турски войни, а едно, това от 1858 г., е в Босненска Крайна и Посавина.
През лятото на 1858 г. антифеодалното движение там прераства във въоръжено въстание. Център на въстаническото движение в Босненска Крайна е село Иванска в Крупската нахия. Важна роля в борбата на селяните от този край още от края на 1857 г. играят някои национални дейци и хайдути, като Ристо Йеич, Петър Пейица Попович, Петър Гарача и Симо Чосич, които се стремят да придадат по-организиран характер на борбите и да им дадат определена националноосвободителна насоченост. Особено активен е Ристо Йеич, който се опитва да заинтересува известни среди в Сърбия и Черна гора за съдбата на населението в Босна.
След първите сблъсквания от май 1858 г. селяните от Иванска и околните села, където християнското население живее в компактна маса, започват да се организират. Те се снабдяват с оръжие и създават свои укрепени позиции, а семействата и имуществата си прехвърлят на австрийска територия. В същото време започва организирането на башибозуците за разправа с въстаналите райони. В началото на юли 1858 г. в този край пристига Кяни паша, изпратен от Портата за усмиряване на населението.
Въстаниците от Босненска Крайна създават големи въстанически отряди и имат намерение да разширят въстанието преди всичко в околиите Бихач и Ключ. За тази цел Ристо Йеич потегля с около 500 души към Бихач, но при село Доляни е нападнат от един турски отряд и разбит. С около 150 души той се прехвърля на австрийска територия, където е принуден да предаде оръжието си. Жадните за мъст и плячка турски орди унищожават селата и избиват християнското население по поречието на р. Уна.
През втората половина на юли 1858 г. са разбити и другите отряди на въстаниците. Те водят упорито боеве с башибозуците и редовната турска войска, но въоръжението им е лошо, а съотношението на силите явно не е в тяхна полза. При това австрийските власти от Военната граница се държат резервирано или неприязнено към въстаниците, а политиката на Сърбия е твърде пасивна. Русия пък след Кримската война и Парижкия мир още не е готова за решителни действия на Балканите.
Обаче поражението на въстанието в Босненска Крайна през юли 1858 г. още не означава умиротворение на Босна. През есента на същата година въстание избухва в областта Посавина. И тук борбата започва по повод на насилственото събиране на третината и десятъка и прераства във въоръжено въстание. Начело на селските маси застават някои свещеници, кнезове, търговци и хайдути, като Стефан Аврамович, хаджи Петко Ягодич, поп Стоян и др. За да обезглавят съпротивата на селяните срещу насилията при събирането на десятъка и третината, властите започват да затварят сръбските първенци. В отговор на това през август 1858 г. Петко Ягодич образува въстанически отряд от около 1000–1500 души, организират се въстанически лагери и започва подготовка за съпротива. Решителните сражения с редовната османска войска и башибозуците се водят през октомври 1858 г., по време на които въстаническите отряди са разбити.
След поражението на въстанието в Босненска Крайна и Посавина през 1858 г. и издаването на Саферската наредба през 1859 г. в Босна настъпва временно затишие, което трае около 15 години, до голямата източна криза от 1875–1878 п, започнала с ново въстание в Босна.
АЛБАНИЯ
Албанското общество
Съвременната историография приема, че албанците са потомци на някогашните илири — автохтонно население по Далматинското крайбрежие и западната част на Балканския полуостров. Османското нашествие ги заварва в днешните им земи в две групи племена — геги в средната и северната част и тоски в южната част на страната. Говорят различни диалекти, границата между които минава по реката Шкумби. Разделени са и по религиозен признак — гегите са католици, под духовната юрисдикция на папата в Рим, атоските са източноправославни, под върховенството на гръцката патриаршия в Цариград. Между геги и тоски съществува стара взаимна и едва ли не наследствена вражда. Населението изкарва прехраната си от скотовъдство, земеделие, по малко занаяти и търговия, по малко крайморски поминък и пр. Жизненият стандарт е на крайно ниско ниво — схлупени каменни къщи, съвместно битуване по няколко семейства под един покрив, недохранване, никаква хигиена, паразити, болести, голяма смъртност, но и голяма раждаемост, родово-патриархално мислене и поведение, обичайно право и кръвно отмъщение.
Османското владичество изменя физиономията на албанското общество преди всичко в църковно- религиозната област — към двете предишни вероизповедания, православие и католицизъм, сега се прибавя ислямът като нов претендент за духовен пастир на народа. Онова, което придава специфика от османско време до ден днешен, е масовата ислямизация на населението, осъществена главно през XV–XVIII век. Най-напред тя започва в градските селища, където се установява османска администрация или се заселват мюсюлмани колонисти, а след това обхваща и албанското село.
В резултат на това Албания става страна на три църкви и религии — ислям, източно православие и католицизъм. Средната част на страната е почти изцяло ислямизирана, на юг по крайбрежието на Химара остават малко албанци източноправославни християни, а на север в областта на племето мирдита и в някои планински местности на Шкодренския пашалък — малко албанци католици. Според едно сведение на белгийския консул в Солун през 1888 г. гегите мюсюлмани възлизат на 370 хиляди души, тоските мюсюлмани — на 250 хиляди души. В същото време източноправославните албанци са останали 150 хиляди души, а албанците католици — 235 хиляди души.
Главните фактори, които обясняват масовата ислямизация на албанците, биха могли да се резюмират в следното. Първо, политиката на ислямизация на османската държава. Тя се осъществява преди всичко чрез данъчната и социално-иконо-мическата дискриминация на немюсюлманите — всеки, който иска да преуспее, да направи някаква кариера, да плаща по-малко данъци, изобщо да подобри социалния си статус, трябва да стане мюсюлманин. Става дума в случая за икономическа принуда и косвено насилие. Друг стимул за преминаване към исляма стават „даренията“, които получават новопомохамеданчените — ритуални дрехи или парични суми за закупуването им, а нерядко и други помощи. Прилага се, разбира се, и пряко насилие — като проява на религиозен фанатизъм или като метод за умиротворяване на проявилите се в нелоялност към османската власт села и райони. Второ, албанската религиозно-психологическа специфика. Многовековното съперничество между римската и византийската църква на албански терен довежда албанците до известно религиозно безразличие — те не страдат от особени задръжки от религиозно, морално-етично и психологическо естество при преминаването им към новата религия. Трето, геополитическото положение. Албанците са на границата на Османската империя с Венеция, водят се чести венецианско-турски войни, на албанска територия развива акитвна дейност и пропаганда католическата църква, а албанците показват немалко признаци на нелоялност към султана. И Портата засилва натиска върху тях за приемане на исляма. Главното средство си остава икономическата принуда чрез увеличаването на поголовния данък (джизие), който се събира само от немюсюлманското население на империята. Така албанците попадат между Османската империя и Венеция като между чук и наковалня. Крайният резултат е известен — Венеция постепенно губи битката с Османската империя в Албания, а албанците в основната си маса стават мюсюлмани.
Особеност на албанското общество от XVII–XVIII век откъм неговата духовно-религиозна сфера е и т.нар. криптохристиянство (скрито християнство): новопомохамеданчените обикновено не изоставят веднага предишните си вероизповедания. Официално те изпълняват предписанията на Корана, но неофициално, в домашна среда, продължават да се придържат към християнските празници, обреди и обичаи. Това тайно изповядване на християнството обаче се преследва както от османските власти, така и от църковните институции — никоя религиозна догматика не допуска двуверие, всички държат на своята „чистота“. За католическите духовни пастири криптохристияните са „богохулници“, католическото племе мирдита заетавя всеки свой член, приел исляма, да напусне областта. Не по-малко непримирим е ислямът — приелият веднъж тази вяра при никакви обстоятелства не може да се откаже от нея.
Може в случая да се констатира, че криптохристиянството не надхвърля рамките на първото поколение новопомохамеданчени. Следващите поколения губят всякаква връзка с религията на предците си, сливат се с потомствените мюсюлмани и стават усърдни последователи на мохамеданската вяра. Нещо повече, с течение на времето Албания става балканска провинция на империята със собствени паши и бейове,
