военен отряд, т.нар. Земское болгарское войскои през 1811 г. като съставна част на руската армия, която воюва с Османската империя, включване на българи във въстаническите сили на Караджорджева Сърбия, участие във Филики етерия и впоследствие в борбите на гърците в Пелопонес и Континентална Гърция (над 2000 души), създаване на български доброволчески корпус във Влахия за участие във войната от 1828–1829 г., въстаническо движение по Черноморското крайбрежие и в Югоизточна България в подкрепа на руската армия през 1829 г. и пр. Всичко това обаче е една спомагателна акция, до голяма степен зависима от руската политика или от действията, успехите и неуспехите на съседите. А крайният резултат е твърде неблагоприятен — Русия плете своята кошница, сърби и гърци също, а българите не получават нищо. Напротив, след приключване на войната от 1828–1829 г. и оттеглянето на руските войски оттатък Дунав в действие влиза репресивният апарат на Османската империя. И започва масово насилствено „преселение“ на българи от Североизточна България, Черноморието и Тракия, които напускат родните си огнища и търсят подслон във Влахия, Бесарабия, Южна Русия и Украйна.
През първата четвърт на XIX век българският въпрос, респ. въпросът за учредяване на българска национална държава, още не е на дневен ред, с такъв въпрос дипломатическите канцеларии в Европа не се занимават. Главната причина затова е, че няма голямо българско въстание едновременно с въстанията на сърби и гърци. До голямо българско въстание се стига около петдесет години по-късно (април 1876 г.) и то трае десетина дни, след което е потопено в кръв. Как може да се обясни това?
Българската историография обикновено не се занимава с този въпрос или ако нещо обяснява, то е неубедително. През 1951 г. в своите „Лекции по нова българска история“ Димитър Косев писа: „Като причина за това обикновено се изтъква близостта на българските земи до турската столица, гъстата турска колонизация и присъствието на по-големи военни сили в България. Всичко това е вярно, но главната причина е друга… — българската буржоазия била още твърде слаба и не била способна да организира в национален мащаб борбата за политическо освобождение.“ В своите „Балкански измерения на Гръцкото въстание от 1821 г.“ Николай Тодоров пък допълни, че Филики етерия готвела въстание и в България, но то не избухнало, защото османските власти взели мерки.
Тези обяснения, разбира се, не са без основание, но на фона на развиващите се събития в Сърбия и Гърция звучат твърде несериозно. Защото гръцките земи, респ. районите на гръцкото въстание от 1821 г., също не са много далеч от турската столица. А пък ако става въпрос за „мерки“ на османските власти срещу въстаническите движения в България и Гърция през 1821 г., то те са несравними величини: в България — обезоръжаване и малко арести и убийства, а в Гърция — избиване на десетки хиляди, в това число и видни фанариоти, дори патриарха, почти пълно обезлюдяване на остров Хиос, унищожаване на Месолонгион и избиване на жителите му, опустошаване на Пелопонес, повсеместни погроми и необикновени жестокости. Въпреки всичко обаче гърците не прекратяват въстанието и довеждат борбата си до успешен край. А какво да кажем за слабостта на българската буржоазия, сочена като главна причина за това, че в България няма голямо въстание заедно с въстанията на сърби и гърци? Ако сравним България със Сърбия по този показател, веднага ще констатираме, че сръбската буржоазия също не е кой знае каква сила, и то не само в началото на XIX век, но дори и сто години по-късно.
Очевидно даваните досега обяснения защо няма голямо българско въстание през първата четвърт на XIX век (близост до Цариград, слабост на буржоазията, турски мерки) не отразяват вярно историческата действителност, не казват цялата истина, а само една несъществена част от нея. Главният въпрос е „узрели“ ли са българите за голямо въстание по онова време, не „узряват“ ли те по-късно от сърби и гърци за такова мащабно дело и ако е така, тогава защо? Сравнението между националноосвободителното движение на сърби, гърци и българи показа едно „закъснение“ на българите с около половин век. На какво се дължи това? Наистина има известно закъснение в материалната сфера, в производството, в силата и слабостта на буржоазията (особено в сравнение с Гърция), но едва ли това играе първостепенна роля. Главното в случая е закъснението в проникването на просвещенските идеи на времето, в това число и на закъснение в развитието на националната идея, сиреч на закъснение в духовната сфера. Това пък на свой ред се определя от геополитическото положение на България — нейният достъп до Европа е по-труден, тя достига до европейската цивилизация и култура не непосредствено, а преди всичко чрез Гърция, Сърбия или Русия. Още Боян Пенев в своите лекции по новата българска литература забелязва това и говори за западно влияние, което идва в България чрез Гърция и Сърбия и със закъснение. Той не прави връзка между по- късното проникване на европейското влияние и по-късното „узряване“ на България за голямо националноосвободително въстание, но такава връзка без съмнение съществува.
Българското просветно движение
Заслужава във връзка с това още веднъж да подчертаем ролята на интелигенцията в развитието на обществото и по-специално в утвърждаването на националната идея. Безспорно важно е кога е отворена първата българска фабрика, респ. каква е силата и влиянието на средната класа, но още по-важно е кога е открито първото новобългарско училище и кога са излезли на историческа сцена първите български учени, учители, публицисти, писатели и духовни водачи.
И в това отношение българското общество е с няколко десетилетия по-назад от гърци и сърби. Още през XVII–XVIII век съществува цяла мрежа от гръцки училища, които разпространяват светски знания не само в Гърция, но и извън нейните предели, в това число и в българските земи. (Обучението, разбира се, е на гръцки език, а училището — проводник на гръцка пропаганда.) Още през XVIII век и пречанските сърби имат свои училища, в това число и гимназии, възникват сръбски културни центрове, създава се сръбска интелигенция, която усвоява идеите на европейското Просвещение и ги разпространява сред сръбството. През 1808 г. в Белград се основава Велика (висша) школа, през 1810 г. — семинария, през 1813 г. във Виена започва да излиза вестник „Српске новине“, чието издаване продължава до 1822 г. В България по това време и все до 1835 г. има само килийни училища.
Всъщност през първата четвърт на XIX век българското население е почти изцяло неграмотно. Доколкото има грамотни и просветени люде, то те са възпитаници на чужди училища, главно гръцки. Начало на движението за ново светско училище поставя д-р Петър Берон със своя „Рибен буквар“, излязъл от печат през 1824 г. Решителен прелом обаче настъпва едно десетилетие по-късно, когато едно след друго се откриват нови български училища: 1835 г. — Габрово, 1836 г. — Казанлък, Копривщица, 1840 г. — Плевен, 1843 г. — Враца, 1845 г. — Свищов, 1850 г. — Пловдив, и пр. За около 15–20 години цялата страна се покрива с мрежа от училища, в това число девически, класни и средни, които стават разсадник на светски знания и националноосвободителни идеи. До началото на 70-те години на XIX век техният брой надхвърля 1500. Наред с училищата изключително ползотворна културно-просветна и националнопатриотична дейност развиват българските читалища като самодейни културно-просветни институции. Епохата от 30-те до 70-те години на века „отглежда“ много способни и влиятелни организатори на просветното дело, учители, автори на учебници, читалищни дейци, художници, резбари и др. Тази епоха „ражда“ и бележити творци на новобългарската литература, тя ще зачене и българските революционери, тя ще отгледа и великия апостол на българската свобода Васил Левски, а също така и първите български политици на новото време.
И чак след всичко това ще стане възможна българската национална революция, т.е. българско националноосвободително въстание от голям мащаб. Положението в Османската империя обаче вече не е същото както през първата четвърт на XIX век.
Българското църковно-национално движение
Другата особеност на българската действителност е влиянието на Цариградската патриаршия и гръцкото духовенство в българските земи. Още от XV век се установява практика патриаршеският престол в Цариград да се заема срещу подкупи и „подаръци“. И започва повсеместна търговия с духовни длъжности, увеличаване на данъци и такси, злоупотреби, грабежи и безчинства, с една дума — обогатяване на гръцкото духовенство за сметка на българското паство. Освен това гръцките владици изхвърлят църковнославянския език от богослужението, развиват гръцка просвета, стават проводници на гръцка и гъркоманска пропаганда.
И естествено българите се противопоставят на всичко това. През 1824 г. избухва конфликт между врачанските първенци начело с Димитраки Хаджи Тошев и тамошния владика грък Методий.
