Историческата обреченост на Османската империя
В резултат на реформите през средата и началото на втората половина на XIX век Османската империя временно се стабилизира. Това обаче не може да промени отдавна очерталата се перспектива на историческа обреченост. И тази обреченост не се определя от съдържанието на реформите (половинчати, ограничени или сериозни), нито от това, кой играе хегемонна роля — управляващата султанска върхушка в Цариград или буржоазията в обширната империя, османска и турска или национална. Други са факторите, от които зависи бъдещата съдба на империята.
Османската империя е истинска мозайка от етноси, култури, религии и вероизповедания. За нейното оцеляване се предприемат реформи, които да обединят различните съставки на мозайката в един „братски съюз“ под жезъла на султана. Високата порта проявява по-голяма благосклонност към „другите“, надявайки се да ги приобщи. Резултатът обаче е точно обратен — реформите създават благоприятна почва не за „хомогенизиране“ на империята, а за нарастване на съпротивата на различните съставки на мозайката. Държавата се модернизира, но „помирение“ между нея и националните общности, от които е съставена, не може и няма как да се постигне. Точно това положение прави Османската империя през XIX век, века на националната идея, нациите и националните движения, исторически обречена.
Впрочем такава е съдбата на всяка многонационална империя, конгломерат от земи и народи, където има национално потисничество и господство на едни над други. Националната идея е главната сила, под ударите на която е осъдена да рухне не само империята на султана, но и империята на Хабсбургите. Същата тази идея дава живот на националните държави според принципа „за всяка нация — държава“. А и още нещо. Националната идея руши Османската империя, но заедно с това дава живот на великодържавието като политическо мислене и държавна политика на всяка новоучредявана балканска държава. И всяка национална държава ще поеме мисията на освободител и обединител на съответната нация, като ще се стреми да реализира едни или други завоевателно-хегемонистични аспирации, т.е. да отломи колкото може по-голямо парче от султанската баница. Следователно върху територията на някога могъщата Османска империя ще никнат национални държави, които ще късат парче по парче от нея, за да го присъединяват към себе си.
Естествено, не е само това, което прави Османската империя исторически обречена. Деветнайсети век не е само век на националната идея, нациите и националните движения, а и век на имперското мислене, колониалната политика и колониализма. Султанът и неговата Висока порта отдавна са престанали да мечтаят за нови завоевания, главното за тях е запазването на статуквото такова, каквото е. Европейските велики сили обаче съвсем не мислят така, при което Османската империя влиза в сферата на техните имперско-колониални интереси: Русия — източната част на Балканите, Проливите, Цариград и пр.; Хабсбургската монархия — западната и средната част на Балканския полуостров; Франция — Алжир, Тунис, евентуално Сирия, Ливан и пр.; Англия — морския път, Египет и други османски владения в Африка и Азия; Италия — Източното Средиземноморие, Триполитания и др. На историческата сцена като претендент за част от османското наследство скоро ще излезе и Германия. Парижкият мирен договор от 1856 г. „гарантира“ статуквото на Османската империя, но докога? Още първите години след подписването на този договор ще покажат, че установеното „равновесие“ се пука по всички шевове и че „болният човек“ не може да очаква нищо добро от положението си на пресечна точка на толкова много имперски и колониални интереси.
БЪЛГАРИЯ
Османската власт в България
България влиза в състава на османския еялет Румелия. Там са санджаците Видин, Никопол, Силистра, Пловдив, Кюстендил и др. Българинът е селски човек, рая, която работи на своята бащина по тимари, зиамети, хасове и вакъфи. Установена е османска власт със собствена администрация, но има и местна селска община и местни първенци, които с течение на времето стават „чорбаджии“. Като източноправославно население българите са част от т.нар. Рум миллет, отначало под юрисдикцията на Охридската архиепископия, а слад 1767 г. — направо под Цариградската патриаршия. Развива се силно гръцко културно влияние — много църковни служби се заемат от гърци, богуслужението минава на гръцки език, българи добиват светска грамотност в гръцки училища, развиват бизнес отношения с останалия свят като гърци и т.н. За няколко века българските земи се сдобиват и с многобройно мюсюлманско население — силно турско присъствие плюс масова ислямизация на местно население в Родопите, Македония и на други места. До XVII век Европа малко или нищо не знае за съществуването на българския славянски народ.
Разложението на османския феодализъм, прераснало в криза на цялата социално-икономическа и държавно-политическа система на могъщата някога империя, пряко засяга и българските земи — всички прояви на тази криза имат своите еквиваленти и тук. Ще отбележим само две неща: първо, отцепничество. Българския еквивалент на това явление се нарича Осман Пазвантоглу. През 1794 г. вече богат чифликчия със собствена военна сила, Пазвантоглу прогонва видинския паша и става могъщ отцепник — в продължение на повече от едно десетилетие той господства във Видинско и предприема нападения по всички посоки — Враца, Никопол, Свищов, Плевен, София, Ниш, на север от Дунав, а и на юг от Стара планина. Едва след смъртта му през 1807 г. Видинската крепост отново минава под контрола на централната османска власт. Непокорен владетел в българските земи от онова време е и силистренският паша Исмаил ага Тръстениклията, чийто еялет включва цяла Североизточна Бъргария. Негов приемник става споменатият по-горе русенски валия Мустафа паша Байрактар.
Второ, „Кърджалийско време“. Това време е в края на XVIII и началото на X–IX век. За България то е време на кърджалийски опустошения и набези на бунтовния Пазвантоглу плюс извънредни военни данъци, болести и епидемии, а всичко заедно — всеобща несигурност. Кърджалийските банди се рекрутират главно от дезертирали войници от минаващи през българските земи османски войски. Те са неизвестно колко на брой конни отряди, съставени от разни народности (предимно турци и албанци, но и българи). Известни са имената на цяла дузина кърджалийски главатари, действали на български терен. Най-прочут измежду тях е Кара Феиз. Официалните османски власти ги таксуват като разбойници (каквито те действително са) и полагат усилия да се „отърват“ от тях, но все не успяват — в продължение на повече от две десетилетия те систематично опустошават цели райони в България.
Както се вижда, в българските земи в края на XVIII и началото на XIX век няма единна османска власт, а по-скоро е налице „многовластие“: официална централна власт на Османската империя; отцепническа власт на Осман Пазвантоглу и други паши и аяни; власт на селската община и местните първенци; разбойнически банди, незачитащи никаква власт. „Многовластието“ всъщност не е нищо друго, освен безвластие, т.е. анархия.
В същото време българите са в процес на консолидация като нация. Те имат Паисий Хилендарски с неговата история славянобългарска и хиляди участници във въстанията на сърби и гърци, както и в руско- турските войни от онова време. Ще споменем тук само българина Хаджи Христо, ръководител на конницата в гръцкото въстание, съставена предимно от българи, с право заел съответно място не само в българската, но и в гръцката история.
Българското „закъснение“
И така през първата четвърт на XIX век цялостното вътрешнополитическо и международно положение на Османската империя е крайно неблагоприятно — тя не може да се защити нито от националноосвободителното движение на потиснатите народи, нито от Русия, не може да брани някогашните си завоевания, териториалната си цялост. По това време условията за освободителното дело на балканските народи са добри, сърби и гърци вдигат мощни продължителни въстания и създават свои национални държави. Голямо българско въстание обаче не избухва — българи само участват във въстанията на сърби и гърци, както и в руско-турските войни.
Това участие е съществен принос в общия антиосмански фронт на Балканите от онова време. Неговите конкретни прояви биха могли най-сумарно да се представят така: формиране на самостоятелен български
