капетаните и пр. Гувернадурите са лишени от власт и това звание се премахва. От 1833 г. окончателно е въведен данък в Черна гора, който заедно с руската помощ от 80 хил. рубли годишно съставя държавните финанси на страната, управлявани от един казначей (касиер).
Изграждането на държавната организация в Черна гора се натъква на съпротива от страна на някои племена, особено в пограничните райони, които на няколко пъти се бунтуват против реформите. Владиката обаче последователно и методично сломява тази съпротива и постепенно ликвидира племенното самоуправление в страната. Патриархално-племенната организация е принудена да отстъпи пред формиращата се черногорска държава, която окончателно е изградена през средата на XIX век, когато наследникът на Негош, Данило Петрович (1851–1860), се провъзгласява за княз и превръща Черна гора в наследствено княжество. Сега се извършва ново административно деление на страната на капетании и се приема нов общочерногорски закон. Княз Данило Петрович и неговият наследник княз Никола(1861–1918) управляват Черна гора като абсолютни монарси.
Външна политика на Черна гора
Успоредно с борбата за изграждане на черногорската държава продължава и борбата за извоюване на пълна независимост по отношение на Турция. След успешната битка при Круси (1796) и формирането на първите черногорски държавни органи самочувствието на владиката и населението на Черна гора значително нараства. Петър I Петрович обмисля един план за освободителна акция срещу Турция в съседните на Черна гора области. Специални интереси има владиката към Бока Которска, чрез завладяването на която Черна гора може да си осигури излаз на море. За постигане на тази цел в началото на XIX век Петър I прави опит да се опре на Наполеонова Франция. Това предизвиква временно влошаване на черногорско-руските отношения, но впоследствие в Черна гора пристига нов руски представител и черногорците са ангажирани във военните действия срещу Франция.
Поради борбите за завладяване на приморските градове Черна гора не се включва активно в помощ на Първото сръбско въстание. До по-тясно сътрудничество между сръбските въстаници и черногорците се стига едва през 1809 п, когато Караджордже напредва до Сеница, а черногорските сили обсаждат Никшич и се готвят за съединяване със сърбите.
В началото на XIX век черногорските ръководители отделят най-голямо внимание на борбата за освобождаване на Приморието, надявайки се, че ще си осигурят излаз на море. Обаче тяхното намерение е осуетено от Австрия, която според мирния договор от 1805 г. отстъпва Далмация и Бока Которска на Франция. Вестта за установяването на Наполеоновата власт в Приморието безпокои не само Черна гора, но и населението на Бока. На своята скупщина от 1806 г. в Рисан то решава да поиска помощ от черногорците, които влизат в Бока, а руска ескадра идва в Адриатика. Започват сражения с френската армия, в които черногорците активно подпомагат Русия и имат няколко отлични прояви в битките при Цавтат и Дубровник.
По това време Петър I излиза с план за създаване на славяно-сръбска държава под върховното покровителство на руския император. В състава на тази държава трябва да влязат Черна гора, Бока Которска, Херцеговина и Далмация със столица Дубровник. Обаче Тилзитският мир отново разстройва плановете на черногорския владика. Според този договор Бока Которска е предадена на Наполеон.
След поражението на Наполеон през 1813 г. черногорските войски отново влизат в Бока Которска и е провъзгласено обединението й с Черна гора. Образувано е временно общо правителство („Централна комисия“) начело с Петър I Петрович. Но и сега надеждите на черногорските ръководители за излаз на море са провалени. През 1815 г. Виенският конгрес предава Бока Которска отново на Австрия, която крепи своето господство тук до края на Първата световна война.
Неуспешното завършване на борбата за излаз на море не сломява духа на черногорците. През втората четвърт на XIX век те продължават сраженията си с османците и извоюват нови придобивки в утвърждаването на своята независимост. През 1820 г., когато османците застрашават черногорските граници при р. Морача, черногорските сили оказват решителна съпротива и им нанасят поражение. В резултат на това в състава на Черна гора влизат племената морачи и ровци.
През 30-те години на XIX век Петър II Петрович Негош успешно използва феодалните размирици в Босна и Албания за разширяване на освободителната борба. През 1841 г. между Черна гора и Австрия е подписан договор за определяне на границата между двете държави. Тове е първият международен акт, с който една велика европейска сила признава черногорските държавни граници. През следващата 1842 г. Негош сключва мир с Турция, според който Черна гора се третира като „независима област“. Постигната е нова крачка към утвърждаване независимостта на Черна гора.
По време на управлението на Петър II Негош още повече се разширяват руско-черногорските връзки. Черногорският владика на два пъти посещава Русия, където му е оказан радушен прием, а руската помощ за Черна гора е увеличена. Освен това Петър II Негош е привърженик на идеята за южнославянско единство, съчувства на стремежа за културно и политическо сближение между южнославянските народи. В началото на 40-те години той води преговори и със сръбското правителство за обща борба срещу Турция и за създаване на обща южнославянска държава.
Черногорско-турските войни от средата на XIX Век
През 50-те и 60-те години на XIX век избухват чести вълнения на сръбските селяни от Босна и Херцеговина. Като важна задача в своята програма те поставят искането за присъединяване към Сърбия и Черна гора. В същото време черногорският княз Данило се стреми към международно узаконяване на черногорската държавност и разширяване на черногорската територия. Съставна част от тази политика става подкрепата на херцеговинското население в борбата му против османската социално-икономическа и държавно-политическа система. Главното действащо лице в броженията е войводата Лука Вукалович, който действа по инструкции на черногорския княз. Черна гора активно се намесва в събитията и те прерастват в черно-горско-турски войни. Само за едно десетилетие, от 1852 до 1862 г., се водят три такива войни.
През декември 1852 г. 30-хилядна османска армия нахлува в пределите на Черна гора. Черногорците се защитават упорито, като преминават към партизанска война в тила на османците, но търпят поражение. Само намесата на Австрия и Русия осуетява окупацията на страната от силите на Портата. Австрия сама се стреми към завладяване на Босна и Херцеговина, поради което не желае умиротворяване на този район и използва случая, за да се намеси и да се представя за защитник на населението.
През 1857–1858 г. избухва ново вълнение в Източна Херцеговина. Особено силно е то в Граховската област, където населението фактически не признава османската власт. Начело на вълненията отново е войводата Лука Вукалович. Този път въстаниците и Черна гора имат значително по-големи успехи. Още в първото въоръжено стълкновение с местните османски сили в района на Требине отрядът на Вукалович постига победа, която се възприема като сигнал за разширяване на въстанието по цяла Херцеговина. Отрядът на Вукалович непрекъснато нараства, към него се присъединяват не само сръбски, но и хърватски селяни. И избухва нова черногорско-турска война. Решителната битка се разиграва при Грахово (28 април — 1 май 1858 г.), в която османските войски търпят поражение, а черногорците и херцеговинските въстаници превземат Клобук и обсаждат Требине. Следва нова намеса на великите сили. Военните действия се прекратяват и се формира една международна комисия, която определя границата между Черна гора и османските владения на Балканите. Грахово и редица други погранични области са присъединени към Черна гора. Определянето на турско-черногорската граница с участието на европейските сили (Русия, Австрия, Англия, Франция и Прусия) на практика става ново признание на черногорската държавност. Формално Черна гора още е автономно княжество, чийто сюзерен е султанът, но в действителност води собствена политика и действа като независима държава.
Следващата трета поред турско-черногорска война от онова време е тази от 1861–1862 г. През януари 1861 г. старият войвода Л. Вукалович се прехвърля от Черна гора в племето зубци, което се извършва в споразумение с черногорския войвода Мирко Петрович, герой от битката при Грахово, баща на новия черногорски княз Никола. Наскоро след това една чета въстаници и черногорци начело с Вукалович влиза в с. Суторина. Въстанието бързо обхваща цяла Херцеговина. Племената баняни, рудиняни, пивляни, шаранци, дробняци и васоевичи въстават, като образуват свои въстанически отряди. Броят на въстаническите чети и
