отряди непрекъснато нараства. Подкрепяни от Черна гора, въстаниците влизат в бой с турските гарнизони и често пъти излизат победители и в схватки, в които турските части са по-многочислени от въстаническите.
Въстанието в Херцеговина от 1861 г. не остава без международна интервенция. Под натиска на великите сили Портата е принудена да се съгласи с образуването на една международна комисия за Херцеговина. За въстаналите райони заминава като представител на Портата Омер паша, който излиза със специална прокламация към въстаналото население. Прокламацията съдържа обещания за амнистия и някои отстъпки, които Портата е готова да направи. Тази прокламация е прочетена на свиканата през юни 1861 г. Скупщина на въстаналите племена и е отхвърлена като неприемлива база за преговори. В същото време заседава международна комисия в Мостар, но поради противоречията между европейските сили не се стига до решаване на проблемите, свързани с херцеговинското въстание.
Неуспехът на мисията на Омер паша и на международната комисия до голяма степен се дължи на позицията на Черна гора, която насърчава за съпротива въстаналото население. Поради това черногорско- турските отношения навлизат през лятото на 1861 г. в критична фаза. Омер паша организира блокада на Черна гора. Стига се до отделни черногорско-турски военни стълкновения. И двете страни се готвят за война. Руската дипломация полага усилия да застави Портата да се откаже от своите намерения за война, но турското правителство отхвърля руските внушения и в началото на пролетта на 1862 г. с около 50- хилядна войска напада Черна гора.
Черногорско-турската война от 1862 г. се развива неблагоприятно за Черна гора и въстаническото движение в Херцеговина. След упорити сражения турските войски преодоляват съпротивата на черногорско-херцеговинските отряди и се насочват към Цетине. През първата половина на август 1862 г. руското правителство получава телеграма от черногорския княз: „За два дни турците ще бъдат в Цетине, а за четири дни могат да изколят цялото останало население… Нямаме средства за защита. Застъпете се веднага и ни спасете от голямото нещастие, докато още има време.“
Намесата на великите сили, преди всичко Русия и Франция, и този път спасява Черна гора от пълен разгром. В края на август 1862 г. Омер паша изпраща ултиматум на черногорския княз, в който се излагат турските условия за установяване на мир: признаване на черногорско-турската граница, установена през 1859 г., зачитане на автономията на Черна гора от Турция, даване право на Портата да изгради свои крепости по протежение на пътя от Никшич до Шкодра и да държи там свои гарнизони, изгонване от Черна гора на войводата Мирко Петрович, главнокомандващ черногорската войска, отказ на Цетине от нейната предишна политика спрямо Херцеговина и др. След това военните действия са преустановени и е сключен мир, според който се запазва по-рано установената граница между Турция и Черна гора. Херцеговинското население от пограничния район е освободено от някои задължения — плащането на десетина и третина за 6 години (три минали и три предстоящи).
Войната от 1862 г. се съпровожда с големи загуби и жертви за Черна гора — османските войски запалват 60 села и разоряват 2 манастира и 23 черкви. Според сведенията на руския консул в Шкодра от 10 черногорци 8 са в траур заради загинали близки във войната. За сметка на това престижът на Черна гора не намалява, а напротив — европейската общественост и особено южнославянските народи със симпатия следят нейната мъжествена борба. Войните от средата на XIX век, особено тази от 1862 г., подготвят духовете за нейното превръщане в независима държава, което ще стане по време на предстоящата Източна криза (1875–1878 г.)
2. ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ И НЕЙНИТЕ БАЛКАНСКИ ПРОВИНЦИИ
ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ: ВРЕМЕННА СТАБИЛИЗАЦИЯ ПРИ ИСТОРИЧЕСКА ОБРЕЧЕНОСТ
Реформи на Селим III и Махмуд II
Към края на XVII век свършва възходът в развитието на Османската империя. Оттам нататък започва нейният упадък, който продължава повече от два века. Основните видими прояви на този упадък биха могли сумарно да се представят така: разложение на „класическата“ османска държавно-политическа и социално- икономическа система, отслабване на централната власт, слаби финанси, сепаратистки движения, непослушна администрация, неспокойна провинция, неуспешни войни, кървави преврати, масово разбойничество, небивала корупция и т.н. Освен всичко друго в началото на XIX век балканските народи влизат в етапа на организирано националноосвободително движение, избухват големи въстания на сърби и гърци, а международното положение на империята е неблагоприятно.
При това положение пред управляващите среди в Цариград остро се поставя въпросът за намиране на изход от задълбочаващата се криза. Едни предлагат мерки за възстановяване на реда и дисциплината в еничарския корпус и спахийската войска, а други — създаване на редовна армия, изграждана и обучавана по европейски образец. Към втората групировка се числи властващият в края на XVIII и началото на XIX век султан Селим III. Той насочва главните си усилия към създаването на редовна войска. Нейното комплектуване започва през 1794 г. Нарича се низам и джедид. През 1801 г. новият военен корпус вече се състои от десетина хиляди души. Настанени са в казарми в Левенд чифлик, недалеч от столицата. От 1802 г. се пристъпва към наборна система на комплектуване на новата войска и през 1806 г. тя вече брои повече от 20 хиляди души. За издръжката на тази войска се въвеждат нови данъци, а обучението се води във военноучебни заведения от повикани за целта френски преподаватели.
Реформите на Селим III не засягат основите на османската социално-икономическа и политическа система. Те не премахват еничарския корпус и спахийската войска, а предписват комплектуването на редовна армия, която да съществува успоредно с еничарите и спахиите.
Въпреки това опитът за създаване на новата войска предизвиква яростна съпротива: еничари и спахии са против от страх да не бъдат разформировани, местни владетели сепаратисти са против от страх да не се наложи авторитетът на централната власт, производителното население е против новите данъци, консервативните сили в обществото обясняват неуспехите на Османската империя с изоставянето на „старите обичаи“ или прекалените „отстъпки“, които се правят на „гяурите“. Всичко това обрича реформите на Селим III на неуспех — през пролетта на 1807 г. в Цариград избухва метеж, Селим III е детрониран, събраната редовна войска се разпуска, а привържениците на реформеното движение са подложени на преследване.
Но в Сърбия се разраства въстаническо движение, а от север заплашва Русия. И отново голяма актуалност придобива искането за реформи. Обединителен център на силите, търсещи спасение за Османската империя в осъществяването на реформи, става русенският аянин Мустафа Байрактар, главнокомандващ османските войски, разположени в очакване на руското настъпление през Дунав. През лятото на 1808 г. Байрактар се отправя с войските си към Цариград, възкачва на престола Махмуд II и заема поста велик везир. На власт идва една върхушка, която търси изход от кризата в провеждането на реформи. През септември — октомври 1808 г. се взема решение за продължаване на реформи. Създава се самостоятелен корпус от 5 хиляди младежи пехотинци и кавалеристи, облечени в специални униформи и зачислени на заплата. Предстои тяхното военно обучение по европейски образец. Същевременно заплатата на еничарите се намалява наполовина. Но и от това нищо не излиза — през ноември 1808 г. избухва бунт на еничарите в столицата, новосформираният военен корпус се разпуска, Мустафа Байрактар и други реформатори загиват, на престола остава Махмуд II, но поради съпротива на консервативните сили не може да започне реформи. Към тях той ще пристъпи след близо две десетилетия, едва след като успява да укрепи централната власт и да отстрани повечето от непокорните местни владетели отцепници и да постави на висши командни постове в еничарския корпус свои верни хора.
През май 1826 г. разширен султански съвет отново взема решение да се възстанови военната мощ на империята чрез създаването на редовна войска. Предвижда се създаването на нов пехотен корпус от войници и офицери, които задължително живеят в казарми и ежедневно се обучават. Проектът не предвижда разформироване на еничарската войска. Въпреки това през средата на юни 1826 г. в столицата избухва еничарски бунт. Участват около 20 хиляди метежници. Този път обаче силата е на страната на
