офицери, завършили образованието си в чужбина. Техният Либерален клуб изтъква като пропаганда две основни начала: стопанска и политическа свобода; национално освобождение и национална независимост. Политически идеал на либералите е: парламентарна конституционна монархия, ненамеса на държавата в стопанската дейност, права и свободи на гражданите. Те непрекъснато оперират с понятия като народен суверенитет, право на самоопределение, парламентаризъм, граждански права и свободи, общо избирателно право, свобода на мисълта, словото и печата и др. Либералите не признават класовата борба и революцията, те са противници на каквото и да било самодържавно управление, в което силата преобладава над правото.
През 60-те години либералите повеждат борба срещу абсолютизма на Михаил. През 1864 г. техният идеолог Вл. Йованович отива в Женева и там започва да издава вестниците „Слобода“ и „Српка слобода“ на френски и сръбски език. Две години по-късно, през 1866 г. той се премества в Будапеща и заедно с водача на войводинските либерали Светозар Милетич издава вестник „Застава“ („Знаме“), на страниците на който продължава борбата против режима на княз Михаил. Установяват се връзки и единодействие между либералите от Сърбия и тези от Войводина. Съпротивата срещу абсолютистко-полицейския режим в Сърбия става по-сериозна и по-масова — в нея се включва младото поколение в Сърбия и Войводина.
През август 1866 г. сръбските и войводинските либерали свикват свой конгрес в Нови Сад, който полага началото на независима от Белград общосръбска организация, известна под името „Обединена сръбска младеж“ (Омладина). Тази организация обединява различни литературни кръжоци, студентски съюзи, политически дружества и групи. Тя не си поставя открито политически цели, но цялата й дейност е насочена към извоюване на политическо единство на сръбските земи. Най-силно е влиянието на Омладината в сръбските земи под австрийска власт. Войводина става център на омладинското движение, а вестник „Застава“ в продължение на няколко години е негов главен орган.
Още от възникването на омладинското движение в него се очертават две крила: буржоазно-либерално и революционно-демократическо. Виден теоретик на първото крило е водачът на сръбските либерали от Войводина Светозар Милетич, а на второто — първият сръбски социалист Светозар Маркович. И двамата са против абсолютистко-полицейския режим на княз Михаил, но Милетич е доста по-умерен, докато Маркович е не само против абсолютизма, но и против монархията.
Понеже омладинското движение в Сърбия и Войводина ратува против абсолютизма на княз Михаил, то се посреща с неприязън от управляващите и е подложено на гонение. През 1867 г. Омладината се събира на конгрес в Белград. Първоначално властите дават разрешение, след това министърът на вътрешните работи забранява заседанията в сградата на Великата школа, а накрая участниците в конгреса са прогонени от Белград. Преследвана от сръбските и австро-унгарските власти и неединна отвътре, впоследствие Омладината се разпада.
Либералното движение от 60-те години играе положителна роля в сръбската история. То съдейства за укрепване на сръбското национално съзнание, за подем на сръбската култура, за популяризиране на държавноправната теория и практика от онова време, за повишаване на политическата активност на сръбския народ.
Както се вижда, във вътрешнополитическата област второто управление на Михаил е безплодно: Сърбия си остава държава с еднолична абсолютистко-деспо-тична полицейска система на управление. Малко по- друго е положението с автономния статут на тази държава, т.е. с връзката Сърбия — Османска империя. На 3 юли 1862 г. избухва стълкновение между турци и сърби в Белград, турският гарнизон в продължение на няколко часа обстрелва града. Настъпва криза в сръбско-турските отношения. Сръбското правителство се обръща към европейските държави за съдействие. Свиква се международна конференция в Цариград за уреждане на конфликта. Постига се компромис — мюсюлманското население се изселва от Сърбия, с изключение на турските крепости по Сава и Дунав; крепостите Соко и Ужнице се разрушават; Сърбия дава обезщетение на изселващите се (около 8000 души); в оставащите на сръбска земя турски крепости (тези по Сава и Дунав) стационират само редовни турски войски.
При този статут, като автономно трибутарно княжество с присъствие на редовни турски войски в Белград, Шабац, Смедерево и Кладово, Сърбия остава до 1867 г. През есента на 1866 г. княз Михаил иска от Портата да отстъпи и тези крепости на Сърбия. Под натиска на Русия и другите европейски сили Турция е принудена да приеме. През март 1867 г. княз Михаил с възвание към сръбския народ съобщава за съгласието на султана да отстъпи въпросните крепости на Сърбия. Още същия месец князът посещава Цариград и е приет от султана. В течение на 1867 г. турските крепости и гарнизони на сръбска територия са ликвидирани. С това се прави нова крачка по пътя на по-нататъшното освобождение на Княжество Сърбия от османска зависимост.
Само този успех обаче не стига. Абсолютистко-полицейският режим на Михаил настройва срещу себе си не само либералното и омладинското движение в Сърбия и Войводина, но и цялото сръбско население. За това допринася освен всичко друго още и намерението на княза след развода с жена си да сключи нов брак с внучката на рождения си чичо Йеврем Обренович — Катерина. Срещу този брак се обявява сръбската църква в лицето на митрополит Михаил, а също така и министър-председателят Илия Гарашанин, както и цялото обществено мнение в Сърбия. Към това се прибавят и колебанията на княз Михаил от есента на 1867 г. във външната политика: отказ от готвената преди това война срещу Турция, смяна на Гарашанин с Йован Ристич на поста министър-председател, охлаждане на отношенията с Русия и пр. В такава обстановка на недоволство вътре в страната и неопределена и неясна външна политика на 11 юни 1868 г. княз Михаил пада убит в резултат на заговор от привърженици на бившия княз Александър Караджорджевич.
Към независима парламентарна държава (1868–1878)
След смъртта на Михаил за княз на Сърбия е провъзгласен Милан Обренович, внук на брата на Милош Йеврем Обренович. През 1868 г. той е още малолетен (на 14 години), поради което се назначава регентство от трима души. Най-силна фигура в регентството е тогавашният военен министър Миливое Блазнавац. Вторият регент е Йован Ристич, дългогодишен представител на Сърбия в Цариград, а третият — Йован Гаврилович, личност без политическо значение.
Атентатът срещу княз Михаил от 1868 г. отстранява главния носител на абсолютистко-деспотичната теория и практика на управление в Сърбия. Караджорджевичите обаче не успяват да се възползват от това — готвеният държавен преврат се проваля. Остават да се състезават консерваторите и либералите. Печелят последните. Консерватизмът е в отстъпление, а либералите, свързали се с властта, стават все по- умерени. Като техен лидер се налага регентът Йован Ристич.
Главното дело на регентството (1868–1872) е новата конституция на сръбското княжество, приета от Народната скупщина през 1869 г. „Турската“ конституция от 183 8 г. окончателно отива в историята — Сърбия става наследствена конституционна монархия, все още васална на Османската империя, но с една форма на зависимост към Портата по-малко от преди. Страната прави крачка напред не само към своята независимост, но и към утвърждаването на парламентаризма.
Конституцията от 1869 г. утвърждава принципа на разделение на властите. Законодателна власт се осъществява от Народната скупщина и княза. Народната скупщина се свиква най-малко веднъж годишно. Три четвърти от депутатите избира народът, а една четвърт назначава князът. За депутати могат да кандидатстват навършили 30-годишна възраст, които плащат данък в размер най-малко 6 талера.
Всички, които получават някаква издръжка от държавата (чиновници, пенсионери, военни и пр.), не могат да избират и не могат да бъдат избирани. Народната скупщина приема законите, бюджета и данъците. Законодателна инициатива имат князът и правителството. Князът потвърждава и обнародва законите.
Княжеската власт е наследствена и принадлежи на династията на Обреновичите — никога не може да бъде избран за княз който и да било от потомството на Караджорджевичите, „върху които тегне народното проклятие“. Изпълнителната власт се осъществява от княза чрез Министерски съвет. Министрите се назначават и уволняват от княза. Те се отчитат пред княза и пред Народната скупщина, но нямат политическа отговорност пред парламента — могат да управляват и без неговото доверие. Съдебната власт се осъществява от независими съдилища. Държавен съвет, какъвто Сърбия познава съгласно „турската“ конституция от 1838 г., вече не съществува.
Впрочем има Държавен съвет, но той се състои от назначени от княза чиновници и се занимава с административни въпроси, като помощен орган на правителството.
