Решид паша, Мехмед Емин Али паша и др.) с високо образование, владеещи чужди езици и познаващи европейския държавно-политически модел, хора, искрено отдадени на реформеното дело. Те разбират, че ако реформите не спасят империята им, няма какво друго да я спаси. И инициативите идват от тях, от султанския дворец, от Високата порта и министерствата. Съществува обаче и цяла кохорта чиновници, експерти, юристи, технически кадри, офицери, идеолози, книжовници и други анонимни реформатори, всички малко или много под влияние на европейската цивилизация и култура. Те са, които правят реформите. Мястото на буржоазията, по-слаба или по-силна, не е сред тях, в нейна компетенция е и трябва да бъде стопанската дейност. Следователно разсъжденията за „хегемонна рая“ на буржоазията в случая нямат място.
Второ. Проследени по „ресори“ на държавно-политическата дейност, резултатите от реформите показват приблизително следната картина:
Централна администрация
Развиват се министерства (външно, вътрешно, правосъдно, финансово, по търговията, земеделието, строителството, за вакъфите, по военните работи, по религиозните дела и пр.) с множество отделни служби, които заедно със съвещателните органи (Висш съдебен съвет, Висше събрание по реформите, Държавен съвет, разни комисии) съставляват султанското правителство, един кабинет по европейски модел като централен орган на изпълнителната власт.
Провинциална администрация
Със закон от 1864 г. империята се дели на 27 провинции (вилаети), съставени от санджаци, кази и нахии. Най-малката населена единица е селото (кварталът) начело с изборен кмет, подпомаган от съвет на старейшините. Нахиите, казите, санджаците и вилаетите се управляват от назначени управители, подпомагани от общи събрания, в които участват и представители на немюсюлманското население на съответната административна единица. С това се слага началото на определена представителност на населението в управлението на държавата. Назначава се също така съответен административен персонал за различните области на дейност — съдебни дела, данъци, пътища, мостове и т.н.
Правосъдие
Осъществява се унификация на правната система — Наказателен кодекс, Търговски кодекс, Кодекс на морската търговия, Граждански кодекс, Земеделски кодекс. Империята се снабдява с нужните закони, най- често заимствани от френското законодателство и приспособени към изискванията на времето. Създават се и светски съдилища — низами. В нахиите такъв съд е съветът на старейшините, в казите и санджаците действат апелативни съдилища, в Цариград — Държавен съвет. В съдебните органи заседават и представители на малцинственото население. Делата се гледат под председателството на кадии.
Военно дело
Създава се редовна армия. Нейното комплектуване и обучение започва от времето на султан Махмуд II. Функционират няколко военни училища (военноинженерно, военномедицинско, училище за военни науки, военна академия). Обучението се води от френски и пруски военни специалисти. Войската се състои главно от мюсюлмани (немюсюлманите имат право да служат във войската, но могат и да се откупят, като плащат данъка бедел). През 1848 г. Османската империя има 6 армии, базирани на различни места (Цариград, Източна Тракия, Румелия, Анадола, арабските провинции, Багдад). Всяка армия има съответно командване и военни подразделения (бригади, батальони, полкове) както европейските армии от онова време. През 1870 г. на активна военна служба в султанската армия се намират 210 хиляди души, 190 хиляди са зачислени в запаса и 300 хиляди минават към опълчението.
Просветно дело
Още по времето на Махмуд II възникват първите светски училища за деца. През средата на XIX век се развива основно светско образование за юноши от 10-15-годишна възраст, а след това се отварят и средни училища с тригодишен курс на обучение за младежи. В тези училища се изучават светски науки — математика, естествени науки, философия, история, география, източни езици, френски език и пр. Времето, когато мюсюлманинът не е трябвало да учи „гяурски“ езици, е минало в историята. През 1868 г. се отваря султански лицей, възникват и първите висши училища — висше административно училище, висше педагогическо училище, висше медицинско училище и пр. Училищата са достъпни за всички поданици на султана независимо от етнически произход или религия. Малцина обаче са „другите“, които се ползват от това право — те си имат свои национални училища.
Финанси и данъци
Полагат се усилия да се премахне събирането на данъци чрез отдаването на тази дейност под аренда. През 60-те години едновременно действат по събирането на държавните вземания държавни служители (бирници, митничари и пр.) и данъчни арендатори (мюлтезими). Империята изпитва непрекъснато финансови затруднения и прибягва до пускането на книжни пари (каймета) в обращение и до външни заеми. За 20 години, от 1855 до 1875 г., тя сключва 14 външни заема, нейните дългове нарастват, разходите са повече от приходите, което сигурно води държавата към банкрут.
Църковно-религиозна сфера
Премахва се светската власт на ръководителите на църковните общности, в това число и на цариградските патриарси. Те получават заплати от държавата и в компетенция им се оставят само църковно-религиозните дела.
Както се вижда, става дума не за „половинчати“, а за сериозни реформи, които в една или друга степен засягат всички държавно-политически, военни, просветни, църковно-религиозни, финансови и други структури на османското общество. И в крайна сметка Османската империя постига известна стабилизация — през средата и втората половина на XIX век тя не е това, което е била две или три десетилетия по-рано. Що се отнася до отварянето към Запада, проникването на чужди капитали и индустриални стоки в империята, засилването на западното влияние („по-луколония“), разоряването на местните занаяти и пр., то от сегашната дистанция на времето и натрупания исторически опит на човечеството може би следва да се запитаме дали това не е по-скоро плюс, отколкото минус. Защото всъщност става дума за банки, заеми, капитали и средства, влагани в строителството на жп линии, гари, пътища, трамваи, пристанищни съоръжения, училища и други обекти, необходими за просперитета на всяко общество. Това до голяма степен се отнася и за „разоряването“ на местните занаяти — конкуренцията на индустриалното производство не само „разорява“, а и подтиква към развитие и модернизация.
Заслужава тук да се постави и въпросът за „шанса“ на националноосвободителните революции на Балканите, дали той е по-добър през първите 30 години на XIX век или някога по-късно. Вярно ли е твърдението, че през втората половина на 20-те години на XIX век гърците са „безнадежно слаби“, но „великите сили спасиха въстанието и направиха държавата им“3. Въпросът би следвало да звучи другояче — не колко са слаби гърците, а колко е слаба или силна Османската империя. Защото в първите 30 години на XIX век тази империя е в състояние на тежка криза, следователно тогава условията за победа на една национална революция са по-благоприятни, сърби и гърци въстават и печелят. След това се правят реформи, империята се стабилизира и „шансът“ на едно национално въстание става по-малък, отколкото преди това.
