Впоследствие, в края на 30-те и през 40-те години на XIX век борбата срещу гръцкото духовенство в България придобива масов характер и става движение: в Търново, Шумен, Самоков, Видин, Стара Загора, Пловдив, Пазарджик, Хасково, а също така и в Македония местните първенци — чорбаджии, търговци, занаятчии, представители на интелигенцията, се обявяват срещу гръцките свещенослужители; гласове на протест срещу злоупотребите на гръцкото духовенство в България издига българската емиграция в Румъния и Русия; в движението се включва българската колония в Цариград, османската столица става център на съпротивата срещу гръцкото духовенство по българските земи, а начело застават Неофит Бозвели и Иларион Макариополски.
Движението против гръцкото духовенство в България, разбира се, не е само и единствено българо- гръцки спор или конфликт. То има много по-дълбок смисъл. Народите в Османската империя се делят на „миллети“, при което българите изобщо не са признати като народ, те са съставна част на гръцкия „миллет“. Появилата се и укрепваща българска нация не може повече да се примирява с това положение, тя се стреми към самоопределение и еманципация и трябва да се разграничи от гръцкия „миллет“. Първата стъпка в тази насока е именно прогонването на гръцките владици от българските земи, отделянето на българската църква от Цариградската патриаршия, развитието на българско национално съзнание и българска национална пропаганда. И през 1845 г. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски подават от името на българския народ изложение до Портата със следните искания: 1. В българските земи да се назначават български владици, които да получават заплати и да се избират и сменят от народа; 2. Българите да имат свои представители при Портата в Цариград; 3. Да се построи българска църква в Цариград начело с български владика. Както се вижда, става дума за признаване на българския народ като отделна нация в Османската империя.
В решаването на този въпрос участват различни сили и фактори:
Първо, българският народ, неговото движение против гръцкото духовенство в българските земи, за отделяне на българската църква от Цариградската патриаршия. През 40-те години на XIX век то е в подем, по време на Кримската война заглъхва и след известна стагнация в края на 50-те и началото на 60-те години достига своята кулминация. То се развива като легално движение, което в своите действия се позовава на реформените актове на Османската империя от средата на XIX век. През 1850 г. е отворена българска църква в Цариград и организирана българска църковна община като ръководен център на движението. През 1856 г. постъпва молба до султана, авторите на която от името на „шест милиона и четиристотин хиляди българи“ искат да се даде на българския народ правото да си избира един върховен църковен началник и един върховен граждански началник, с други думи, освен църковна самостоятелност българите да получат и административна автономия. През 1858 г. църковното настоятелство на българската църква в Цариград избира Иларион Макариополски за свой владика. На 3 април 1860 г. по време на великденската църковна служба България отхвърля властта на Цариградската патриаршия чрез една народна демонстрация — по споразумение с цариградските българи владиката не споменава името на патриарха, а накрая на литургията се изпява похвална песен за султана. Този акт се приема от българите като начало на възстановяването на самостоятелна българска църква, което предстои да се утвърди от султана.
Второ. Цариградската патриаршия, гръцкото духовенство в българските земи. То е непосредствен противник на българските искания, а главното средство на противодействие — оклеветяване на българите пред властите, заменяне на свалените гръцки владици с други гърци, репресии. През 1845 г. Цариградската патриаршия арестува и изпраща на заточение в Атон и двамата водачи на българското църковно движение, Бозвели и Макариополски, където първият умира (1848 г.), а вторият остава 5 години. При това патриаршията работи против българските искания както пред Портата, така и пред Русия. Благоприятен материал затова предоставя пребиваването на полски емигранти в османската столица, които съветват султана да задоволи българските искания с цел да ги спечели на своя страна в евентуална бъдеща коалиция срещу Русия.
Трето. Портата. Тя играе ролята на арбитър, заема неопределена позиция и протака. В неин интерес е да привлече българите на своя страна и да ги противопостави на Русия. Затова от време на време ръководните фактори в Цариград показват благосклонно отношение към българите. Те обаче не искат да настройват и патриаршията срещу себе си — по-добре българо-гръцкият спор да продължава колкото може по-дълго. Портата не осъжда „Българския Великден“, но и не прави нищо, за да узакони акта от 3 април 1860 г. И трябва да мине още едно десетилетие в безплодни срещи, разговори, събори, заседания на комисии и пр., докато се стигне до султанския ферман от 1870 г. за учредяване на Българската екзархия.
Четвърто. Униатското движение. През 1859 г. един от българските дейци, Драган Цанков, основава вестник „България“ в Цариград, който започва пропаганда за възстановяване на българската църква с подкрепата на католицизма. През декември 1860 г. Цанков връчва молба до папата с предложение за сключване на уния между българската и католическата църква. Водят се преговори, подписва се съответен документ, създава се българска униатска църква, призната както от Портата, така и от папата. Смята се първоначално, че това е само тактически ход — натиск върху Портата и патриаршията да признаят „Българския Великден“. Става ясно обаче, че униатското движение има антируска насоченост и не помага за разрешаване на българския църковен въпрос, поради което участниците в него започват да се отдръпват и то заглъхва.
Пето. Русия. Тя симпатизира на българите, защото държи на тяхната подкрепа в евентуална бъдеща война с Османската империя, но е против отделянето им от Цариградската патриаршия. Все до средата на 60-те години руската дипломация стои на позицията за запазване на единството на източно-православната църква в империята под ръководството на Цариградската патриаршия. Тя порицава „Българския Великден“ (акта от 3 април) и настоява за помирение на българи и гърци под похлупака на патриаршията. През 1866 г. обаче избухва въстание на о. Крит, влошават се гръцко-турските отношения, а Русия упражнява натиск върху съответните фактори за решаване на българския църковен въпрос. Започват дълги преговори, а крайният продукт е султанският ферман от 28 февруари 1870 г. за създаване на самостоятелна българска църква под името Българска екзархия.
Българското националнореволюционно движение
Борбата за българска просвета и самостоятелна църква е само един етап в българското националноосвободително движение. В хода на тази борба се развива българското национално съзнание и българите стават нация, която започва да търси своята свобода и независимост в рамките на собствена национална държава. Решаването на тази задача не може да се постигне само с легалните средства на борба за собствена просвета и църква. Историческият опит показва, че националните революции на потиснатите народи са главният „вътрешен“ фактор, който руши османската социално-икономическа и държавно-политическа система. Основният белег на тези революции е въоръжената борба, стигаща до размерите на общонародното въстание. През средата и втората половина на XIX век и българите тръгват по този път — възниква развиващо се по възходяща линия организирано българско националноосвободително движение.
Като първа проява на този нов етап може би следва да се приеме Велчовата завера от 1835 г. Две са главните основания за подобна квалификация.
Първо, става дума за един замисъл да се вдигне голямо българско въстание с център старата българска столица Търново, без да се разчита много-много на някаква помощ от външни сили. Второ, започва сериозна предварителна подготовка, създава се нелегална мрежа от организатори и съмишленици, полагат се клетви, събира се оръжие, кроят се планове и пр. В много отношения съзаклятието напомня гръцкото етеристко движение от предходните десетилетия. Сега не става въпрос за участие в нечие антиосманско надигане или война, а за самостоятелно въстаническо въоръжено действие. Главни организатори и ръководители на заверата са търновският търговец Велчо Атанасов Джамджията и котленецът Георги Мамарчев, капитан от руската армия, кмет на държания от руснаците гр. Силистра. В заговора са посветени много хора от Търново, Елена, Трявна, Враца и други градове, а ръководството се осъществява от Плачковския манастир край Търново, станал резиденция на неговите ръководители. Замисленото въстание обаче не се реализира — съзаклятието е разкрито, заловените организатори и водачи отиват на бесилото или на заточение, а въстание не избухва.
След провалянето на този опит избухват много селски бунтове и въстания в Берковско, Белоградчишко,
