Портата или конфедерация (съюз) със съседни народи“. В унисон с така обявената програма през 1866 г. комитетът е в „Свещена коалиция“ с детронаторите на княз Куза в Румъния, през 1867 г. предлага създаването на българо-турска дуалистична монархия, а през 1868 г. подпомага организирането на въстаническата чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През 1869 г. БТЦК изчезва от сцената, а основните му кадри минават към революционно-демократическото крило на българското националноосвободително движение.
През лятото на 1868 г. българската революционна емиграция в Румъния прави още един опит да постигне освобождението на България чрез въоръжено въстание, провокирано от четническа дейност. Повечето от участниците във Втората българска легия се записват в нова чета начело с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Нейната подготовка е дело на различни среди на българската емиграция. Особено активна дейност в тази насока развива радикалното крило на БТЦК начело с Ив. Касабов. Прокламация от името на „Привременно правителство в Балкана“ призовава народа на въстание, Адрес до посланиците на великите сили в Цариград апелира за международна намеса, а Мемоар до султана заплашва, че ако не се даде самостоятелност на българите, те ще последват четата. Нищо подобно, разбира се, не се случва: османските власти са осведомени, от минаването си през Дунав до връх Буздлуджа четата води няколко сражения, загива цветът на българската революционна емиграция, а въстание не последва. Става ясно, че без предварителна организация и продължителна подготовка на народа вътре в страната голямо въстание не е възможно. Главната слабост на четническата тактика се оказва тъкмо това, че не държи сметка за готовността на народа за въстание или по точно, че надценява тази готовност.
Тази слабост по всяка вероятност се разбира от много български революционери от онова време. Открояват се и двама титани на българската национална революция, които разработват и налагат нова тактика на националнореволюционна борба — единият е Васил Левски, другият — Любен Каравелов. През 1869–1870 г. те обединяват и организират революционно-демократическите сили на България в стройна конспиративна комитетска организация, която започва да готви бъдещото българско въстание „отвътре“. Тази организация се нарича Български революционен централен комитет (БРЦК). Седалището му е в Букурещ, председател — Любен Каравелов, а печатен орган — вестник „Свобода“ (по-късно „Независимост“). Букурещ е само външен център на БРЦК, истинската организация е вътре в страната, където в стихията си като организатор действа Левски. За около две години под неговото непосредствено ръководство страната се покрива с мрежа от тайни революционни комитети — около 500 на брой. Създава се и вътрешен ръководен център на организацията — „БРЦК в Българско“, със седалище в Ловеч.
Наред с изграждането на организацията по-нататъшно развитие търпят идеологията и програмата на българското националноосвободително движение. Целта е освобождение на България. Общата революция е единствено възможният начин за постигане на тази цел. Тя се осъществява от българския народ, от неговите „естествени сили“, без чужда намеса, но и без да се изключва възможността за взаимодействие и съюз с външни сили. Революцията започва само след като народните сили са достатъчно подготвени, за да могат да доведат делото до победен край. България се изгражда като демократична държава, в която има демократични свободи, национално равноправие и толерантност — „българи, турци, евреи и др. щат бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в граждански отношения, било в какво било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие от всички народности щат се избере“ — пише Левски в „Наредата“ (устава) на революционната организация. Към това Каравелов ще прибави, че „трябва да наредим своята държава сами според най-добрите наредби у просвещените народи, т.е. у американците, белгийците и швейцарците“, а приетата през 1872 г. програма на БРЦК ще уточни, че българите искат да живеят в добросъседски отношения със сърби, черногорци и румънци и желаят да образуват с тях „федерация из свободни земи“.
Успешно наченатата подготовка за българската революция „отвътре“ обаче секва: в края на 1872 г. бива заловен Димитър Общи, изпратен от БРЦК в Букурещ за помощник на Левски, следват разкрития и масови арести, в ръцете на властите попада и главният организатор на комитетската мрежа, апостолът В. Левски, който на 19 февруари 1873 г. увисва на бесилото. Цялата вътрешна организация е сериозно разстроена и изпада в криза. И както обикновено в такива случаи става, възникват разногласия, появяват се съмнения, има объркване и несъгласуваност в действията. Едни искат незабавно да се върви към въстание, други показват склонност към връщане към четническата тактика, трети се притаяват в изчакване на по- спокойно време за съживяване и активизиране на организацията. През март 1873 г. по инициатива на Търновския комитет се свиква събрание на вътрешните комитетски дейци, които обсъждат мерки по възстановяване и укрепване на организацията. БРЦК в Букурещ пък назначава Атанас Узунов за заместник на Левски. И едва да потръгне работата, следва нов провал — Ат. Узунов и много други комитетски дейци от Южна България са заловени и изведени на подсъдимата скамейка. Това предизвиква нов упадък в организацията, който трае дълго. Едва през август 1874 г. Русенският комитет е упълномощен като централен за вътрешността на България, а за заместник на Левски е определен Стефан Стамболов, чиято апостолска дейност също скоро е преустановена. Кризата обхваща и БРЦК в Букурещ — настъпва разрив между Каравелов и Ботев. Вместо „Независимост“ Каравелов започвала издава сп. „Знание“, а Ботев — вестник „Знаме“, който става орган на БРЦК. Оздравяване обаче все не настъпва. Букурещкият БРЦК, чийто ръководител става Ботев, решава още през есента на 1875 г. да вдигне въстание в България, но е направен само неуспешен опит в Старозагорско, последван от нови арести и репресии.
След всичко това БРЦК в Букурещ изпада в нова криза. Членовете му се обвиняват едни други за претърпените несполуки, а Хр. Ботев подава оставка. Новодошлите от България апостоли обаче са убедени, че народът е готов за въстание и че борбата трябва да се продължи. Решени отново да влизат в огъня, те се събират в румънския град Гюргево и след дълги обсъждания (ноември — декември 1875 г.) вземат важни решения: Основава се нов Български централен революционен комитет — Гюргевският; Да се подготви ново въстание в България, което да започне на 1 май 1876 п; България се разделя на 4 революционни окръга — Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски (Панагюрски); За всеки революционен окръг се определя по един главен апостол и по двама помощници; Всички незабавно трябва да заминат за местоназначенията си в България. Задачата им е да съживят революционните комитети и да основат нови, да въоръжават комитетската организация, да водят агитация, с една дума — да подготвят и да ръководят въстанието.
По-нататък събитията сладват своя предначертай ход и поставят България в центъра на голямата източна криза от 1875–1878 г.
БОСНА И ХЕРЦЕГОВИНА
Османската власт в Босна и Херцеговина
В териториално-административната система на Османската империя Босна е самостоятелен еялет със столица отначало Сараево (до 1703 г.), след това Травник (от 1703 г. до 1851 г.) и накрая отново Сараево. От втората половина на XV век до ден днешен на босненска територия съжителстват ислямът, източното православие и католицизмът като три църкви и религии на местното население. След падането на Босна под османска власт много босненски богомили, феодали и селяни приемат исляма, а други си остават източноправославни християни или католици Впоследствие на босненска територия периодично идват заселници от земите, които Османската империя губи в полза на Хабсбургите. В резултат на това съотношението между трите църкви и религии постоянно варира, но все пак в рамките на определени граници. През средата на XIX век мюсюлманите са 37,3%, източноправославните — 44,9%, а католиците — 16,5%. Нито една от трите общности няма определена територия — всички са навсякъде, църковно — религиозната карта на областта прилича на леопардова кожа. В повечето случаи босненските мюсюлмани са от славянски произход и не знаят турски език. Има, разбира се, и представители на централна администрация, мюсюлмани от други краища на империята. Като привилегировано население босненските мюсюлмани са лоялни към османската власт, източно-православните симпатизират на Сърбия и Черна гора, а католиците — на Хабсбургската монархия и Хърватия.
Приелите исляма босненски феодали се числят към висшата административна и военна бюрокрация. Те не губят земята си и получават титлата бег, бей. Техните земевладения стават бейлъци. Там селянинът е в положение на „кмет“, рая (християнска и мюсюлманска), сиреч работи в бейлъка по договор с неговия
