Царибродско, Пиротско, Нишко и Видинско, сиреч по цялото протежение на източната сръбска граница с Османската империя в дълбочина на отделни места до стотина километра. Най-голямо от тези въстания е това от 1850 г. във Видинско, което обхваща цяла Северозападна България. Селяните въстават срещу т.нар. господарлъци: някогашните еничарски първенци са превърнали мирийските земи в свои частни владения, селянинът губи своята бащина и става длъжник на двама господари — местния чифликчия и държавата. Те искат премахване на чифлишкото земевладение, искат земята си, обвиняват местните господари в злоупотреби и беззакония, настояват в християнските села да не се допускат аги и субаши, но същевременно декларират лоялност към султана и империята му. Те излагат исканията си пред султанския пратеник Али Риза паша, изпращат и своя делегация в Цариград, която да търси защита „от царя и царския везир“, и след като получават съответни обещания, се разотиват по домовете си. Всичко това напомня на сръбския бунт срещу еничарите от 1804 г., с тази разлика, че с този бунт сърбите започват своята национална революция, докато селските въстания в Северозападна България завършват със скромни социално-икономически придобивки, без да прерастват в нещо повече.
През следващите години обаче положението съществено се променя: през 60-те и 70-те години на XIX век вече никой не въстава в името на едни или други отстъпки под скиптъра на султана, а за неговото прогонване от българските земи, за национално развитие в собствена държава. Българското националноосвободително движение вече има своя идеология и програма, чиято основна характеристика се определя от задачата за ликвидиране на османската социално-икономическа и държавно-политическа система и възстановяване на България като независима държава. Тази задача се приема като нещо, без което не може, което рано или късно трябва да стане. Въпросът е как да се постигне това, с какви средства и по какъв начин? Отговорът на този въпрос, който дават идеолозите, водачите и организаторите на българското националноосвободително движение, съвсем не е еднозначен.
През първите две десетилетия след Кримската война България вече има значителен потенциал интелектуалци и революционери, които непрекъснато се множат. Мнозина от тях временно пребивават като емигранти в Румъния, Русия или Сърбия, други са в Цариград, трети — пръснати по българските земи като учители, културно-просветни дейци и будители. България има и немалко богати хора, част от които също често пребивават в чужбина. Цариград, Букурещ, Одеса, Браила, Белград, Нови Сад и други градове стават средища, където се срещат и общуват помежду си представители на различни български интереси и поколения. Там се публикуват български литературни творби, издават се български вестници, установяват се контакти с външни фактори и сили, създават се организации, кроят се планове и т.н. В тия именно среди се твори българската националноосвободителна идеология и програма, която непрекъснато се доразвива, обогатява и избистря.
Първият въпрос в случая е как да се постигне българското освобождение — по мирен начин или чрез въоръжена борба. В българското националноосвободително движение битуват две течения — на „старите“ и на „младите“. Първите предпочитат еволюцията, по-умерените легитимни действия, мирните форми на борба и в крайна сметка освобождение, постигнато в резултат на някакви реформи или международни комбинации. За разлика от тази „философия“ „младите“ възприемат въоръжената борба като единствено възможно средство за постигане на българското национално освобождение. Историческата действителност показва, че Османската империя от само себе си няма да рухне, нито пък може безкрайно да се чака някой отвън да дойде и да я разруши, та българите да си направят своя държава. Това отлично се разбира и от много представители на имотните среди в българското общество (търговци, чорбаджии, предприемачи, манифактуристи и пр.), които също се включват в различните освободителни начинания. Всъщност от втората половина на 60-те години насетне в българското националноосвободително движение все по- определено доминира революционната линия на „младите“.
Налагането на тази линия обаче още не решава всичко. Стои въпросът за тактиката на въоръжената борба. От времето на Кримската война докъм края на 60-те години в българското националноосвободително движение господства т.нар. четническа тактика. Неин автор е големият политически деец на своето време Георги Раковски. Основните жалони на неговите разбирания могат да се резюмират така: подготвят се български военни формирования (чети) на територията на съседни държави, които в определен момент влизат в българските земи и вдигат народа на въстание; ръководството се осъществява от единен център на въоръжена борба; българското въстание се съчетава с определени действия на външни сили, чиято политика има антиосманска насоченост.
Раковски оглавява революционно-демократическото крило в българското националноосвободително движение. Той не е кабинетен учен и теоретик, а човек на действието. През 1860 г. идва в Белград и със съдействието на сръбското правителство през 1862 г. основава българска легия, в която се записват около 600 млади български революционери. Създава се и едно „Привременно българско началство“ като ръководен орган на движението и представител на българския народ пред външния свят. Очаква се сръбско-турска война, с която трябва да се съчетае българското въстание. Намерението на Раковски е легията да тръгне по билото на Стара планина от запад на изток и да стане ядро на мащабно въстание — до 500 хиляди въстаници, от които 100 хиляди добре въоръжени. Нищо подобно обаче не се случва: сръбско-турският конфликт се урежда по мирен начин, а легията се разпуска. Единствен отглас в България е т.нар. Хаджиставрева буна от лятото на 1862 г. — чета от 70 младежи се опитва да излезе в Габровския балкан, но е разбита и разпръсната.
След разпускането на легията и провала на опитите за въстание в Търновско-Габровския район повечето от българските легионери и революционери се озовават в Румъния. Непостигнал нищо от дипломатическата си мисия в Гърция и Черна гора и недоволен от великодържавната политика на Атина и Белград, в румънската столица пристига и Раковски. И отново пристъпва към подготовка за четническо нахлуване в България. През 1866 г. под негово ръководство в Букурещ е създадено „Върховно българско тайно гражданско началство“ от 7 души като политически и военен орган на въоръжена борба. Съставен е и устав, озаглавен „Привременен закон за народните горски чети за 1867-мо лято“. Подготвят се за преминаване на юг от Дунав и две чети — едната начело с Панайот Хитов, другата начело с Филип Тотю.
В същото време в Белград се създава „Български комитет“ начело с Л. Каравелов, който подготвя чета от български емигранти на сръбска територия (около 600 доброволци). Четниците се събират край Зайчар и една част от тях минават на българска територия. В последния момент обаче от Белград идват нареждания до съответните гранични власти акцията да се спре, а преминалите границата да се върнат обратно. Никакъв актив не успяват да отбележат и добралите се до Балкана четници на Панайот Хитов и Филип Тотю. През 1867 г. умира и Раковски, без да може да види реализирани предначертанията си.
Успоредно с „Гражданското началство“ на Раковски в Букурещ и „Българския комитет“ на Каравелов в Белград действа и т.нар. Добродетелна дружина, наричана от съвременниците й „комитет на старите“. Тази организация представлява богатата част на българската емиграция, има умерено консервативни разбирания и съгласува своята дейност с политиката на Русия. В унисон с руската балканска политика през 1866–1868 г. Добродетелната дружина води преговори със сръбското правителство за образуване на обща българо- сръбска държава (Югославянско царство). Тя участва в подготовката и екипирането на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю (пролетта на 1867 г.) и уговаря със сръбското правителство създаване на Втора българска легия в Белград — военно училище, в което в продължение на няколко месеца (септември 1867 — юни 1868 г.) се обучават около 200 български революционери на военна наука. И този път обаче сръбско- турският конфликт се урежда мирно, Българската легия се разпуска, а от предполагаемото „Южнославянско царство“ не излиза нищо. С това и ролята на Добродетелната дружина в българското националноосвободително движение започва да намалява, още повече че тя се отдръпва от активна подкрепа на четническото движение — в приготовленията за формиране на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. „старите“ не участват и смятат изпращането й в България за нецелесъобразно.
През 1866 г. в Букурещ възниква още една организация на българското националноосвободително движение — т.нар. Български таен централен комитет (БТЦК). Тя заема мястото на своеобразен център между революционно-демократическото течение на „младите“ и реформисткото течение на „старите“. Става дума всъщност за едно либералреволюционно течение в националноосвободителното движение, което мисли да реши българския въпрос с всички възможни средства — преговори и политически комбинации или революционно действие, възстановяване на „българското царство самостоятелно, под зависимостта на
