наследственото право на Милош на сръбския княжески престол не е узаконено — специален султански берат трябва да потвърди това право.
Сърбия приема новия си държавноправен статут с въодушевление. Султанският хатишериф от 1830 г. е прочетен пред многохиляден народ в Белград под звуците на църковна камбана. На сградите е поставен сръбски герб, сърбите празнува своето освобождение, а Милош е на върха на своята мощ и слава. И с право, защото за кратко време под негово ръководство Сърбия прави грамадна крачка напред в много направления. Главната грижа и след 1830 г. остават отношенията със „сръбските“ турци и Портата. Под натиска на сръбските власти, които прибягват до насилствени мерки, сръбските села са очистени от мюсюлманско население. Остават неизселени само две мюсюлмански села в югозападната част на страната. Спахилъците са премахнати, спахиите напускат Сърбия, а земите им минават в ръцете на сръбските селяни (чрез покупко-продажба или чрез заграбване). През 1834 г. това преразпределение на земята е узаконено, селянинът получава своята „бащина“ като свободно и независимо имение, спахийските аграрноправни отношения окончателно отиват в историята.
През 1835 г. и 1836 г. влизат в сила закони, които гарантират общинската селска собственост върху гори и пасбища срещу присвояването им от частни лица. Запазват се и по-нататък десятъкът като данък в полза на държавата и задължението кулук — безплатна работа на селяните при прокарване на пътища, строеж на мостове и обществени сгради, както и в именията на Милош и други първенци.
Следващият голям успех на Милошева Сърбия е освобождението на въпросните 6 нахии. Може във връзка с това да се отбележи, че Милош предлага Сърбия да вземе участие в Руско-турската война от 1828–1829 г. на страната на Русия, след което да получи Ниш и Видин. Руското военно и политическо ръководство не приема тези сръбски внушения. След сключването на Одринския мир е образувана руско- турска гранична комисия, която изработва карта за разграничаване и предаване на спорните територии на Сърбия. Портата обаче не бърза, а Милош проявява нетърпение. През есента на 1832 г. във въпросните Тимошки и Моравски нахии избухват въстания, инсценирани и подпомагани от Сърбия. Няколко хиляди бойци от сръбската народна войска идват на помощ на разбунените селяни в този район. В крайна сметка една руско-турска комисия осъществява разграничаването, в резултат на което територията на Сърбия се разширява на изток — новоприсъединените нахии съставляват една трета от общата територия на Сърбия. Следва нов султански хатишериф (1833), който узаконява извършените териториални промени. Веднага след това се пристъпва към премахване на тимарско-спахийската система и в новоприсъединените територии.
Голям успех на Сърбия от онова време е решаването на сръбския църковен въпрос: през 1832 г. сръбската православна църква добива свое независимо вътрешно устройство начело с Белградската митрополия. Сърбия извоюва освен това пълна митническа независимост. През 1831 г. започва работа Държавна печатница и от началото на 1834 г. Сърбия има свой официален вестник — „Новине српске“, от Пречанските краища идва интелигенция, развива се просвета, основана е санитарно-медицинска служба, отворена е аптека и т.н.
Макар и неграмотен и простоват, с поведение на турски паша, Милош разбира ролята на образованите люде в изграждането на държавата. По негово време Сърбия прави първите крачки на своето културно- просветно издигане — през 1839 г. в княжеството вече функционират повече от 70 първоначални училища, няколко лицея, една „велика школа“ и една семинария, а в Нови Сад, на австрийска територия, от 1827 г. работи културно-просветно дружество „Матица српска“.
Но като всяко управление и това на Милош не жъне само успехи, а има и много негативни характеристики и минуси. Главният минус е в липсата на основен закон, разграничаващ и регламентиращ
