султана реформатор. Бунтът е безпощадно потушен, разрушени са еничарските казарми, избити са хиляди еничари в столицата и други градове на империята, еничарският корпус представа да съществува. На сурови репресии са подложени всички, свързани по един или друг начин с еничарите — орденът на бекташите, корпорациите на водоносци пожарникари, хамали и др.
След премахването на еничарския корпус султан Махмуд II премахва и спахийската войска. През 1833 г. тимарите и зиаметите са иззети от спахиите и поставени под управлението на държавата. Доходите от тези ленове вече събира държавната администрация, а спахиите получават съответен откуп. Портата изоставя също така съществуващата в Османската империя система на държавен монопол върху най-важните стоки и суровини, като допуска свободна търговия. На тази основа се сключват и първите търговски договори между османската държава и някои европейски страни. Вътрешните мита се премахват, въвежда се единна митническа тарифа, която предвижда 12% мито върху изнесените и 3% мито върху внесените стоки. Извършва се също така реорганизация на Дивана, определят се заплати на чиновниците (от роби на султана те стават държавни служители), забраняват се конфискациите, създава се особен съвет със задача да обмисля и предлага реформи и т.н. През 1839 г. се прокламира т.нар. Гюлхански хатишериф, който обещава равенство на гражданите, мюсолмани и християни, неприкосновеност на живота, имота и честта на гражданите, справедливо разпределение на държавните данъци и т.н.
Главното предназначение на реформите очевидно е „европеизацията“ на Османската империя, нейното спасяване от чужда намеса и подялба. Те премахват най-уродливите черти на административно- политическата и военната система на империята. От особено значение се оказват реформите във военната област. На мястото на ликвидираната стара еничарска и спахииска войска се създава редовна армия. Портата наема пруски офицери за инструктори и прилага пруска система на обучение. В империята вече няма големи размирици, укрепва централната власт, нараства военната мощ. Портата започва по-успешно да се брани и срещу Русия, и срещу националноосвободителното движение на балканските народи. На всичко отгоре и западноевропейските държави все по-определено застават на страната на тази империя срещу руските домогвания към Проливите и Цариград.
Кримска война
Възелът от международни противоречия (Русия — Османска империя, западноевропейски държави — Русия, балкански страни — Османска империя и пр.) все повече се заплита и достига определена степен на кулминация през средата на XIX век. Израз на тези противоречия именно е Кримската война (1853–1856 г.), която от руско-турска се превръща във война на една европейска коалиция срещу Русия.
Както всички руско-турски войни, така и тази война предизвиква непосредствено отражение на Балканите. Руското правителство подготвя прокламация към балканските народи за въстание. Създават се доброволчески отряди от българи, сърби и албанци в помощ на руската армия. В Търновско и Видинско започва подготовка за въстание, въстава гръцкото население в Епир, Тесалия и района на Арта, активно подпомагано от гръцкото правителство чрез изпращане на чети. Руските войски влизат в Дунавските княжества, местните князе са отстранени, учредяват се временни управленски съвети, местната полиция се присъединява към руските войски, руското командване предприема активни действия на Дунав, обсажда Силистра.
Събитията обаче тръгват в неблагоприятна за Русия и нейните балкански поддръжници насока: съотношението на силите е на страната на Османската империя и нейните западноевропейски съюзници, войната се пренася на Кримския полуостров, Русия търпи поражение, а балканските народи остават сравнително мирни — Дунавските княжества са окупирани от Австрия (1854–1856), Търновският бунт (на капитан Никола Филипов) е потушен, Сърбия не се намесва от страх да не бъде нападната от Австрия, а Гърция, притисната от Англия и Франция и Османската империя, прекратява помощта за гръцкото въстаническо движение.
Следва Парижки мирен договор (1856 г.), който коригира установеното преди това статукво във вреда на Русия: потвърждава се васалната зависимост на Влахия, Молдова и Сърбия към Османската империя. Руският протекторат над тези автономни държави се заменя с колективен протекторат на държавите, подписали Парижкия мирен договор (Русия, Англия, Франция, Сардиния и Прусия). Бесарабия се отнема от Русия и се присъединява към Молдова под васалитета на султана. Дунав става международен воден път под наблюдение на европейските държави, а Черно море — неутрална водна територия, открита за търговски и закрита за военни кораби.
Парижкият мирен договор има не само антируска насоченост. Той гарантира независимостта и териториалната цялост на Османската империя, респ. неизменност на съществуващото държавнотериториално и националнополитическо статукво в Югоизточна Европа, което означава, че никакво национално движение на Балканите не може да очаква подкрепа от която и да било европейска държава. Напротив, открито се заявява, че европейските сили ще смятат „всеки акт и всяко събитие“, което би накърнило суверенитета и целостта на Османската империя, „като въпрос, засягащ общоевропейските интереси“.
Така Европа официално, по силата на един международен договор, си присвоява правото на намеса във всички следващи събития, засягащи съдбата на Османската империя и нейните балкански (и извънбалкански) провинции. Портата от своя страна приема „да участва в предимствата на европейското разбирателство“, което ще рече — да остане под опеката на европейския концерн и да играе ролята на равновесна сила между Русия и нейните западноевропейски опоненти за влияние на Балканите и в Близкия изток. Османската империя няма основание да бъде доволна от това положение, а още по-малко от постановленията на мирния договор за корабоплаването в Черно море и по р. Дунав, тъй като те ограничават нейния суверенитет там. При това като цена срещу англо-френската помощ във войната през март 1854 г. султанът подписва договор с Англия и Франция в смисъл те да гарантират целостта на империята му, а той да осъществи реформи. И след поражението на Русия султанът е на ход — освен засилване влиянието на западните държави в империята му трябва да осъществи обещаните реформи.
Танзиматът
Още с прокламирането на Гюлханския хатишериф от 1839 г. управляващата върхушка в Цариград обявява настъпването на нова епоха, епохата на танзимата, сиреч време на реформите. На 18 февруари 1856 г. султанът обявява т.нар. Хатихумаюн — нов декрет, който потвърждава дадените по-рано права на султанските поданици и очертава параметрите на по-нататъшните реформи в империята: пълна свобода на религията и вероизповеданията, равенство на мюсюлмани и немюсюлмани пред законите, право на собственост и имущества, достъп на немюсюлманите до обществени служби, училища, армия и пр., равно облагане с данъци без разлика на вероизповедание и религия, въвеждане на ред във финансите и държавния бюджет, реорганизация на администрацията, право на представителство на населението в управленските структури на страната, отваряне на банки, строителни работи и т.н. Въпросът пред султана и неговата Висока порта е как да се оздрави „болният човек“, как да се спасява империята, а отговорът — чрез реформи, които да европеизират и модернизират държавата, та тя да се нагоди към изменящия се свят, да стане силна и способна да отстоява себе си, своята независимост и териториална цялост.
Българската историография обикновено разглежда реформите в Османската империя от средата на XIX век като половинчати, които нищо съществено не променят. Изтъкват се при това предимно слаби страни: турската буржоазия не може да играе хегемонна роля в реформеното движение, то се ръководи от султанската върхушка и това била неговата главна слабост; Османската империя се отваря към Европа, изпада в зависимост от западните държави и става тяхна полуколония; проникват чужди стоки и капитали, които конкурират местното производство, империята задлъжнява, увеличават се данъци, влошава се положението на народните маси и други подобни.
В много отношения фактите обаче се разминават с тези оценки.
Първо. Държавата е преди всичко политическа организация, която осигурява ред и съответни условия за човешка дейност. Хората, които имат власт, са тези, които единствено могат да правят и правят реорганизации, преустройства, изменения в условията, т.е. реформи. Начело на Османската империя през средата и втората половина на XIX век стоят султани и министри (Абдул Меджид, Абдул Азис, Мустафа
